Намирам се в безумно изнервящото състояние на човек, чиято майка го кара да се чувства неловко и глупаво, а после, когато й се посочи нейната собствена грешка, тя се цупи и твърди, че вината съвсем не е в нея. Защото Мама е Права, дори когато греши.
Понякога си казвам: “Боже, колко прекрасно е, че си имам такова чудно семейство!” Сега обаче ругая наум и ги пращам всички по дяволите. То е, защото съм функция на семейството си, завися изцяло от него – не говоря просто за пари, нямам живот извън “бащиното огнище”. Имало е даже случаи, когато съм си казвала:
айде, вдигам си чуковете и се махам
Но явно опортюнистът в мен говори – без майка ми и баща ми бих била изправена пред неприятната участ да се изхранвам сама, по-лошо – да решавам сама. Невъзможно… Ще се наложи да разчитам на някого другиго. Да бъда нечий чужд кърлеж. Такъв обект засега не се наблюдава, вероятността да възникне е твърде малка – явно не съм толкова прекрасна чак, че да ме отглеждат. Е, какво да се прави – дребнавата еснафска душица никога няма да надскочи себе си, това е ясно.
От време на време се чудя как изобщо е възможно някой да успее в “тези времена”. Така да се каже, “Как се оправят хората?”. Единственото, което мога да си помисля, е: не се оправят. Айде, да не са всички, “почти всички не се оправят” звучи по-оправдателно. “Оправящите се са хищници, които се бият и хапят един друг в стремежа си да изядат повечко тревопасни” – ах…
Изпадам в самосъжаление, що ли? Все повече се съсредоточавам в животните си, кучетата – искам да общувам само с тях.
Околните ме дразнят силно. Всички. По всяко време
Дали това не е някакво странно завръщане на пубертета, което неясно защо се случва сега? Хормонална криза – съвсем възможно. И традиционно май. Щом нищо не ти пречи отвън – попречи си отвътре.
Всъщност това даже може да стане девиз на неумопомрачените от амбиция мои “набори” (съпоколенци?) – “ПОПРЕЧИ СИ САМ” или “Повреди се сам”, ама то вече е твърде шизо. Ако не ти се става юпи, мутра или съответно мутреса (в най-модерния смисъл на това прекрасно понятие, означаващо любов срещу отглеждане), разбира се. Може да се дефинира впрочем още по-кратко – “ако не ти се става”. Ако не си ясен и точен и не знаеш какво искаш и какво “ще преследваш до края”. Плоско – май се съпротивлявам толкова много на американската мечта, понеже знам, че няма как да я превърна в своя действителност.
Аз съм един мрачен хейтър и лузър, модерен човек демек
Всъщност сипя куп глупости и го карам на графомания, защото майка ми чете вестник зад гърба ми, а на мен ми отърва да се правя, че нещо работя. Нали така се казва – че не работя, не уча и изобщо нищо не правя, само се мотая с кучетата и кисна пред компютъра. Обичам тези истории. Изглежда, изпитвам мазохистично удоволствие да се чувствам виновна. Усещам емоциите на мама по гърба си. Безумно се дразним и чувствам, че наистина сме на ръба на скарването, а тя балансира, защото си е обещала да не се кара с мен. Вярва в семейството и може да е права. Въпреки това понякога ми се иска да я цапардосам с нещо тежко по главата. Така е, като си играем на майки и деца.
Как да я опиша, като съчетава в себе си несъчетаемото? Научила ме е да я слушам, а ми се сърди, че не съм самостоятелна.
0 Коментара