Когато бях малка, много исках да свиря на пиано. За рождения си ден получих титаничен акордеон, истински. Сега ми е смешно, но тогава се огорчих (тайно). Мина ми бързо. Но и до днес, когато си свиркам, почвам да движа пръсти по въздушни клавиши. Сещам се и за онзи акордеон, който така и не докоснах, а те така и не ме попитаха защо. Явно тогава съм загубила нишката – не им дадох да разберат какво искам, нито узнах те какво искат от мен.
Така живях покрай тях 18 години. Някак абстрактно и безпризорно. Докато бях на училище, ги срещах далеч от него. Все нямах часове и те все се правеха на учудени. Само веднъж мама ме тупна с чадъра си, защото по-вглъбена във възпитателния процес майка я бе обвинила, че „развалям” успеха на щерка й (точно обратното, написах й няколко шестици в повече в дневника, но по време на задушевна семейна сбирка тя бе дала самопризнания). Тате за първи път опита да си сложи строгото изражение. Мама му каза, че не е смешно. Докато спореха на кого му е по-смешно, аз се изнизвах към дискотеката.
Май само това знаеха за мен – че съм дивачка. Която обаче ще се оправи и справи. Реших да се явя в столицата и да уча журналистика най-вече защото те нямаха решения за мен. Никога не ми казаха ще действаш/няма да действаш така… Сигурно на доста деца им се ще нещо подобно, но аз доскоро се чувствах прецакана.
Човек млад, глуповат и попаднал от малкия град в големия, никога не е сигурен дали е улучил пътя. Липсата на родителски компас, колкото и сладко чувство на свобода да ти дава, те кара да се движиш през живота като че ли на майтап. Най-малкото защото няма очаквания, които да задоволиш.
Ако накараш човек, живял под по-твърд родителски контрол, да си представи, че е в пустиня, той ще ти каже, че търси оазис. Аз ще ти кажа, че се люлея на въжена стълба, спусната от небето… „Приятно ли е?!”, ще ме попита мама. На тате обаче ще се оплаче, но той ще й каже да не говори глупости и да не се меси…
7 години минаха, откакто избягах от тях и клиширания им бит и те ми се извиняват колко доволни са от това. И аз съм доволна, но често съм се ядосвала на въздържаността им да ми дадат съвет, да ме упрекнат дори и съм се жалвала заради липсата на онази лигава близост, на която иначе гледам иронично с едното око.
После се сетих, че сама съм се поставила в позицията на крайно самостоятелна и нямам право да мрънкам. А те фино са се отдръпнали, защото винаги съм твърдяла, че съм добре. Само това им очакване проумях – да съм добре.
То май е и най-смисленото.
Въпреки почти анонимната ни, оръфана връзка отношението ми към мама и тате (личи и по обръщенията, които след четвърт век още използвам) е изключително емоционално. То е като към произведение на изкуството и това всъщност не е лош вариант, защото се опитвам да предпазя портрета им от собствените си грешни стъпки и действия, за да не го нараня. А те ме гледат гордо оттам заради това, че съм негов собственик.
Тогава усещам, че в твърдението „добре съм” имало истина. И почвам да вярвам в предимството да поемеш без родителски указатели и пътеводители. Имаш право на избор, а ако още нямаш акъл за него, на неограничено лутане. В него може много да падаш и губиш, но (дано) сам да научиш как се печели, което всъщност му е интересното на живота. То е отвъд главния равен път, по който доста родители насочват децата си, за да са като сина на съседите, който ходи с костюм на работа и винаги има време да си погледне часовника… Може би най-важен е сантиментът във връзката с мама и тате – дали пък точно той не те отклонява прекалено от магистралата (за да не ги заболи) и все пак те държи нащрек за оазиса?
С водни боички
Мама не ми е най-добрата приятелка (слава богу). Никога не сме си говорили за първия мензис, за закъснелия, за първия мъж, за лошия, за подходящия, за това как се прикотква такъв… Потискат ме тези сектантски откровения между майки и дъщери, които те вкарват в досадния еднопластов женски модел на поведение. Обичам да разказвам щуротии на мама, защото умее да им се смее с глас, от който се разтреперва покривът. Тя обича да ми се фръцка в новите си одежди, защото умея да й казвам колко е хубава. Ама тя си го знае. От нея знам, че трябва да си го знаеш това.
Тате просто е най-добрият герой в живота ми (лошо, ако продължавам да търся във всеки мъж неговите достойнства). Първият ми ясен спомен за него е свързан с една тежка зима, в която пътувахме към село с раздрънкан „Чавдар”, който издъхна по средата на пътя. Тате каза, че ще стигнем пеша, и аз му повярвах. Оттогава взех да забелязвам, че може да прави всичко – да минава през преспи, да поправя, да строи, да лекува, да сее, да пее, да стихоплетства, да готви, да отговаря на сложни въпроси. Скромен. Почтен. Далечен. Боли ме, когато не се усмихва. Бачка много, но все е добре. От него знам, че трябва да си добре.
0 Коментара