„Бой не помага“

Като ме биеше сестра ми едно време, й казвах: „И ти ще остарееш, а като станеш на 100, ще ти строша главата” – интересна картинка, особено като си представим, че аз към тоя момент би трябвало да съм на 95 години.

Били са ме относително малко и, предполагам, в известен смисъл „справедливо”. В повечето случаи това е ставало в изблик на безумен гняв по адрес на лъжещо/непослушно детенце. Не си спомням обаче някога да е имало някакъв ефект освен зловещо желание да закова пирон в главите на родителите си.

Никога няма да забравя един случай – бях се събудила рано в събота сутринта и реших да помагам на мама, която, разбира се, спеше. Почнах да подреждам с всички сили, които е способно да отдаде едно особено старателно 6-годишно хлапе. Съвсем естествено, като се опитах да сложа едни дрехи в пералнята, счупих скапаната пластмасова дръжчица на вратичката. Чудо голямо, но много се притесних. И чинно отидох да кажа на баща ми, който, силно раздразнен от факта, че е 8, а аз го будя, на всичкото отгоре съм счупила пералнята, да го вземат дяволите, аз знам ли какво е дефицит, ме удари няколко пъти по дупето и ме въдвори в ъгъла. После пак заспа, докато аз усърдно циврех и запълвах със сополи една цепнатинка в стената. (Между другото тази мисия беше успешно изпълнена след 1-2 години!)

Впоследствие бях натирена да търся съответния пластмасов чарк из магазините за железария, което беше доста трудно, но пък за сметка на това, като го намерих, купих цели 20 по принципа на социалистическото презапасяване. Не пропускам да напомня тази история на баща си. Поставям успешно

„Монолог за лошото детство” на малка сцена

от десетина години пред благодатна публика – семейство и приятели.

Истории има, но не изгарям от желание да разказвам колко много лъжех като дете – досега ме е срам и най-вече страх, че някои от лъжите ми, старателно измислени и изградени в мрежа, може да бъдат разкрити. Предпочитам да карам нашите да се чувстват виновни, вместо да се порицавам пред строя. Самият факт, че имам толкова ясни спомени и гневни емоции, свързани с биенето, би трябвало да се брои като доказателство, че това не е просто „пошляпване”.

Още една весела случка, само че главният злодей тук е дядо. Дядо ми, с когото бяхме толкова добри приятели, лека му пръст! Бяхме им на гости със сестра ми, а те нещо се скараха с баба. Скандалът се разрастваше, а аз изпълзях от леглото с ясно съобщение: „Дядовците не крещят на бабите!!!”. Естествено, изядох много як пердах. После, отчаяна, успях да кажа само: „Може ли да

биеш такова мило дете, с такива розови ушички!?”

Всъщност най-удивителното в случая беше желязната реакция на 12-годишната ми сестра (не че тя не обичаше да ме бие!), която не каза нито дума, облече ме и излезе посред нощ да ме прибира у нас. Поучителен е фактът, че 12-годишно дете възприема като непростимо насилие нещо, което възрастните са сметнали за нормално и справедливо.

От време на време и аз изпитвам силна нужда да стоваря тухла върху кухите глави на по-малките си сестри, но не го правя, понеже знам колко е гадно и обидно. Наистина

защо да биеш такова мило детенце с такива розови ушички?

Ти си виновен, че не те слуша и че си измисля разни врели-некипели – явно не ти достига авторитет или пък си научил детето да се страхува от тебе. Пък и защо да трябва да се пречупва напълно малкият човек? Защо да не може да ти каже „НЕ”? Каква в крайна сметка е целта – да създадеш някакво послушно и примирено същество или силен, уверен и настойчив човек?

Това, че се налага да млатиш един дребосък, издава абсолютна педагогическа немощ. „Не мога да ти се наложа с думи, затова ще ти покажа, че имам по-силно тяло от твоето.” По-лошо – с това показваш на дребосъка, че има и такъв начин да постигнеш своето. И най-лошото – показваш се в отвратителна светлина пред детето си, като го учиш едновременно да се страхува от теб и да те мрази.

Айде, стига шеговити истории. Така, както я виждам, в повечето случаи схемата е проста – има едни големи хора, които имат затруднения и проблеми. Някои от тях не обичат съпрузите си, но са принудени да живеят с тях, притиснати от бита. Стават нервни и леснозапалими, не се чувстват добре вкъщи. Изкарват си го на най-слабия. Малкия човек.

Не забравяй обаче, че Малкия един ден ще стане Голям.

А ако четеш внимателно „Жената днес”, ще знаеш, че „битият бие”, така че спри се вече – гадно е. За финал ще приведа една незабравима сентенция, чиято авторка (не съм аз!) носи гордо строшения от баща си нос (репликата е произнесена секунди след въпросното счупване): „Бой не помага!”