Работа и деца? Мисия възможна

„Не мога, защото имам работа…”

„Трябва да тръгвам, за да не закъснея за работа…”

„Ще те заведа на кино, когато си свърша работата…”

Но кой е този г-н Работа, питат се децата, който застава между тях и родителите? Който не позволява на възрастните да им се радват? Който се появява неизбежно всяка сутрин категоричен, забързан, неумолим, за да си ги вземе?

„Сега трябва да тръгвам, иначе ще закъснея за работа”,

казваме, докато качваме децата в колата, докато се провираме през задръстванията,оставяме ги някъде,  махаме им за довиждане и тежко им, ако ни извикат обратно, ако се разплачат заради обикновен каприз. „Недей така! Трябва да ходя на работа!” Гласът ни звучи метално.

Но идва един слънчев ден, когато децата ни задават точните въпроси:

„Защо не останеш у дома с мен?”

„Майката на Джорджо си стои винаги с него! А защо ти не можеш?”

„Защо татко се връща толкова късно вечер?”

Това се случва, когато децата започнат да правят сравнение между себе си и връстниците си. Вместо да се оставяме на угризенията, нека се възползваме от ситуацията и да поговорим с децата за нашите ангажименти. Посланието, което хлапето ще получи, зависи от отношението ни към живота и от начина, по който представяме нашия опит.

Да разговаряме с детето за ангажиментите си

В някой спокоен момент дръпнете детето настрана и побъбрете с него, като се опитате да му обясните с какво се занимавате, какви са уменията, които се изискват от вас, какви са усилията, които влагате, но и какво е удовлетворението, което изпитвате. В същото време го уверете, че макар и да е далеч през деня, винаги присъства в мислите ви. Разкажете му, че на бюрото ви винаги има негова снимка. Обаждайте му се често, независимо колко е малко.

Да помолим за „помощ”

Когато детето поотрасне, помолете го да ви помогне с някаква нова идея или с разрешаване на някакъв проблем: „За да запомня всичко, което трябва да свърша, според теб по-добре ли ще е да си записвам в бележник или на компютъра?” Когато е подканено да ни даде съвет, детето се чувства ангажирано и има усещането, че допринася за успеха в работата ни. Важно е обаче да не говорите с детето за по-сериозните проблеми в работата си, защото само ще го накарате да се чувства отговорно за напрежението ви. Причината за това ни обяснява известният швейцарски психолог Жан Пиаже. Той употребява термина егоцентричен, за да опише трудността, която среща малкото детето при опита да се постави на мястото на някой друг. Егоцентричен означава да съотнасяш целия си опит (и нещата наоколо) единствено към собственото си его, което на латински означава ‘аз’.

Да покажем на детето къде и с кого работим

През един от почивните дни разведете детето по улицата, по която отивате на работа, и му покажете къде прекарвате дните си. Така тайнственият г-н Работа най-накрая ще бъде разкрит. Ако имате възможност, запознайте детето с колегите си. От разговорите то ще разбере, че на работното си място родителите му са добри, обичани и уважавани. Така нашето ежедневно изчезване ще бъде не чак толкова тайнствено и разстройващо. Децата ще могат да ни проследяват мислено, да си представят как работим, да говорят с приятелите си за работата на татко и мама. Те ще разберат колко важна е работата в живота ни, ще се гордеят с нас и ще бъдат по-малко огорчени, когато сутрин ни виждат да излизаме.

Да отделим ясно ангажиментите от семейството

Когато сме на работа, да се концентрираме върху нея. Веднага щом стъпим у дома, да оставим навън проблемите от работата. Правилото важи за всички татковци и майки. Ако се налага, нека останем час повече в офиса. Когато се приберем вкъщи, нека намерим начин да посветим известно време, макар и малко, само на децата.

По-добре е да прекараме с тях половин час, през който обаче сме напълно свободни, отколкото цял един ден, в който сме претрупани с хиляди задачи: събеседвания, телефонни разговори, компютър, поръчки, почистване и различни приготовления.

Да определим точни графици

Ако работим у дома, въпреки че сме там, рискуваме да не сме никога наистина свободни за децата и да бъдем вечно „назаем”. Нека в такъв случай се опитаме да установим точно определен график: време, в което работим, и време, в което ще сме напълно на разположение на децата. Все пак трябва да намираме време и за нас самите.

Да разпределим отговорностите

„Съпругът ми не си помръдва и пръста.”

„Ако не съм аз, къщата става на пух и прах.”

„Бабата и дядото са чудесни хора, но им нямам доверие да ги оставя сами с децата дори и за минута.”

„Децата ли? Не правят нищо, дори не успявам да ги накарам да си подредят играчките.”

Коментари като тези чуваме често. Обаче да искаме да правим всичко сами, да се чувстваме необходими, да си поставяме трудно постижими цели, да сме неспособни да възлагаме отговорности на друг ни излага на риск да рухнем. И тогава, надвити от чувство за неспособност, ще бъдем обзети от терзанието, че не успяваме да се справим с всичко толкова добре, колкото бихме искали, и ще попаднем в капана на депресията.

Често таткото е склонен да поеме част от товара от занимания с децата и къщата, но това му е забранено, защото не му се доверяваме. Според стандартите за съвършенство, които сме си поставили, той не е в състояние да се придържа към изискванията ни. Но какво лошо има, ако детето излезе заедно с татко си с лекьосана тениска за сметка на факта, че ни подарява един час пълно спокойствие на дивана у дома?

Да бъдем позитивни спрямо себе си

Въпреки че сме затрупани от трудности и противоречия, за да има ведра атмосфера у дома и за да дадем сигурност на нашите деца, е важно да бъдем позитивни. Американският психолог Карл Роджърс обяснява: „Родител, който непрекъснато „се обезкуражава, който не спира да се оплаква, че закъснява, че е неспособен, объркан, нещастен, предаден от всички, не отправя насърчително послание към околните. За да внушим на децата чувство за самоуважение, трябва да им покажем, че имаме положителна представа за себе си.” Това не означава да отричаме недостатъците си. Напротив. Без да скриваме естествените си и неизбежни слабости, трябва да се стремим да не засягаме доверието, което децата имат към нас, да не им изпращаме песимистични послания.

Да преоткрием ритуалите от нашето детство

Върнете се назад във времето и се опитайте да преживеете отново най-важните моменти от детството си. В спомените изникват ярки картини. В повечето случаи те не са свързани с някакви особени събития, а с ритуални моменти като Коледа,с песничката, която мама ни пееше преди сън, премятането през глава, което татко ни правеше всеки път, когато се прибираше от работа, мързеливото гушкане в леглото в неделя сутрин.

За детето не е интересно да прекара няколко часа до майка, която шета из кухнята, или до баща, скрит зад страниците на вестника. Единственото, което то получава от подобно отношение, е скука и самота. Детето ще е по-щастливо да има майка и татко, които обагрят моментите, които прекарват с него, с малки ритуали, показващи силата на тяхната любов и внимание.