Ред, дисциплина и рокендрол

Дисциплина. Най-мръсната дума в съвременната педагогика. Бой с каиши, изливане на супа във врата, стоене с часове в ъгъла, страдание, сълзи и кожени ботуши – родителската фантазия се вихри, когато чуe тази омразна дума. Kато противоположност те слагат обич, нежност, грижа, игри, гушкане, изобщо гуци-муци, не удряй мама, сладичък, не удряй маминка. Ще повърна.

Едно момченце на осем години прави каквото си иска. Родителите му си мислят, че те му позволяват това, но всъщност то само си го позволява. Спи, когато си иска, храни се, когато реши (защото „детето трябва да яде“), опитва всички „забранени неща“. Техните не го правят нарочно. Те са имали строги родители, които са ги „шамаросвали“ несправедливо, и са взели решение, че тяхното дете „ще живее свободно“. „Когато бях малък – казвал бащата на майката, – и през ум не ми е минавало, че мога да правя тези неща. Нашето дете несъмнено трябва да е много щастливо.“

Напоследък хората са си въобразили, че на детето трябва всичко да му се позволява и прощава, за да е щастливо. Във връзка с това тяхно убеждение малкото се оставя да безобразничи, дивее, психясва, пощурява и прави всички на луди. Докато родителските нерви се натегнат до крайност, изтрещят гръмотевично и донесат на детенцето бой, крясъци и „марш в леглото, говедо такова!“. И защо? Изведнъж скачат срещу дребния гном, който не е pазбрал, че греши, мислейки, че по стената най-хубаво се рисува с кетчуп. Накрая детето е съвсем объркано – не знае защо го санкционират гневно и решава, че родителят е жесток, несправедлив и избухва, без сам да знае защо.

Лоша работа –

тoзи свободолюбив родител, вместо да създаде рамкиран свят на нещастното детенце, е решил да „му дава свобода“. Kой е казал, че свобода е да бъркаш в окото на котката? Свобода е да те оставят сам поне два часа на ден в някоя стая да ти дойдат мислите в главата. Свобода е да не те хранят и обличат непрекъснато. Свобода е да знаеш правилата и да живееш спокойно, като се съобразяваш с тях. Свобода е, щом шоколадът е твой, да си го изядеш, когато искаш. Да знаеш – твоята територия е дотук, моята – оттам. Ти си малък, аз съм голям. И най-вече: не се бой, може да разчиташ, че докато спазваш своята част от сделката, всичко ще е наред.

Появяват се едни тревожни хора.

Обикновено синове и дъщери на кофти родители, и си казват: „О, аз никога няма да пренебрегвам /тормозя детето си, както ме тормозеха мен.“ И се почва забавляване от сутрин до вечер. Децата на тези нещастници се превръщат във вечни участници в игри и шегички, въвлечени в невероятни прекрасни приключения, и нито за момент не са задължени да правят друго, освен да се забавляват. Живеейки в този изкуствен свят, децата не са допуснати в света на големите – защото родителят казва „не“ винаги когато детето иска да направи нещо извън закачките. То не е научено да изхвърля боклука или да си остави чинията на умивалника. За сметка на това участва в т.нар. „правене на кекс“, което всъщност се превръща в гадна лиготия и оливане на кухнята с брашно, какао и захар. Просто защото мама я е страх да каже: добре, иди да си подредиш стаята, пък аз после ще дойда и ще почетем приказки.

Най-лошото не са писъците, ревът, своеволията, лиготиите и срамът, който изпитват родителите от гадното си и невъзпитано дете. Най-лошото е, че

то се държи така, защото е несигурно.

Защото няма авторитет, опора. Така едно удивително непослушно, почти истерично 4-годишно момче подлудяваше един много уморен мъж на един много тих плаж. Детето дълго риташе пясък срещу майка си, биеше я с лопатката и издаваше звуци, от които на чайките им се завиваше свят. Накрая умореният мъж се изправи, вдигна детето във въздуха и го раздруса с все сила. Погледна го много страшно и му каза със спокоен глас: „Слушай, престани, омръзна ми да те слушам, ясно ли е?“ Детето стана синьо-черно, след това жълто-зелено, след това бяло-червено, после си пое въздух отривисто няколко пъти, огледа се ужасено, въздъхна и седна под чадъра. Цял следобед прави купчинки от пясък, а после заспа на кърпата на мъжа. Просто децата обичат авторитета. Те не обичат хората, които ги глезят, глезят, пък след малко ги наказват за същото, което са им позволявали досега. Те искат да знаят какво може и какво не, това ги кара да се чувстват спокойни.

Не сте ли забелязали, че силните, авторитетни личности имат най-спокойните и нормални деца?

Спокоен не значи муден, нито глупав, не значи неинтересен. Спокойно дете е това, което не квичи, не тропа с краче, не посинява от рев, не досажда, а си живее свой необезпокояван живот около „големите“. Не е чак толкова сложно. Само трябва родителите да са пораснали, вместо да пренасят неизживяното си детство върху децата.