Родителството се учи

Ася Демирева, възраст 36. Родена е в Бургас, но към момента и домът, и сърцето, и работата й са в София. Някъде из образованията й стоят художествена паралелка и френска гимназия. Същността й обаче, винаги я е теглила към медицината. Затова започва да учи за лекарски асистент в Медицинския университет в София.

Ася е майка на Сияна и Любомир, съответно на 11 и почти 8 години. Те са нейните учители по пътя ми към призванието ми. Наставници и съветници по всички въпроси, свързани с родителството.

Ася е консултант по кърмене от 10 години, като от 5 е сертифицирана към Международния борд на консултантите по лактация. Зад името й стои абревиатура IBCLC, която показва именно това. „Слънчогледи“ – училището за родители – е най-новото й начинание. В него, заедно с Таня Лисичкова (дула и студентка по акушерство) се стараят да предадат най-доброто от знанията и опита си на бъдещите родители.

Ася, учи ли се родителството?

Простичко казано – да. При това тази материя е най-древната. От една страна, знанието за нея е заложено у всеки от нас. От друга – сме призвани да научаваме нови и нови неща. Никой не се ражда родител, но в мига, в който поеме първия си дъх, започва да се учи на това. От своите родители. От отношението им, от емоциите, които демонстрират (или не демонстрират), от действията им… За съжаление, в самото начало само от действията им. Впоследствие с течение на времето и опита, всеки си е казвал: „Аз като порасна, никога…” и тайничко се е заричал как няма да постъпва с децата си. За да установи (много често безславно), че това, което е отричал от дъното на душата си, е първото, което идва като реакция впоследствие. Точно това е моментът, където вграденият ти опит се сблъсква с придобития – т.е. онзи, на който те учат собствените ти деца. Буферната зона са собствените ти разбирания. И така родителството е непрестанно меняща границите си територия, в която стереотипите, заложени от нашето детство, опитът ни и характерите на децата ни се борят за надмощие.

Това, което ние в нашето училище се опитваме да направим, е да внесем мир и, доколкото е възможно, хармония между идеите за родителство и реалността. Като винаги даваме превес на децата.

Кое прави от един човек добър родител?

Няма еднозначен отговор на този въпрос, но най-вече толерантността. От една страна, да започнеш от ден първи да се съобразяваш с едно мъничко човече, което ти е напълно чуждо от гледна точка на характер и светоусещане. Защото всяко бебе идва на този свят със своите личностни характеристики и понякога те са в пълен разрез с нашите очаквания. От друга страна, е необходимо да съумееш да напаснеш своите разбирания за възпитание с тези на половинката си. Защото много често подценяваме факта, че всеки идва от различно семейство и носи различен „товар” от собственото си детство. И в един момент се получава разногласие по основни въпроси. Което не е добре за никого.

Добрите родители се учат от собственото си детство.

Та, според мен, добрите родители са тези, които не спират да търсят златната среда между това, което им диктува разумът, и това, което подсказва сърцето (и често дават превес на сърцето).

Привърженик ли си на привързаното родителство?

Честно казано „привързано родителство” винаги ми е звучало някак…парадоксално. А как точно си „непривързан” родител? Нали това е, което природата прави още в мига, в който бебето се роди – буквално те връзва за него, изпращайки мощни вълни хормони, влюбващи те в човечето и обричащи те на тази любов завинаги? Е, понякога тези вълни не са толкова мощни, понякога раздялата след цезарово сечение си казва думата и привързването става по-бавно, но… Разбрахте ми мисълта.

И, за да не философствам излишно – да. Фен съм на теорията и практиките на привързаното родителство. Не намирам нищо лошо в спането с бебето, стига да са спазени някои дребни условия – таткото да не бъде пъден от леглото/стаята/апартамента, а да бъде неотлъчно до мама. А бебето да не спи между двамата родители, за да не се получава чисто психологическо разделяне между двамата, а да бъде поставяно от страната на мама, като края на спалнята е редно да бъде обезопасен. Кърмене на поискване, гушкане и много, много любов. Любов, която не се изразява в три таблета и телевизор в стаята, а в докосване, споделяне и забавление заедно. Като на всяко едно от тези нива се поставя известно ограничение (според личните разбирания).

Каква е оптималната възраст, до която майката трябва да бъде с бебето си неотлъчно? Възможно ли е една жена да бъде пълноценна майка и работещ човек едновременно?

Честно да ти кажа, думата „неотлъчно” мааалко ме притеснява. Ако се върнем назад във времето, там – в зората на човечеството, да бъдеш неотлъчно до бебето, е спасявало живота му. В днешно време нещата стоят по различен начин. Ще дам личен пример. Кърмила съм и двете си деца по над две години, без да съм била неотлъчно до тях. Звучи невъзможно, нали? Но след първата година съм намирала начини да ги оставям за ден-два на родителите ми, за да имаме време заедно с баща им. Въпрос на организация и желание от всички страни. Е, дъщеря ми беше по-тежък случай и е оставяна, след като навърши година и десет месеца, но синът ми от доста по-рано ходеше с кака при баба и дядо за няколко дни и след това продължаваше да суче. Та – всичко е въпрос на баланс и организация. И готови да се справят с предизвикателството баби и дядовци. Изобщо не е добре да ги изключваме от сметката. Та – точен отговор на този въпрос нямам. Всичко е до усещане.

А работеща и пълноценна мама – не мога да отговоря еднозначно. От една страна, е добре в началото това да не се налага. От друга, има жени, които, отделени за дълго от работата си, стават тотално неспособни да бъдат добри майки, защото не се чувстват пълноценни. Та тук отново всичко е въпрос на баланс.

Смяташ ли, че има вече тенденция бременните да предпочитат естественото раждане, ако няма рискове за здравето им или все още избират секциото?

Ако съдя по личния си кръг от приятели и познати – да. Но аз никога не съм била толкова доверчива. Затова се осланям на статистиката в това отношение. А тя сочи точно обратното. С над 40% цезарово сечение на национално ниво заемаме едно от челните места в света. Не знам как успяваме винаги по негативните критерии да сме сред първите, но …пред фактите всички мълчим.

Ти си същевременно и консултант по кърмене. Имаш ли представа каква част от майките у нас кърмят децата си? Осъзнаха ли жените важността да дадат на бебето си майчино мляко?

Отново няма как да отговоря едностранчиво. Моята практика като консултант е от 10 години и смея да твърдя, че работата се увеличава. Но за да съм честна, това се дължи на факта, че майките вече знаят, че могат да разчитат на нас. Просто ставаме по-популярни и ни търсят. Отново статистиката ни слага на място и ни показва, че при 90% кърмени бебета при изписването, на третия месец процентът е спаднал тройно. Което е показателно за нагласите.

Всяка майка ли може да кърми, или наистина съществуват обективни обстоятелства това да не може да стане?

Всяка жена, която роди дете, може да прави мляко. В някои случаи е въпрос на физиология дали ще може да прави достатъчно мляко за детето си, НО! при желание, всяка жена може да кърми. Въпрос на информираност, организация, желание и упоритост. Виждала съм такива майки, които са спирали да кърмят въпреки огромните количества мляко, които имат и такива, които буквално дават по 30 мл., но продължават и повече от година.

Достатъчно добра ли е здравната ни система, за да подготви една жена да стане майка и да отгледа здраво дете?

Хм… Тежко ни, ако разчитаме на която и да е система да ни подготви за каквото и да било. Това, което трябва да се питаме, е: достатъчно здраво ли е обществото ни, за да възпита отговорни и мислещи хора, които на свой ред да създадат такова поколение. Защото възпитанието и отглеждането на децата е дело на собствените им родители. А те, на възрастта, на която се очаква да станат родители на свой ред, са продукт на възпитанието и житейския си път. А физическото здраве на децата… Това е тема за цяяяло ново интервю…или две…или няколко поредни броя, пълни само с интервюта с майки, касаещи здравеопазването ни.