„Спри веднага да плачеш“

Емоциите са барометър за случващото се в нас и извън нас. Когато този барометър работи, ние сме в добро психическо здраве, наясно сме със себе си и с лимитите си. Разпознаването на емоциите е част от самопознанието, което е един от аспектите на емоционалната интелигентност. Според доста изследвания емоционалният коефициент е много по-важен за успеха на човек от интелектуалния. Да разбираш собствените си емоции и тези на другите може да донесе много –- желаната работа или партньор, вътрешен мир, добро здраве и т.н.

Какво правим ние с този жизненоважен аспект от личността на детето?

Кои са грешките, които можем да допуснем?

Много често в ролята си на родители забраняваме на децата определени емоции. Правим го колкото неволно, толкова по навик… Някои от нещата, които казваме, са като че ли част от културата ни. Случвало ли ви се е да видите например майка пред зъболекарски кабинет. Детето проплаква: „Мамо, страх ме е…”, а майката окуражително казва: „Ама ти си толкова смел!” или „Няма нищо страшно!”. Тя го прави от желание да успокои детето или просто за да предотврати това, което може да се случи в кабинета (плач, викове, дърпане…). Подбудите са уважителни, но все пак индиректното послание е: „Не трябва да те е страх, емоцията ти е неадекватна!”. Тя дори не го мисли по този начин, но това послание се чете между думите. А детето може да „прочете” неосъзнато и куп други неща, като например „Мама ще ме обича само когато не се страхувам. Не трябва да показвам страх, за да бъда обичан.“ В резултат на това

страхът може да се превърне в една забранена емоция.

Друг пример: същото дете е на площадката и се ядосва, защото друго дете му е взело играчката и започва да плаче силно. Майка му му казва: „Спри да плачеш веднага!”. Плачът в този случай е резултат от гнева и посланието, което получава детето, е „гневът и плачът са забранени!“. И ето как детето си забранява и гнева. В този момент барометърът му за външния и вътрешния свят вече е силно повреден – липсват две важни части – гневът и страхът. Да си представим, че се прибира в къщи радостно, защото е получило хубава нова играчка и започва да скача, обаче възрастните са изморени. Баща му казва изнервено: „Престани да скачаш, не мога да понасям този шум, сядай на дивана и да не съм чул гък!“ и радостта също влиза в списъка на забранените емоции.

Какъв би бил резултатът от забраняването на емоциите?

Дори и да си забраним дадена емоция, тя продължава да съществува по някакъв начин. Ние просто не я забелязваме, защото е развалена фината ни настройка. Неизразената емоция може да се превърне например в психосоматика. Новите изследвания показват, че ракът много често е в резултат на потиснат гняв. Неизразените емоции могат да се превърнат в бомба със закъснител. Хората, които изглеждат много мили и любезни, могат да крият в себе си вулкан от омраза и този вулкан рано или късно да изригне с неподозирана сила и ще нанесе невероятни опустошения. Неизразяването и неразпознаването на емоциите винаги са в основата на зависимостите…

Освен че забраняваме някои емоции, понякога „с възпитателна цел” усилваме други – например срама и вината. Последиците от нерационалната вина могат да бъдат фатални за благоденствието на човек – той да се чувства толкова виновен (и съответно отговорен) за всички световни проблеми, че да поема прекомерни ангажименти, да пренебрегва собствените си нужди (дори и най-елементарни като почивка и сън), докато не се сгромоляса, физически и емоционално изтощен. От своя страна, прекомерният срам може да го спре от много ценни лични контакти или от развитие в сфера, в която е способен.

Как да реагираме в тези ситуации? Какво да бъде посланието ни към децата?

Децата имат право на своите емоции (както и всеки един от нас). Обикновено това, което ни притеснява, е начинът, по който детето изразява емоцията, затова можем да му покажем нови алтернативи или да ги открием заедно с него (напр. „Разбирам, че те е страх от зъболекаря. Може би ти става неприятно от шума на машинката. Искаш ли, докато си на зъболекарския стол, да ти сложим слушалки и да слушаш онази песен, която много харесваш?“). Понякога е достатъчно просто да му дадем възможност

да говори за емоцията

и тогава често то може да стигне само до приемливо за него решение и да се успокои („Много те е яд, че това дете ти взе играчката”, „Да, той е лош.”, „Ядосваш му се, защото ти не правиш така..”, „Да, но пък аз вече не искам да си играя с тази играчка. Ще си взема кофичката и лопатките.”)

При този тип общуване детето получава няколко много важни и здравословни послания: „Мама ме разбира. Може да й се вярва. Имам желание да споделям и друг път с нея. Аз не съм дефектен – това, което усещам, е нормално, трябва само да не наранявам другите заради това, което чувствам.” Всички ние искаме да имаме физически и емоционално здрави деца и да имаме добри взаимоотношения с тях. Приемането на емоциите на детето е една от стъпките към постигането на тази цел.

Авторът на тази статия Милена Петрова е психотерапевт, сертифициран обучител по програмата „Трениране на успешни родители”, зам.-председател на Асоциация за превенция и работа със зависимости „Само днес”. Работата със зависими я е научила, че е по-разумно да се работи с хората, преди да се появи проблемът, затова успоредно с терапията на зависими води тренинги за тийнейджъри и родители с цел подобряване на комуникацията в семействата, себепознание, емоционална интелигентност и др.

Източник: Академия за родители