Стела Даскалова: Демокрацията се ражда в семейството

Стела Даскалова не се притеснява да сподели всичко, което кара децата ни да не заспиват нощем – натрупаните обиди, травми и страхове от прекалено силния родителски натиск. Жертви на неправилното възпитание стават както тези, които прекаляват с грижовността, така и онези, на които не им пука особено дали детето им страда от нещо.

Не е тайна, че българинът робува на традиционно възпитание, наслоено с десетилетия, когато още баби и дядовци понякога ловко и манипулативно, а друг път мощно и агресивно са внушавали какво трябва и какво не трябва да се прави в рамките на микроединицата на човешкото общество, известна още като семейство. Неволно или не грешките се повтарят, а истинските жертви винаги са децата.

В книгата “Всичко започва от детството” (издателство „Сиела”) се посочват най-често срещаните грешки във възпитанието, сверени с най-точния часовник: детското мнение. То често остава премълчано от страх за наказание или – още по-лошо – капитулация пред пълната нечуваемост от страна на родителя. От какво се страхуват децата на България, как се ражда агресията, какви са табутата и наказанията в семейството – това са само част от въпросите и отговорите в тази важна психологическа книга, изследваща духовните болести на обществото, свикнало да наказва децата си и не им позволява да пораснат щастливо. Пречейки им така да станат хармонично развити личности, които някой ден сами ще се справят с проблемите във възпитанието на собствените си деца. Във визитката на Стела Даскалова са изписани в съответния ред следните професии и характеристики: “филолог, социален педагог, родител, мечтател, писател”. Според нея първите две определения са социалната й обвивка, а последните три – истинските призвания.

Стела, кои са най-често срещаните проблеми между родители и деца?

На една от премиерите на книгата ми предложих на едно 9-годишно момиченце да каже на родителите си всичко, което дотогава никога не е им е казвало. Никой не очакваше толкова добре обмислени и разумни съвети. Детето сподели най-големия си проблем – че много му се карат за дребни неща, например когато счупи чаша. Посъветва родителите да не се ядосват за дреболии и да не се карат толкова много на децата си. Когато каза „Те сигурно се карат така, защото и на тях като малки са им се карали”, разбрах, че малката Александрина вече е схванала идеята на книгата и е слушала много внимателно какво съм говорила преди това. Накрая сподели, че иска да стане писателка…

Много ми се иска да няма деца, които живеят в страх, и да виждаме повече усмихнати детски личица. Факт е, че колкото по-израснало е едно общество, толкова по-хуманно се отнася към децата си. Те са наши огледала и творения. Затова отношението към децата ни издава отношението към самите нас. Колкото повече сме напреднали в личностното си развитие, с толкова по-голямо уважение се отнасяме към личността на собствените си деца.

Кризата и социалното напрежение до каква степен влияят върху отношенията между родители и деца?

Хората, които мислят позитивно, са добре защитени от социалното напрежение. Те имат привилегията в трудните ситуации да откриват посланието на проблемите, което им помага да направят още една крачка напред в собственото си развитие. Не губят енергията си за негативни емоции, а вместо това насочват цялата си енергия към щастливото развитие на всяка ситуация. Много се радвам, че виждам все повече хора, които са схванали същността на позитивното мислене – това е нова вълна в България. В Западна Европа и САЩ теорията за силата за позитивното мислене е станала популярна още през миналия век, но при нас дойде едва в последните 7-8 години. Все още повечето хора възприемат израза „позитивно мислене” като наивно клише, лишено от особено съдържание. И това е така, защото не са достигнали до смисъла на тази теория в дълбочина.

Обикновено тези, които са преживели по-сериозно житейско изпитание, успяват да стигнат по-лесно до същността на позитивното мислене. Трудните ситуации в живота ни са предизвикателствата на вселената, които ни подтикват към духовно развитие.

Колко време писахте книгата “Всичко започва от детството” и какъв беше пътят ви към нея?

Пътят обхваща целия ми съзнателен живот, а написването й ми отне около година и половина заедно с анкетата, която направих с различни деца. Идеята за интервюта на деца възникна, след като вече бях написала половината.

Анализирайки родителските грешки, забелязах, че ми липсва другата гледна точка. Открих децата в училището на моята дъщеря и в училището на сина ми, където самата аз съм учила и съм била преподавател. Включих и участници от една образователна школа – “Веди”, която подготвя деца за езикови гимназии.

Кои са най-честите родителски грешки?

Много ми се иска книгата да не създава чувство за вина у родителите, които разпознават личните си грешки. Защото към самите тях също са допускани грешки и назиданието е грешна посока. Всеки родител се опитва да даде във възпитанието най-доброто, на което е способен на съответния етап от собственото си развитие. Най-честите грешки са свързани със страха на родителя да не се провали, което го кара да копира заучени модели на възпитание, без да се вслушва в душата си. Много родители забраняват, наказват и дори бият, защото смятат, че така е правилно. Без да осъзнават последствията в дългосрочен план.

Факт е, че много деца се страхуват от родителите си. Повечето от анкетираните малки хора предпочетоха да останат анонимни, дори и тези, които не са писали нищо компрометиращо. Причината е в популярната заблуда, че родителският авторитет изисква дистанция. Всъщност истинският авторитет няма нищо общо с авторитарното възпитание. Авторитетът на родителската личност се дължи на вътрешната сила и хармония, която родителят излъчва и която детето интуитивно чувства. Тогава не са необходими забрани, заплахи и наказания. В един приятелски разговор благодарение на духовната връзка между родителя и детето се стига да съгласие и единомислие. Така детето започва да се чувства отговорно пред самото себе си и развива чувство за самоконтрол.

Родителите у нас повтарят ли модела на възпитание, наложен от техните родители още по времето на социализма?

За съжаление, родителите у нас често повтарят матрици на възпитание, наложени върху самите тях. Когато ти забраняват и ти налагат наказания, ти се превръщаш в слаба и комплексирана личност, която сама не си вярва, че може да прецени ситуацията, да поеме риск и да вземе правилното решение. Непрекъснато говорим за демокрация, а не си даваме сметка, че първо трябва да я постигнем в семейството. Вкъщи рядко има демокрация. Ако детето от малко свикне на демократични принципи, когато порасне, ще ги отстоява с лекота.

Какви бяха вашите родители?

Те много се промениха, радвам се, че се развиват в положителна посока. Когато бях дете, баща ми беше доста авторитарен и това в някаква степен ме е подтикнало да напиша тази книга. Въпреки че рядко се съгласяваха с мен, моите родители ми даваха възможност да споря с тях. И това беше демократично. Споровете с родителите ми ме научиха да отстоявам мнението си, да се аргументирам, провокираха ме да мисля в дълбочина за много неща…

А какви са вашите родителски грешки?

Преди бях пълна със страхове, защото имах доста негативен начин на мислене. Често обмислях и развивах във въображението си негативни сценарии. Като много други хора, и аз си мислех, че е отговорно и разумно да предвидя всичко лошо, което би могло да се случи, за да го избегна. Това е изключително голяма заблуда. Насочвайки цялата си енергия към това, което ни плаши, ние непрекъснато си измисляме страхове, които ни пречат да живеем истински. Когато се страхуваме, не даваме шанс на мечтите си. А когато мечтаем, не даваме шанс на страховете си. За себе си избрах второто.

Старая се да помагам на децата си да преодоляват страховете си и да следват мечтите си. Мисля, че съм успяла да ги убедя в предимствата на позитивния начин на мислене. Може би най-важното, на което съм ги научила, е да обичат и уважават себе си. А също и да не се страхуват да обичат и да показват чувствата си към другите, по-често да задават въпроси и да търсят лично свои отговори, да имат смелостта да поемат рискове. Мисля, че децата ми са щастливи, което за мен е най-важното. Почти всеки ден ми казват „обичам те”.