Първите думи, с които най-често започват родителите са: „Сякаш живее в друг свят”, „Понякога имам чувството, че изобщо не ни забелязва”, „Не разбирам какво стана-всичко си беше нормално”… После идва съмнението, страховете, тревогите, вината, обвиненията, понякога и скандалите, обикалянето по болници и лекари, а в отчаянието – и по лечители и екстрасенси. Не винага в този ред. Но понякога пътя на човешката болка и страдание може да е много дълъг. Както и времето, което отнема лутането из нашите човешки емоции и …институции. Понякога ни липсва информация, а друг път- емпатия. А те се нуждаят по много и от двете.
Замисляли ли сме се как ли бихме се чувствали ние, ако не можем да разговаряме с нашето дете и изобщо не можем да се докоснем до него? Ако наш близък има подобен проблем, а ние в притеснението си се правим, че това не съществува? Или сме попаднали на някакво място, където не разбираме нито езика, нито постъпките на хората? Например на Марс. И примерно сме на 3 години. Какво бихме правили ? Какво бихме искали?
От какво бихме се страхували?
Запазвайки професионалната си обективност и дистанцираност, използвайки терминологии и диагнози постоянно си повтаряме, че зад тези „случаи” стои един човешки живот, една житейска история. Като тази:
Алиса е на 3 години. Красиво и миловидно момиченце. Иска ти се да я гушнеш. Само, че тя не позволява. Има очи на сърничка, с дълги извити мигли. Но не иска да те погледне в очите и някак си все се „изплъзва”. Пъргава и енергична е – да ти се доиграе с нея. Но не иска – избягва с писък! Има толкова красиво име. Не реагира като я повикаш. И толкова много играчки – от мама, тати, от батко и баба… Ах, как бързо се разхвърчават из стаята! Който иска-да си ги събира!
Не говори. И не й се налага.
По някакъв странен начин, каквото поиска у дома, я разбират само докато си го помисли. А ако не я разберат или не й го дадат, така силно може да пищи, че веднага става ясно за какво е. И отново го получава. Не позволява да се променят нещата около нея и да се намесват в „нейния” ред. В началото всички казвали за нея „тя е различна”, „специална”,”особена” ,„много е хитра, малко е разглезена..”,”ще го израсте”…
И Алиса растяла – все така хубава и все така различна. Първо баба се разтревожила. А после – и мама, и тати, и семейните приятели започнали да се чудят
защо не играе с техните деца, не говори
и изобщо не ги забелязва. Сякаш си стои в един нейн свят, много по-интересен и сигурен. Там няма място за двама. Като „Алиса в страната на чудесата”- никой друг не могъл да мине през дупката на заека, за да види чудния свят на Алиса, а тя и не помисляла да излезе. Така се срещнахме с нея.
„Тя не иска да говори”.
„Не знаем как да общуваме с нея”.
„Другите не я разбират”.
„А какво ще стане в детската градина? А като тръгне на училище? А като порасне?”
И още много „ако” и „като”….
Първа среща. Али влиза в стаята. Не ни поглежда. Играчките – чудесни са – бързо „хвръкват” навсякъде! Повече не ги поглежда. Като я докоснем – пищи. Иска само да тича и скача из стаята. Сама.
Добре. Нека тича и скача. После й показваме, че може и да се люлее – щом иска – сама.
Минават месец, два. Виждаме се 3 пъти седмично по един час. Али получава това, от което има нужда. После научава, че може някой да я люлее и тихичко да й пее – на един много мекичък душек, който те обгръща от всички страни /”не било толкова лошо”/. А после –да скача на батут или гумена топка и на 1,2,…3! – да те премятат! /”даже е много забавно”/. И толкова интересна светеща „опашка” – скриваш се с някого под нея и разглеждаш тихо лицето му. А по „бълбукащите” кули плуват рибки / „ако не се катериш отгоре им и ако не хвърляш рибките”/.
Когато искаш сапунени балони,
подаваш една картинка и колко интересно- веднага ги получаваш. Дори не се налага да пищиш!
Минават още 3 месеца. Идва първата „похвала” от детската градина: „Али е седнала на столче с децата и е рисувала”. У дома – „Али си играе с тати и се боричкат”, „Али иска да играе с кончетата на батко”, „Ходи сама до тоалетна”. „Ако забравиш да й сложиш колана в колата те дърпа за ръка и показва”…
Алиса продължава да идва и да „работи” с терапевтите си. Вече не пищи. Не хвърля. Събува се и се обува сама /поне в половината от случаите/. Гледа ни в очите, хваща ни за ръка и позволява да й оправим косата. Сяда на столче и се справя със „задачите”, ако не са много дълги и ако си получава наградата за старанието. Най-много обича балони и батут. После слуша сгушена на душека музика и не спира да те гледа в очите.
Така минават месеците. Сякаш всичко си е същото нищо не се е променило. Нещата се случват бавно и стъпка по стъпка.
Тя определя колко бързо да крачим.
Понякога са две назад, една напред, а друг път направо ни смайва. Това си е същата Алиса. Но тя вече наднича от нейния свят към нашия. И понякога и харесва. Поне няма нищо против.
Наднича през „заешката”дупка на нейния си Алисин свят, хваща се за протегнатата ръка и прави плахи стъпки. Изминала е една година от началото на терапията. Идва лятната ваканция.За един месец – край на ученето, край на терапията! Време за игри, плаж, море и пълна почивка!
Неизбежно настъпва „първия учебен ден”. Какво ли е станало с Али? Дали ще почнем от начало? Дали е пораснала? Как ли са минали първите дни в новата група на детската градина, с новата госпожа? Успяла ли е да се адаптира?
Историята разбираме по-късно. Цялата детска градина била мобилизирана. Алиса пристигнала с баща си. Минала през входната врата и поела по познатия маршрут към старата група, в ляво след гардеробчето. Учителката я повикала по име. Баща и я хванал за ръката и я насочил към другата страна на коридора. Всички били в очакване поне да се разпищи и избяга.
Али се спряла в почуда.
Започнала да разглежда стените и рисунките по тях безкрайно дълго. Оправила един кичур коса паднал над очите й. Огледала от долу нагоре „публиката”, повъртяла се малко и достойно поела във вярната посока към новата стая. Ако никой не ръкопляскал, то било само защото не искали да я притеснят. Докато таткото ни разказваше се разплака. Без малко и ние.
Както е казал Нийл Армстронг като стъпил на Луната: „Една малка стъпка на човека-голяма крачка за човечеството” . Понякога голямата крачка в терапията става за година. Друг път- за повече, или само за месец. На някои от нас отнема цял живот. А изглежда толкова незначителна!
По-важното е да се направи първата малка стъпка. И ако може навреме. Понякога не си даваме сметка колко много хора /родители на първо място; лекари; психолози; логопеди; педагози; социални работници и рехабилитатори/ стоят зад тази стъпка. И колко много усилия и труд от страна на детето! Опита ни е доказал, че най-добри резултати дава екипната работа, взаимодействието и
„съюзничеството” с родителите
и взаимното им подпомагане, адекватното им включване в терапията, подобреното разбиране на детето и потребностите му, зачитането на неговата личност.
За родителите е не по-малко трудно, отколкото за децата! Да изкажеш на глас колебанията си, да споделиш притесненията си, да разкажеш за трудностите, да се изправиш срещу страховете си…. Изисква много сили, много кураж, много смелост! И понякога-време. Колко ли? Колкото трябва! Но направиш ли го, наполовина си се справил! Защото залитнеш ли-има кой да ти даде опора, загубиш ли се – има кой да те насочи.
А с Алиса продължаваме да работим. Истинското име на детето е променено/въпреки, че и това й отива/, но историята е същата. Тя вече изговаря целенасочено много нови думички.
В семейството знаят как да я подкрепят и „разбират”. Те учат детето и детето учи от тях.
Като в приказката за принца,
който 15 години не отронил нито дума и всички мислели, че не може да говори. Една сутрин на закуска внезапно казал: „Чаят е студен”! Родителите му скочили от радост, прегърнали го и попитали: „Но синко, защо чак сега проговори..?”А той отвърнал: „Защото досега чаят не е бил студен и всичко си беше наред! ”
Какво ще се случи до края на нашата приказка за Алиса ние не знаем, а и не бихме искали.
Но ще продължим да пишем историята. Ще продължим да разширяваме „заешката” дупка, през която се „промъква” и ще надничаме през нея. Кой знае, може да видим Шапкаря, Царицата, Заека без усмивка и Усмивката без заек. Ще й показваме „нашия” свят и как да се справя в него, за да почне да й харесва и прекарва все повече време.
Когато поиска.
Епилог: Тази история е разказана преди година и половина. В момента „малката Алиса” е доста порастнала. Говори. Съставя изречения. Не пищи, не вика, не бяга. Обича да рисува.
Подготвя се за първи клас. Чете кратки думички. Брои до 20. Обслужва се сама. И има приятелки.
На добър час! Тази „приказка” може да е Вашата …
Цветалина Йосифова е психолог, психотерапевт в „Карин дом”, Варна.
Вече 20 години Фондация „Карин дом” е активна гражданска организация, с водеща роля в предоставянето на професионални услуги за деца със специални нужди и техните семейства. Организацията работи усилено и за изграждане на толерантност в българското общество към децата и хората със специални нужди. Основните дейности се реализират чрез „Център за предоставяне на услуги за деца със специални нужди и техните семейства”, Център „Ранна интервенция” и чрез „Ресурсен и обучителен център”. Екипът на „Карин дом” се състои от кинезитерапевти, рехабилитатори, логопеди, психолози, специални педагози, социални работници и педиатри.
Фондация „Карин дом” се финансира основно от дарения, реализиране на проекти, програми по държавно-делегирана дейност и общинско-делегирана дейност.
0 Коментара