Това е дежурното оправдание на всяка семейна двойка, изчерпала връзката си. Самозаблуда, която рискува да доведе до по-сериозни психически травми, отколкото откритият разрив
Истината е, че децата в проблемните семейства развиват удивителна чувствителност към всяка, дори и най-прикритата вибрация в отношенията между родителите. Колкото и да се опитват да тушират напрежението, те го усещат. И страдат повече, отколкото ако открито се признае, че нещата не вървят. Тогава поне децата добиват яснота за положението.
В противния случай има риск да развият всевъзможни фобии – било към единия родител (когото си нарочват, основателно или не, за виновник), било въобще към семейството (фалшива институция в неговите очи), било към всякакви норми (което е и първата крачка към бягство от неуютния дом примерно към наркотиците).
При най-добрия вариант децата съзряват по-рано. Те виждат всичко, усещат, сравняват с други семейства и понякога дори вземат в свои ръце инициативата за разрешаването на кризата. Разбира се, условието е да са поне в тийнейджърска възраст. По-малките предпочитат да се правят, че нищо не забелязват, и се затварят в собствен свят – компютърни игри, видео, фантазии, което също е
прелюдия към предстоящи психически проблеми.
Ако обаче бракът е забуксувал, когато детето вече е в пубертета, то често е най-ревностният радетел за прекратяването му. Не само защото е гледало предостатъчно сериали, в които двойките постоянно се кръстосват и от това не следват особени трагедии. Но и защото вече самото дете може да е изпитало първите любовни трепети и разочарования. И е готово на резки и максималистични обрати.
Ако единият родител е по-склонен от другия да замазва положението, детето моментално си го нарочва за мишена и започва да го бомбардира с обвинения в безхарактерност, нерешителност, безпринципност, слабост и какво ли още не. Нещо повече – често самото то се стреми да се превърне в катализатор, провокиращ взрив, който да прекрати имитацията на семейно съжителство.
Ситуацията се решава сравнително лесно, ако родителите вече са приели, че е невъзможно да градят нормален брак. Щом усетят, че и детето им не желае безсмислен параван за изстиналата им връзка, те просто логично стигат до цивилизования изход.
Това обаче е голяма рядкост из нашите географски ширини. Тук разпадането на семейството неизбежно е съпроводено със скандали, взаимни обвинения, изблици на омраза, унизителни и за двамата родители сцени.
Задължително се търси виновен.
А виновни – уви! – най-често са и двамата. Основният проблем обикновено е в разминаването на ценностната система и в невъзможността на единия да възприеме желанията и потребностите на другия. В такава дисхармония е невъзможно и да се създава поносима атмосфера за отглеждане на деца. Те неизбежно се травмират от постоянното разминаване между онова, което очаква от тях таткото, и онова, което иска майката.
Неизбежно е детето да вземе страната на единия от двамата. Най-обичайното и най-тъжното е, че самите родители започват, съзнателно или не, да го използват като коз един срещу друг. Но в редките случаи, когато инициативата за това не е родителска, детето пак предпочита да вземе страна и да раздава присъди. Това е още един белег, че трябва да пришпорите нещата и да прекратите мъчителното за всички съжителство.
Впрочем реакциите на детето зависят пряко от стадия на изчерпването на брака. То е объркано и раздразнението му избива под формата на скандали по дребни поводи. С тях то се опитва да прехвърли акцента на вниманието ви върху себе си, да го отклони от другото, което го притеснява. С напредването на разпада детето започва да осъзнава, че напрежението от искрите между големите – независимо дали пускате тези искри да прехвърчат, или ги сдържате – зарежда всичко наоколо с
отрицателна енергия.
И накрая идва етапът на изводите, когато вече проличава дали все пак в целия хаос на семейните трусове сте успели да съхраните любовта поне към детето. Ако сте успели – то няма да е озлобено срещу родителите си, а ще поеме ролята на изненадващо зрял съветник. Парадоксално или логично, но именно детето често събира сили за „решителния“ разговор. И поставя въпроса ребром – разделете се, за да се върнете към собствените си същности и за да мога да ценя всекиго от вас поотделно, вместо да ви намразя заедно. Послушайте го. Съвременните тийнейджъри не са онова, което бяха героите на Ерих Кестнер, и огледалният вариант на „Двойната Лотхен“ е много по-типичен за днешния ни изтъкан от изчерпани илюзии свят.
Не се самообвинявайте, че сте отровили детството на отрочето си, че сте го принудили прекалено рано да се вглъби в непознати за други негови връстници проблеми. Всъщност може би просто по-бързо сте го приближили към реалния живот, а това обикновено е плюс.
0 Коментара