Татко на трима

Какво е да си татко на трима, попитахме Калоян Илиев – баща със сериозен стаж и собственик на онлайн магазин за детски дрешки. 

Дълго си мислих какъв кратък отговор да дам. Завъртяха ми се в главата варианти, като „Същото като на двама“ или „Какво толкова, няма нищо особено“. Ето обаче, че се сетих за няколко характеристики, присъщи на тридетните татковци:

Да бъдеш в светлината на прожекторите.

Не мога да кажа, че не ми е приятно. Като ги наредя и трите да вървят в редичка след мен с букети цветя винаги събуждам умиление у хората, с които се разминавам. С изключение на моментите, когато и тримата са сърдити на брат/сестра си, на себе си или на мен. Тогава разкъсваме равната „индианска нишка“ и формираме сложна четиривърха фигура, като всеки върви в различна посока и винаги нещо мърмори. Как ни приемат хората тогава ли? Да си призная точно в такива моменти никога не ми е оставало време да ги наблюдавам, защото очите ми са вперени в сърдитковците. Но си обещавам един ден да го направя и да ги кажа.

Да си не просто добър, а отличен логистик.

Това не означава през работно време да се занимаваш със спедиция, а съвсем друго. Да може да организираш инструкторът по катерене да вземе две от децата от училище, докато ти водиш третото на английски. После ти да минеш за малко през залата за катерене, да вземеш набързо 5-6 стени, да си събереш двете децата и заедно да вземете третото. И докато пътуваш към него, то да ти звъни през 2-3 минути. „Ама тате, къде сте, защо закъснявате?“

Да си приличен съдия.

Да се справяш задоволително. Да си запознат поне с казуса „Ама той започна първи!“ Защото винаги имате три първи започвания и нула втори и трети. И винаги трима невинни участници в процеса. А, разбира се, свидетели липсват, както и фотофиниш „да хвърли“ допълнителна светлина. Да разчиташ само на интуицията, която си развил с опита.

Да си оптимист.

Да вярваш, че каката ще излезе от пубертета, преди момчетата да са влезли там. В този дълъг период, когато хормоните бушуват на воля ти си просто един (невинен) наблюдател и чакаш да се свърши. На това му викам аз Крепка Вяра.

Да си домашен майстор.

Като от рекламите на строителните хипермаркети. Да може да поправяш безнадеждно счупени играчки само с помощта на моментно лепило и отвертка. Никога да не се отказваш, дори ако ремонтът вече няма значение, защото децата са пораснали.

Да имаш здрави планински обувки с добър грайфер.

Защото винаги в края на разходката дърпаш три деца. Ако преходът е прекалено дълъг, има дори вероятност да закачиш и мама на буксир. Тогава обувките са от особено значение, повярвайте ми!

Да си добър мотиватор.

Да приспиваш децата, като вечер лягаш по график при всекиго в леглото и ги караш един по един да ти четат разказ или приказка (къде на български, къде на английски). Нищо, че са толкова „сладкодумни“, и че успяват те теб да приспят, вместо обратното. И така цели три пъти. А след последния, вече нито да ти се вечеря, нито да ти се спи.

Да си непримирим търсач на истината.

И въпреки, че и тримата отговарят по един и същи начин всеки ден, ти да не се отказваш да научиш фактите. „Какво правихте днес в училище?“. „Нищо“. „Нещо интересно?“ „Не“. „Какво обядвахте в училище?“ „Не помним“.

Да си експерт по сигурността.

Да можеш винаги да „внедриш“ таен агент в групата, за да ти докладва своевременно какво правят останалите двама. И да натиска алармата, когато стане напечено.

Да си добър математик.

Да знаеш, че ако всяко от децата си покани едновременно приятелче вкъщи, то сметките да показват, че капацитетът на апартамента няма да издържи на тази хипер активност и да се опиташ да ги разубедиш.

Или да си просто баща на трима. Трима, които ежедневно имат нужда да похвалиш и насърчиш. Баща, на който децата да разкажат както за първата целувка, така и за поредната беля.