Тежестта на детството

„Човекът е по рождение дете и неговата сила е силата на растежа.“ Рабиндранат Тагор

Може би това ще се стори някому най-малкото странно, ако не чудовищно: в паметта ми моето детство не е оставило почти никакви следи на радост с изключение на първото ми любовно чувство и спомена за някои неделни утрини, когато баща ми си е бил вкъщи и в добро настроение. Тогава той пееше. Пееше хубаво и все хубави народни песни, които отрано вляха в кръвта ми народната ритмика.

Както разправят, бил съм кротко и обичливо дете, а защо помня само горчилките на безправието? Едва ли майка ми ме е била повече, отколкото поплясват нормалните майки, но обичта й не помня, макар в некратки периоди от време да съм бил единственото им дете — преди да се роди първото ми братче и няколко години след смъртта му.

Баща ми веднъж ме е ударил, и то след като майка ми го бе вбесила с подканянията си да ме прибере от улицата, но помня тази плесница, не помня бащината му нежност от ония години. А той беше човек, който по природа и по мировъзрение умееше да бъде добър и всеопрощаващ — на това ме учеше и до края на живота си, въпреки своята несправедливо тежка съдба.

В паметта ми живеят образите на мнозина добри към мен люде — баби, дядовци, лели, чичовци и братовчедки, и все пак никога,

нито за миг не съм изпитвал тъга по детството си

Ето защо доста ме е смущавало, продължава и досега да ми се вижда подозрително това хорово възпяване на детството. Възпяване на състоянието дете, не на детето като конкретност и символ — такова то винаги е изпълвало и мен с нежност и състрадание. Та нали самото протичане на детството е жестока и тъжна история.

Имунната система на майка ти те е идентифицирала и изхвърлила навън като чуждо тяло – такъв е биологическият механизъм на раждането. Ти и действително си за твоите родители непознато и чуждо по своята генна програма същество, което природата им е дала временно на съхранение, докато съзрееш за самостоятелен живот. Да, но те не гледат на теб така. Заблудени от факта, че си се пръкнал в резултат на техни си интимни занимания, те веднага те обявяват за част от себе си и започват така да те малтретират с обич, с възпитателни похвати и със собствените си комплекси, както не измъчват никоя друга своя част. Защото са си наумили непременно да те направят по-добър, отколкото са те самите, забравяйки, че „какво значи добро“ навсякъде по света и открай време е предмет на доста кървави дискусии.

Добрите родители се учат от собственото си детство

Отначало си плувал в безформения облак на първичното си чувство за съществуване, в който се стрелкат само светкавиците на най-примитивните усещания, регулиращи механиката на организма: приятно—неприятно, глад—ситост, болка. Скоро обаче към техните удари се присъединява и най-заслепяващата, най-режещата: светкавицата на страха.

Кротките сияния на радостта са още далеч.

Тя ще дойде тогава, когато в тая звездообразуваща мъглявина ще се е посгъстило ядрото, което наричаме „аз“ и което ще те отдели от стереотипа на живата материя, за да те превърне в уникалността „човек“. До края на живота ти обаче едни и същи мускули с едни и същи нерви ще ти служат и за плача, и за смеха, за да продължат все така примитивно да отразяват бъркотията в ония двайсетина пласта, върху които според науката е стъпило индивидуалното ти съзнание.

И така, след като няколко години си тънал в смътното усещане за някакво „съществуване изобщо“, ето те постепенно изплувал от мъглявината. Ти си се сдобил най-после с чувството за лично присъствие в света, отграничил си се от всичко, което е „не-аз“, и за теб се е включил часовникът на времето, накарал те да осъзнаваш непрекъснатостта на своята личност в него. И вече всички светкавици-несгоди на света, безпогрешно фокусирани, ще улучват това твое всеобемно и щастливо чувство за лично присъствие, сякаш нетърпеливо са чакали появата ти, та да излеят върху теб цялата си ярост. Започнало е онова детство, което ти вече ще си в състояние да запомниш.

Наистина ще го запомниш — по един или друг начин, с повече или по-малко съдържание! Но което ще те накара да забравиш по-късно, че в ония „толкова свидни“ години точилката на твоята майка и тоягата на обществото непрекъснато са се стоварвали върху теб, за да омесят, от твоите десет-двайсет килограма крехко месце своя образ и подобие. Дотолкова да го забравиш, че да почнеш да изпадаш в умиление дори само при споменаването на думата детство.

Не знам по-остро ли е било развито това мое чувство за индивидуалност, по-тънкокожо ли е било, та

помня ударите, не ласките

Но тъй като нямам навика да се смятам за нещо по-особено от другите свои съпланетяни, склонен съм да мисля, че ничие детство не е онази блажена идилия, за която си струва да се тъгува.

Възпяването му като вариант на изгубения рай е опит за бягство към една фата моргана, родена в мъките и самотата на възрастния.

А носталгията по детството всъщност е болка по загубената безотговорност, копнеж по времето, когато постъпките ни са били биологически прости и ясни и други вместо нас са определяли кое е хубаво и кое лошо в живота.

Не затова ли човекът във всички времена е така лесно податлив на диктатурата — защото тя го връща в лоното на облака, обявява го за малолетен, освобождава го от личната отговорност и принудата да мисли и е отлична майка за всички, които безропотно я приемат.

Но нали оная възторжена рожба на техническия двайсети век, Сент Егзюпери, който с такава поетична сила пресъздаде образа на детството в „Малкият принц“, сам се провикна: „Да си човек, значи да си отговорен!“ И загина в битката против диктатурата на фашизма.

Спомнете си: Малкият принц не ни демонстрира колко безгрижно и хубаво е детството, а ни заразява с неговата печал. Той ни предупреждава каква отговорност сме длъжни да поемем към това появило се изневиделица същество и ни внушава още да уважаваме детето като самостойност, защото не ни е дадено предварително да знаем кого е изпратила природата при нас. Да го уважаваме и пазим от собствената си любов, защото и тук, както на много още места в живота ни, любовта е, която върши пакостите — любовта с множеството разновидности на своята себичност.