Целият свят е негов

Когато бях дете, играехме на площадката в квартала с една Амел. Баща й беше ливанец. На всички останали бащите ни бяха българи, както и майките ни. А тази Амел беше по-различна. Като се почне от името й, което не завършваше на „а“ като нашите имена, та се мине през дрехите й, които ни в ЦУМ, ни по „Жданов“ можеше да се купят, и се стигне до странните й разкази.

Всички се ококорвахме в захлас как в родината на баща й никой не идвал на гости току-така, както се преплитаха върволици вкъщи например. Като дойдели гости, мъжете бистрели каквото там имало да си кажат, но отделно от жените. И никой от мъжете не виждал домакинята. Подавала през едно прозорче яденето и се омитала. Не помня дали Амел говореше чисто български, но всички я разбирахме. Амел ливанчето.

После се появи Аня рускинчето. Която всъщност

беше полуукраинче-полубългарче, но да не издребняваме

И тя беше по-различна от нас. Учеше в Руското училище към посолството и имаше шикозна кафява униформа с бяла къдрава престилка отгоре. А какви грандиозни панделки носеше, такива и досега не съм виждала. Почваше училище 15 дена преди нас и всички й завиждахме. Аня говореше със странен акцент, но това не ни пречеше да се смеем на едни и същи вицове, да играем до по нощите в избуялата трева пред нас, да обменяме картички, песни и мечти за живота.

Мислех си – абе, има нещо много вълнуващо в тези двете. Хем са като мене, хем не са. Вярно, аз говорех руски почти като Аня рускинчето, обаче дотам. Ходех в българско училище, носех български дрехи, слушах български песни, ядях българска лютеница и само броях дните до оная торта със сгущенное молоко веднъж годишно за рождения ден на Аня. Често си представях колко хубаво би било някога и моето дете да не е само българче. Искаше ми се

в кръвта му да бълбукат подправки от някоя чужда култура,

да бъде различно, интересно, да вземе най-доброто от различните светове и да проговори чужд език без зор.

Речено-сторено. Внимавай какво си пожелаваш. Един щастлив ден преди почти 8 години станах българска майка юнашка на дете с френска кръв. Дотук чудесно – южняшки темперамент на квадрат, любов към живота на квадрат, ядене, пиене и сексистки вицове на корем, няма какво друго да го чака резултата от българо-френската любов. Щипка рационализъм добавихме чрез факта, че се роди в Германия. Сещам се за Радичков и за циганина с шляпащите в локвата пред него мърляви циганета. Гледал ги циганинът, гледал ги, по-черни и от дявола, па току възкликнал с умиление: „Лебеди мои!“ Та и аз така гледам Малкия ни принц, гледам го умилена и си мисля как създадохме тази чудесна хармонична песен на три гласа.

Докато беше бебе, не се отличаваше от другите бебета, с изключение на това, че чуваше аз да му говоря само на български, баща му само на френски, а общите ни разговори да се водят на немски. Педиатрите ни съветваха да разговаряме с него само на родните си езици, без да се притесняваме, че ще го объркаме.

Децата имали способността да подреждат езиците в определени чекмеджета –

в това чекмедже е езикът на мама, в онова е езикът на папа, а пък там е този на приятелите и заобикалящата среда. И в определен момент от чекмеджетата се изваждат нужните думи, за да се облекат в тях мислите и желанията. Разбира се, аз съм мама, а не маман, баща му е папа, а не тате. Моите родители са баба и дядо, родителите на баща му са мами и папи. Всички сме под строй в съответните чекмеджета.

Казват, че децата на родители от различни култури проговаряли по-късно. Проговарянето не ни е притеснявало никога – давахме и даваме всичко възможно детето ни да попива от най-ранна възраст от културите ни. Срещи с близки и роднини, четене на книжки на двата езика, пеене на песни и гледане на филми на двата езика. И винаги, абсолютно винаги и без изключение, независимо къде се намираме и с кого, аз говоря с него само на български, баща му само на френски, а немския го учи от заобикалящата го среда. Резултатът е… весел. Започна да говори на френски с немска конструкция на изречението, слагайки глагола накрая. Или да прави смесени изречения – една дума на немски, една на френски, една на български. Помня как веднъж играеше с приятелчето си в България и току се появи начумерен, защото

другото дете току-що „направи моето ауто капут“,

но пък после се заиграха и щастлив изригна: „сега той и аз свирим гитаръ“.

Опитах на няколко пъти да подреждам чекмеджетата, преподавайки му български. Ето, сине, сега ще ти обясня, че българският не е като немския. Пусто, избрах момент, в който по телевизията течеше формата Deutschland sucht den Superstar ( “Германия търси суперзвезда“, аналог на нашенското Music Idol). И заобяснявах: виж разликата, казва се „баба е стара“, „дядо е стар“… При което многоезичният многознайко ме прекъсна, схванал граматиката – „А папа e Superstar“. Ами, добре, щом си рекъл, такъв е. Обаче и баща ти, както и ти, не може да кажете на български „хайде да плуваме“. Глюпости, мама, можам, можам – хайде да плюваме, още сега веднага.

Клекнах. Няма да се поддавам на подхвърлянията на патриоти, че било срамота при българска майка детето да не говори български като хората. Като кои хора обаче?! На този етап е важно да умее да разбира и да го разбират. Децата винаги намират път едно към друго и в играта няма значение кое на какъв език говори и как. Предубежденията, които имаме ние, възрастните, към различните от нас, при децата е само мило любопитство, интерес, радост и забава.

Децата са толерантни, не са обременени от нашите скрупули,

от нашите страхове и тревоги. Те просто искат да играят. Голяма работа, че нашето дете не говори български като българчетата, които живеят в България. Това не им пречи да играят заедно футбол в кварталната градинка в София, да му казват „малкия Меси“ или „немската машина“ и да му се радват, защото, макар и различен, е един от тях. А и той никога не се е оплакал, че нещо не са се споразумели кой да е на вратата, кой да е централен нападател и кой да гони топката. Разбират се. Чисти са. Деца.

Докато ние, възрастните, сме друга бира.

Ние се интересуваме от това кой какъв е и защо такъв е. По време на футболни първенства нашият българо-французин е за Германия. Когато играят, пее Deutschland vor, mach ein Tor и вее германското знаме. Носи с кеф най-новия германски национален футболен екип. Ако пък германците паднат, плаче. Самият той не знаем като какъв се определя, с какво самосъзнание расте, какво ще влага в думата родина и дали ще е патриот. И ако говори немски по-добре от български, кой ще е майчиният му език? Къде ще е бащиното му огнище… В България детето ни е „Айде, бе, германчето (или французойчето)“. В Германия е французойчето, понеже България е в зоната на здрача и не е чак толкова секси като Франция. А пък французите като царе на дипломацията направо си го питат: „Е, добре, де, какъв си ти сега – французин ли, българин ли, германец ли?“ Е, как какъв, отговаря той, аз съм omnivore (всеяден).“ Целият свят е негов.