Училищна забава

Откак наш Симчо стана първокласник, в къщи настъпиха преобразования. След объркването и стихийността през първия срок нещата постепенно се оправиха. Сега жена ми отговаря за учебната подготовка и общото ръководство.

А в мои ръце останаха по съвместителство педагогиката и снабдителният отдел. И тъкмо посвикнахне с текущите си задачи, наближи краят на втория срок и в къщи се създаде извънредно положение.

– Къцьо – ме посрещна една вечер жена ми, – дръж да устискаме сега, пък през ваканцията ще ти дам малко почивка! Аз ще хвърля всички сили за повишаване на успеха, пък ти се заеми с подготовката за училищната забава, че на наш Симчо са дали да декламира стихотворение!

– Салона ли ще украсявам или ще правя драперии на завесата – питам аз.

– Стига си дрънкал глупости! – ме прекъсна авторитетно жена ми. – Детето на сцена ще излиза, всички ще го гледат, а пък си няма подходящи дрешки. Искам да му намериш нещо по- особено, гдето никой няма Да го има, та детето ни да бъде със самочувствие, а не да се свива като тебе и да не смее от месаря един заден бут да поиска! – И като ми тикна в ръцете всичките ни спестявания за курорта, добави. – Няма да ни трябват тази година, защото смятам да започнем подготовката за втори клас по-отрано, че после да ни е лесно. Взимай и действувай!

Да ви призная, до този момент нямах никакъв опит в закупуването на по-особени дрешки, но какво ли не прави човек, като го притисне нуждата. Пък и отначало ми провървя. Още на другата вечер открих в кварталната кръчма един шофьор от международния транспорт, който размахваше австрийски кадифени панталонки с пришит отзад каубой, яхнал мустанг. Въпреки това шофьорът, кой знае защо, пееше: „Чер арапин бял кон язди!“ Както и да е… Купих панталонките за три десетачки, изпратен от следващата песен на шофьора: „Ушила ми мама нови панталонки!“ След панталонките в къщи се появи една италианска найлонова риза на розови цветчета. Оригиналният й десен обаче не задоволи жена ми и тя, за по-шик, приши на предното й джобче една холандска вятърна мелница на резедав фон. После щуреят ме снабди с шотландски три четвърти чорапи с пискюли отстрани и едни шведски цървули, малко като нашенските, само че от изкуствена кожа и с някакви заврънкулки, които подсказваха за вносния им произход. И едва тогава настъпи истинското объркване. Цяла София прерових, но напразно. А жена ми настояваше на своето:

– Не върви – казва – да пращаме Симчо гологлав на забава! Просташко е и няма да е асорти…

И понеже друг изход нямаше, жена ми ме командирова до роднините си в Бургас и като си взех годишния отпуск, потеглих по никое време на море.

Още с пристигането мобилизирах наличните роднини и познатите им и като ги запознах със задачата, всички се пръснахме в издирването на шапката. Цяла седмица измина безрезултатно, а до забавата оставаха само три дни. Вече се канех да се прехвърля към Калотино, та на място да причаквам, чужденците, когато един братовчед на жена ми, бюфетчик на пристанището, ми сигнализира, че е открил шапка.

Оказа се, че въпросната шапка стои на главата на един порторикански моряк – една от тия моряшки шапчици, които се крепят на върха на главата и имат отгоре бял понпон. Веднага пристъпих към сключване на сделката, но щом посегнах към шапката, морякът започна да се дърпа и да ръкомаха. Пък и порториканецът не знаеше дума български, та да му обясня по човешки в какво се състои работата. Тогава братовчедът-бюфетчик ми каза, че той знаел един сигурен начин и така щял да подреди моряка, че сам да си даде шапката. Сипахме му в една чаша мастика, коняк и две дози плодова ракия, наляхме си и ние по един малък коняк и му предложихме „брудершафт“. Морякът излезе силна душа и дори много му се услади коктейлът, та си поиска още. След три часа бяхме пияни и тримата. Тогава порториканецът започна да ме целува и да ме милва по косите, в знак на любов и благодарност ми подари шапката си, като сложи на главата си моята мека шапка. Как се е прибрал в кораба си не знам, защото още на другата сутрин отпътувах със самолет за София.

На следващия ден жена ми изглади за последен път новите дрешки на Симчо, приши му на шапката и една виолетова корделка за по-елеганс и така бяха приключени последните приготовления.

На забавата ние с жена ми седнахме на последния ред, за да наблюдаваме как ще реагират другите родители, като се появи наш Симчо. А когато го зърнахме на сцената, спряхме да дишаме. Симчо направи две крачки напред, изпъчи холандската мелница и като удари петите на шведските цървули, започна да декламира:

„Аз съм българче, обичам

наште планини зелени!

Българче да се наричам

първа радост е за мене!

Отначало се чуха само отделни подхилквания, а към края на стихотворението целият салон се заля от смях. На наш Симчо, изглежда, беше дошло самочувствието, защото си изкара стихотворението без грешка, поклони се и като показа на целия салон пришития на панталонките си каубой, напусна сцената.

Ние с жена ми стояхме на местата си като вдървени, и всички познати извиваха глави към нас, сякаш че не Симчо, ами нас ни бяха изправили на сцената. Добре, че учителката излезе разбрана жена, че дойде при нас и даже ни стисна ръцете:

– Браво, другари! Благодаря ви от сърце за старанието, което сте положили в осмиването на чуждопоклонството… Действително похвална инициатива.

Криво-ляво замаза се работата с тази похвала и нататък забавата си продължи нормално.

На другия ден чуждестранните дрешки на Симчо изчезнаха от гардероба. Хвърли ли ги жена ми, продаде ли ги – не посмях да я попитам. За другото както и да е, но за моряшката шапчица още ми е мъчно, че ми бе свързана с личен спомен.