Ако преди една година някой ми беше казал, че с такъв плам ще пиша своите първокласни вълнения, щях да го изгледам странно. Аз се възприемам като достатъчно уравновесен човек, който приема образователната система като хапче от реалността, което всеки трябва да преглътне, независимо дали е горчиво или сладко. Но няколко месеца по-късно, след три месеца социална изолация с многознаещо и многопитащо дете, и при странични наблюдения как се преподава дистанционно и хибридно, признавам, че съм
почти обсебена от темата.
Пиша това, след като вълнението около приема в училище приключи, а също така се успокоих, че не съм единствената, която се тревожи, че не помни своя първи клас и не знае как учат днешните деца. Да, още не сме купили тетрадки, моливи, раница, но това не ме притеснява твърде много, защото са просто вещи.
Това, от което ми се свива стомахът, е, че никъде, или почти никъде сред морето от разсъждения, информация, планове за учебната 2020/2021 не видях Министерство на образованието и науката да пита родителите, особено на първокласници, как те се виждат в картинката.
Да, родителите.
През тази извънредна година на кризи и възможности в първи клас отиват хлапета, на които трите или повечето месеци изцяло в семейно среда, без педагогическа, социална и емоционална подготовка за училище, им личи много. Ама много.
Личи и на нас, родителите.
Моето дете е готово да играе, учи, да се занимава навън, сред хора, по възможност различни от нас, до 21 часа вечерта, когато е време за лягане. Ние сме готови да му осигурим пълно разнообразие в игрите, движение, знания, така че да изтрием отровното еднообразие от изолацията. За три месеца вкъщи разбрахме, че детето ни има нужда и от обучени педагози, не родители, от реални съученици и приятели, от предизвикателства и възможности, които никоя онлайн платформа или настолни игри у дома не могат да осигурят. Нашето дете има нужда от всичко това, което не е по възможността на един родител.
И така, с наближаването на избора на училище, при спорадичната поява на репортажи с учители и на новини с недомлъвки какво следва, при всяко неспоменаване на нас, родителите, в уравнението на следващата учебна година, се питам защо избирам училище – реално, със сграда, с коридори и класни стаи, когато е напълно възможно те да останат празни няколко месеца? Как да преценя дали, ако имам избор, да посоча този или онзи учител,
ако не знам как тя/той е преподавал/а онлайн?
Как да подготвя хлапето си за първи клас, когато и аз не знам какво го очаква? Как ще работим ние, ако за втори път се окажем вкъщи сами, без среда, в която детето ми да се учи да бъде социално същество?
Прочетох наръчници за родители за първи клас, намерих полезни съвети, друга гледна точка към проблема, но въпросите какво правим, ако сме в онлайн или в хибридна среда, останаха. Остана и неразбирането ми защо институциите не попитаха и не отразиха обратната връзка на родителите навреме.
Ние, родителите, рядко сме добри педагози.
От приятели с родители-учители също знам, че професионализмът в едното не гарантира отличие в другото. Учителите и родителите са двете страни на монетата „успешно образование“, а спойката помежду им, особено в първи клас, изисква време.
Аз не съм учител. Твърдя, че успешно създавам за детето си възможности да канализира енергията си, да учи чрез игра, насърчавам го да намира отговори на въпросите си, дори и не очевидни. Но аз не мога да го накарам и не искам да го вкарвам в изкуствена система на обучение, каквато е домашното училище.
Аз вярвам в социума, който учи най-добре.
Вярвам и в бъдещето, всъщност вече настоящето на онлайн или дистанционното обучение. Но в списъка ми на предимства и заплахи за неговия успех за момента предизвикателствата са повече. Какво правим, ако вкъщи има само един служебен лаптоп или само един телефон, който позволява обучение във виртуална среда? Как първокласниците, колкото и да са на „ти“ с техниката, ще се справят сами с управлението на устройствата и онлайн комуникацията? Да не забравяме социалната страна на въпроса – дори и с нови помощи от държавата
колко родители могат да си позволят да останат вкъщи
в продължение на седмици или месец, за да осигурят нужното съдействие, подкрепа и среда за домашно обучение?
Не твърдя, че знам отговорите, но знам къде са…Те са в обратната връзка на родители и учители в социалните мрежи, имейлите, телефонните разговори и стотици разкази от първо лице в медии и блогове и коментари. Те са основата, капиталът за успеха на дистанционното обучение в обичайна или извънредна ситуация. Но засега институциите виждат само камъни и пясък, или глинени крака на колос, а не възможност, заедно с родителите и учителите, да изградят стабилно модерно училище.
Само ако някой беше написал, предложил или дори дал идея за наръчник на родителя как да подкрепя и организира детето си в хибридна или онлайн учебна среда, бих си отдъхнала. И бих се подготвила. Но никой не ангажира и не пита организациите, които работят в грижа на децата, а и те като че ли останаха встрани. Медийно отекнаха единични, но
силни вопли на безпомощност,
новопридобита мъдрост, но не се достигна до диалог, защото той се оказа непосилно усилие в условия на политическа и социална криза. Както каза приятелка с третокласник и бъдеща първокласничка: „Стига, че се ядосвам наистина, като се сетя колко беше трудно за децата за нас вкъщи, а никой не го отчете това и нямаше ръкопляскания, браво, „справихме се с дистанционното“. Дори и това да е очаквана реакция поради неочакваните злополучия, родителите останаха извън надписите в края на филма, въпреки че бяха главни или второстепенни актьори в него волю или неволю.
Всички, деца и родители, имаме нужда от учители, и те имат нужда от нас. Когато хората, които взимат решение за процесите в тази динамична среда, изключват едните от решение,
то излиза с грешен отговор.
Напълно разбирам родителите и учителите, които се притесняват от новия вирус, но детските градини не „пламнаха“ това лято, нали… Познавам и повече деца, отколкото възрастни, които се научиха да носят маските си правилно, да си мият ръцете, и да се грижат за своята безопасност, отколкото възрастни.
Малко преди да приключа този текст, приятелка, майка на вече второкласничка, ми каза, че просто съм уплашена и не виждам, че това е възможност и всичко се учи. Съгласих се, че съм уплашена. Всичко се учи. Но си пожелах да не ми се налага, защото искам детето ми да ходи на училище, да яде в стола, да си намери нови приятели на двора, да му е хубаво и трудно, и аз да се безпокоя за дребни неща като скъсани маратонки.
Много силно си пожелавам първи клас, в който аз се страхувам без причина. Детето ми ще ходи с маска, където е нужно. Ще си мие ръцете често, ще се пази. Ще учи от моя служебен лаптоп, дори и от това да страда моята работа.
Не ме е страх от промяната, нито от маските, а се задъхвам от безсилие, че родителите сме извън играта, когато се прави опит за управление на тази промяна. Учителите и родителите са двете страни на монетата „успешно образование“. Кой залага на „ези“, кой на „тура“ и кой печели?
0 Коментара