Ужасното лято на едно порастване

Спомняте ли си с наслада и носталгия „Синьо лято“? Там децата се справяхме почти сами с всички житейски драми, родителите – също, а лятото минаваше като на сън. Е, да де беше и моето лято`24 такова…

Любим филм, който ако го гледаме като възрастни, без пристрастието от детството, ще видим, че показва много реално отношенията родители-малчугани от нашето си време. Но сега сме големи, родители, и, оказва се, нито децата растат неусетно, нито ужасният пубертет идва на 13-14-годишноа възраст. Оказва се, че ние, родителите, трябва да сме готови, че нещо ще се случи още от… онова ужасно лято, когато детето ни рязко се опомни в собствена реалност, която не познава, не приема и всички сме му сърдити.

Отвътре навън

Като възрастен, любопитен като дете, и като родител, препоръчвам на всеки да гледа първата и втората част на анимацията „Отвътре навън“. Както каза синът ми, с когото ходихме на кино, филмът е „хубав, но смущаващ“. Предполагам, че за него беше все едно някой да му извади всички нестройни мисли от главата и да ми ги покаже на голям екран – много смущаващо наистина.

Ние го гледахме в края на юли примерно, когато аз се бях примирила, че чудесното ми, умно, досадно, заредено с перпетум мобиле, обичливо дете е отишло в историята. Защото с края на училището – 4 клас – нервен, изискващ без нужда, през който всички си премерихме нервите и амбициите, настъпи горещо и буреносно лято не само според синоптичната прогноза. Момчето ми рязко се промени и ние с баща му се оказахме в капана на неочаквана пропаст между две възрасти. Към това прибавете моята скромна персона, която изпитва „радостите“ на женския преход, ремонт и други неблагополучия.

Аз ли съм или не съм….

Пъпки? Не, все още. Апетит за сладко и боклуци? Ок, ще се справим. Срастване с дивана? Ами, ако си спомняте, познато ни е…Това, което ни свари неподготвени, беше, че пред нас стоеше хлапе, все още е под 1,50 м, с гняв и его, което погълна всичко.

Добри отношения с близките ни – в кошчето. Той сумтеше, обиждаше и се държеше като „хванат от гората“, както казва майка ми.

Помощ вкъщи, съпричастност – нулева.

Искам, искам, искам… всичко… Обсесията по притежаването на вещи го сграбчи в ядна прегръдка и от устата му излизаха само реплики колко и какво няма, защо другите имат.

Речник на улицата, добре дошъл! Ужасно е усещането да не можеш да обясниш, че думите нараняват.

И, разбира се, любимото ми – тряскане на врати, караници… Или другата крайност – уязвимост до болка.

Ако си спомняте, това беше много горещо, задушно лято, аз не се забавлявах особено. Когато напрежението у дома може да се реже с нож, става още по-непоносимо.

Но най-непоносима е мисълта, че не знаеш това ли е твоето дете и дали е просто  фаза като всяка друга.

Плувай, само плувай

Имам любима реплика от анимацията „Дори“. Тя е: „Плувай, само плувай“. В нашия случай: „Дишай, издишай“. След една особено неприятна вечер и нощ, в която не спах, изведнъж ме осени идеята, че:

• Не дължа данък обществено мнение, че детето ми се променя бурно, излиза от контрол, защото… това се случва на всички, но някои не си го признават или не се извиняват поред като мен. Важните сме ние тримата – той и ние, неговите родители. Затова временно ще затворим вратите на дома си за гости и разширено семейство, докато си решим проблемите.
• Той е на 10, почти 11 години, и вече осъзнава последствията от действията си, както и ние – нашите, от грешките в отношенията си с него. Затова с открита комуникация, падане, ставане, и без „бонуси“, ще си наместим частите на пъзела.
• Няма как той да не се променя. Ние – също, затова ще се научим да управляваме торнадото на емоциите къде по книги, къде по интуиция. Или както аз си знам, едно по едно.

Накратко: „Дишай, издишай“. Разбира се, подсигурих се, че няма медицински проблем – да не се случва това, което ни минава през ума, затова как един пубер ще се опре на една майка Телец… Е, опира се, ако е Дева. Но към важната част: какво направих?

 Танго за майка и син

Разделих се с амбициозни планове. Смяната на училището остана за 7 клас. Нямаме нужда от още драми с адаптация.

Дадох назад за някои изисквания към него, като ги замених със сделки. Не смятам, че това работи за постоянно, но с малко „моркови“ това дете прочете доста книги по собствено желание. Разбира се, правя се на разсеяна, когато прехвърли с до 15 минути времето за игра на конзолата, но той е наясно, че го хващам бързо за по-големи нарушения на реда и има последствия.

Веднъж води той, друг път – аз в танца.

Говорим много, ама много. Представете си къща с обстоятелствен мъж адвокат и със син – подобрено издание. Тишината рядко е гост вкъщи. Но държа да пита, разсъждава, да водим дори спорове просто заради аргументите, за да знае, че е чут, че правим опити да го разбираме, че ценим мнението му.

И може би най-важното, или рискованото – да играе повече навън с приятелите си, които познаваме, за да не подхранва демона на самотата, който го мъчи.

Оказа се, че няма приятел, който да нарече „най-добър“. Когато го каза, аз го осъзнах, щях да се разплача от болка. Но приятелите се създават. Според големите книги такива приятелства му предстоят, но самотата това лято се оказа особено болезнена за него.

И, разбира се, постарахме са да му отговаряме на някоя и друга щура идея, за да не ни смята за „напълно скучни“.

Всеки си намери убежище за спасение. Негово си. И другите му го уважават. За моя син това май са книгите, които препрочита. За мен – малко гимнастика. За мъжа ми – четене и музика.

И гушкане. Много. При поискване, както едно време с кърменето.

За моя голяма радост с връщането в училище моето познато дете отпреди лятото се показва все повече отвътре навън и някак си балансираме. Учим се да порастваме. Заедно.

Знам, че ни предстоят няколко ужасни години занапред, затова се радвам на добрите дни и се боря за тях. Лошите ги преживяваме заедно.

Но първото ужасно лято мина и оцеляхме. Пожелайте ми успех за следващите.