.jpg)
Аз наистина вярвах, че светът не започва и не свършва с никого. Докато не разбрах, че греша. Очаквах, че този факт ще ме скапе. А по-щастлива не си спомням да съм била.
Моят оптимизъм се градеше върху хитра игра с най-песимистичните ми очаквания. Да речем, че нещо ужасно ме е уплашило и ми иде да се скрия в миша дупка. Питам се: добре де, кое е най-лошото, което може да се случи? Може да умра (остана сама), загубя работата си, отговарям си угрижено аз. Е, и какво толкова? Светът нито е започнал, нито ще свърши с тебе, така че – чудо голямо, да става каквото ще.
Ето такъв беше моят оптимизъм: от нищо да не ми пука, от нищо да не ме е страх. И така чудесно си се оправях цели 26 години, допреди два месеца. Когато се появи един такъв безпомощен и властен, един такъв безсловесен и убедителен, един такъв съвършено непознат и все пак абсолютно мой, мой малък… син.
Запознанството ни не протече особено добре.
Към момента на появата вече така ми беше омръзнала цялата суетня около огромния търбух, че нямах търпение всичко да свърши по-бързо и да разполагам отново с тялото си. Кардинална грешка – след раждането последното нещо, с което човек разполага, е собственото тяло. Внезапно ежедневието се оказва в пряко подчинение на физиологичните нужди на малкия вързоп. Започва усилено губене на течности. То не са лохи, не е мляко, не са сълзи. Имам чувството, че само мислите не се предават на бебето по млечния път, ама и за това не се знае. Уж си прерязал пъпната връв, а млечната те държи още по-изкъсо.
Изобщо от света на духовното – мечти, размисли, фантазии,
предположения и планове за бъдещето, бързо-бързо се приземяваш в света на бита. На първо място в дневния ред застават жизненоважни въпроси от рода на анатомичните биберони, помпите за кърма, кремовете срещу подсичане и коликите. Броят се нааквания, хранения, ревове, часове на сън и будуване.
Човек прекарва месеци в яка подготовка за деня на раждането. Образован и подготвен за голямото събитие, той бива поет и обработен от лекарите и акушерките като кажи-речи няма дума относно хода на нещата. А като мине денят Х, му дават човечето и айде, оправяйте се, на добър ви час. Прибираш се и става ясно, че оттук нататък няма мърдане. Животът ти е обвързан. Завинаги и без шегички.
Появил се е някой, за когото трябва да се грижиш и когото трябва да обичаш.
Казвам трябва, ама то май се получава от само себе си. Не изисква някакви специални нагласи, не отнема и много време. В един момент просто се случва и се чудиш откъде ти е дошло. Лошото е, че не се сещат да те предупредят, че този момент изобщо не е веднага. В началото седиш и го гледаш и се чудиш – за какво беше цялата шумотевица? Ти си един малък плешив ревльо, който, освен да се нааква и да обревава орталъка друго не знае. И как така изведнъж трябва да започна да те обичам, че и толкова много, че да искам да умирам за тебе примерно? Къде е тая огромна любов? Симпатичен си ми, ама чак толкоз… Не дай Боже, около тези размисли да си кажеш, че нещо ти има и да почнат депресиите, защото тогава става наистина страшно.
Може да се каже, че посрещнах цялата майчинска какофония
с подозрение. За мен на тоя свят можеше да има само една майка – моята. И преместването от ролята на детенце в ролята на родител хич не ми се струваше нещо, което непременно трябва да отметна в списъка със задачи за деня. Откъм бит нещата не се оказаха толкова трудни, колкото натякваше околният свят. Ако си се грижил някога за някого, а аз съм, то няма да ти се стори като кой знае какво голямо робство.
Поне в началото работата е фасулска – храниш, чистиш и дундуркаш (ХЧД). И после пак. И после пак. Впрочем, никой не смее да каже, че гледането на бебета си е малко нещо скучна работа. Трябва да си хитър и да си спомняш, че не си само някакъв гигантски и несъразмерен придатък към малката твар. Да четеш, да излизаш и да звъниш по телефона на когото се сетиш във всяка свободна минута.
В опита да спасиш себе си от мислене само за памперси
и педиатри кучето става наистина най-добрият ти приятел. Първо, с него диалозите са къде-къде по-смислени, отколкото с бебето, и второ, щеш – не щеш, те измъква от къщи на задължителните разходки. Най-големият враг е телевизорът. Под маскировката на „ама аз само така си шумя, за компания” той ти изсмуква времето за мислене, за разсейване, за поддържане на чисто съзнание. И когато не се занимаваш с ХЧД, той обвива и без това недоспалия ти леко разсеян ум със своите глупости, докато не стане време пак за ХЧД.
Чудиш се как ще ти останат сили от цялото това ХЧД, че да можеш да общуваш с малячко „истински”. А пък той сам те учи как. Със своите криви полуусмивки и мили погледи. С някое и друго „агук!” от креватчето рано сутрин. С едно просто хващане на твоя пръст и внимателно заглеждане в точка някъде встрани от носа ти, под дясното око. Дребосъкът не просто е по-жилав, отколкото изглежда, той е жив по един възхитителен начин.
Аз наистина вярвах, че светът не започва и не свършва с никого. Хубаво ми беше. Докато не разбрах, че греша. Оттук нататък моят свят започва и завършва с един човек. И това дори не съм аз. Очаквах, че този факт ще ме скапе. А по-щастлива не си спомням да съм била.
0 Коментара