Разговаряме с д-р Весела Банова по темата „психично здраве“, която младежите избраха да обсъдят на тазгодишното издание на младежкия форум Voice it.
Д-р Банова е председател на сдружение „Дете и пространство“. Тя е клиничен психолог и психоаналитик, утвърден специалист в работата с деца, разпознаваемо име от професионалистите и институциите. Работи в системата за закрила на детето в България от самото й създаване през 2001 г. до днес. Автор е на книги за развитието на детето.
Кой е най-често срещаният психичен проблем на младежите днес?
На този въпрос мога да отговоря през моя опит, през случаите, с които съм работила в кабинета си или тези, които са споделяли колегите ми на срещите на терапевтичния екип на сдружение „Дете и пространство“.
Мисля, че локдауните и дистанционното обучение задълбочиха психичните проблеми на някои младежи. Те сякаш окончателно затвориха вратата към живото общуване и останаха пред своите компютри, потънали във виртуалното. Други силно се разклатиха и сякаш загубиха символните си опори, които им показват какво е мястото им сред останалите. Един юноша ми каза „да, нямам опори“. Той е от тези, които престанаха да разговарят. Това е много подвеждащо, защото мълчанието на юношите съвсем не означава, че няма какво да кажат. По-скоро като че ли пропастта между поколенията се разрасна и думите, чието значение споделяме с тях, са твърде малко. Все по-често се случва да се срещаме с юноши, които имат суицидни мисли.
Какво стои зад това? Трудно е да се правят обобщения. Всеки случай е различен. Все по-често се появяват и младежи, които искат да си сменят пола, които не искат да имат деца. Които някак си като че ли отказват да преминат от детството към света на възрастните, избирайки да станат мъж или жена.
Има ли достъпна терапевтична помощ в цялата страна?
Най-труден и ограничен е достъпът до детски психиатри. Има ги само в няколко града на страната.
Психолози и психотерапевти, които работят в частни кабинети, има, но като цяло са концентрирани в големите градове.
Безплатна психологична помощ, а понякога и психотерапевтична, децата и юношите намират в мрежата на социалните услуги за деца и семейства.
Разпознава ли се психичното страдание от хората, които работят с деца, и от самите родители?
Трудно. Наскоро гледах филма „Синът“ на Флориан Зелер. Този филм е за това: как един баща не може да проумее психичното страдание на сина си. Дори на хората, които работят с деца, им е много трудно понякога да проумеят за какво става дума, какъв е коренът на проблема. Най-често проявите на психично страдание се маскират с етикетите „умствена изостаналост“ или „делинквентно поведение“. Има и още. Обясненията, които най-често чуваме за странното поведение на детето, са: „Търси внимание“, „Иска да стане все на неговата“ и пр. Смайващо е, че дори специалисти, които се грижат постоянно за деца, не правят връзка между една диагноза, поставена от детски психиатър на едно дете и възможността същото дете да страда, защото е нарушено психичното му равновесие. До такава степен се движим в дълбоко изкопаните коловози на причинно-следственото мислене, че ни е много трудно да допуснем, че едно дете може да страда по причини, които ни убягват, които не разбираме и които не са свързани лично с нас. Няма разбиране за несъзнаваното като част от психичното функциониране на детето и това прави разпознаването на психичното страдание много трудно.
Какво бихте посъветвали родителите по отношение на психичното здраве на техните деца?
Аз знам, че всеки родител се моли и желае детето му да е добре. И всеки родител греши – това е присъщо на самото родителство. Спасението е вратата на разговора с детето да бъде, ако не широко отворена, то поне открехната. А за да бъде така, е нужно търпение, нужно е да слушаме внимателно и да не знаем вместо детето. Ако проявяваме търпение и слушаме внимателно, ако се откажем да натрапваме на детето си нашите разбирания и отговори, то ще ни изненада, ще ни научи на нещо, което може да ни послужи за опора в отношенията ни с него.
0 Коментара