Радвам се, че и в България хората вече стават много по-толерантни, много по-широко скроени. Аз самата не съм се сблъсквала с негативно отношение за осиновяването. Само веднъж в детската градина имахме неприятна ситуация, защото едно момиченце беше обидило Тин с думите: „Ти нямаш майка“. Отидох на следващия ден при това дете и му казах: „Виждаш ли ме? Можеш ли да ме докоснеш? Значи съществувам! Аз съм майката на Тин. От плът и кръв. Да ти изглежда, че ме няма!“ И нещата приключиха дотам.
През годините понякога Тин ми е споделяла, че ѝ е обидно, когато някой ѝ каже „жълтур“ или „китайка“. Но аз я уча да се харесва, да се приема такава, каквато е, и да не обръща внимание на тези приказки. Казвам ѝ: „Не бива да те интересува това, което е извън теб. Имаш дом, имаш родители, които те обичат, имаш твоя свят, реализираш мечтите си.
Това, което се случва извън твоя свят, е друг свят
и той не те интересува. Няма да слушаш другите. Те винаги ще говорят, много ще говорят. Цял живот ще говорят. Не само защото си различна от тях. Срещу всеки, който изпъква, ще говорят – дали защото е различен, дали защото е умен, дали защото е кадърен… Ти си имаш твоя път и него ще следваш.“
Днес, десет години по-късно, мога искрено да кажа, че вярвам, че душите ни са свързани и просто са се търсили. Раждането е един биологичен процес, който не е водещ. Понякога нашите деца се раждат далеч от нас и е наша мисия да ги намерим. С ръка на сърцето мога да кажа, че дори за секунда не съм си помислила, че съм извършила нещо благородно. Осиновяването не е проява на благородство, не е някакво велико дело. Категорична съм, че аз чувствам Тин абсолютно като своя, дори понякога забравям, че не съм я родила. Не я приемам като „различна“, като „не моя“… та тя е моето дете, винаги е била. Тя е моята Тин!
Разказът е откъс от „Осиновени истории“ на Бела Чолакова. Това е книга за безумната емоция да срещнеш детето си; за неописуемото усещане да те прегърнат с любов; да бъдеш подкрепян и обичан; да подкрепяш и обичаш. За най-голямото щастие да си нечия майка, баща… нечие дете. За трудното прозрение, че най-голямата ти болка – да бъдеш оставен, е и най-голямата ти радост – да намериш своето семейство. Това е книга за осиновени, за осиновители и за биологични родители – триъгълник на болка, сила и любов.
Тези двайсет и една лични истории са илюстрация каква палитра от емоции събужда процесът на осиновяването и доказателство, че всеки сам е отговорен да се бори за щастието си.
0 Коментара