Внимание! Детето ви е жертва на тормоз в училище

Предупредителни сигнали, че детето ви е жертва на тормоз в училище

• Внезапно губи интерес към училището или отказва да ходи там.

Според Националната асоциация на училищните психолози 160 000 деца в САЩ пропускат училище всеки ден от страх да не бъдат тормозени. Защо да заставаш доброволно на пътя на училищния насилник?

• Поема по необичаен маршрут към училище.

Да тръгнеш на север и после да поемеш през три пресечки на изток, за да стигнеш до училището, което е на юг от дома ти, има голям смисъл, ако прекият път ще те изпречи директно пред групата насилници, които са обещали да те набият, да ти вземат якето или да те освободят от парите за обяд.

• Оценките падат.

Трудно е да се концентрираш върху уроците, когато се опитваш да измислиш как да избегнеш насилниците, докато се тресеш от страх от онова, което следва, и все още се възстановяваш от последната атака. В цикъла на насилието времето и енергията ти се изразходват в кроене на схеми за отмъщение вместо в решаване на задачи по математика.

• Отдръпва се от семейните и училищните дейности, иска да бъде оставено само.

Когато се чувстваш изолиран, засрамен, уплашен и унижен, искаш просто да се свиеш на кълбо и да не говориш с никого или да се заключиш в стаята си и да плачеш.

• След училище изпитва глад, казва, че е изгубило парите си за обяд или че не е огладняло, докато е било там.

Насилниците изпитват голямо удоволствие, когато отнемат парите за обяд на жертвата. Столовата е на трето място след двора и коридорите, където насилниците атакуват мишените, така че е добро място за отбягване, дори и да имаш пари за обяд.

• Взема от парите на родителите си и дава неубедителни обяснения за какво са похарчени.

Парите са взети от насилника. Заплахите за мъст могат да те убедят, че кражбата от портмонето на мама или от портфейла на татко е по-малък риск за тялото и ума, отколкото да се появиш пред насилника без пари.

• Щом се прибере, отива право в тоалетната.

Тъй като тоалетните са четвъртото поред любимо място на насилниците, решаваш, че е най-добре да се сдържаш, дори така да си докараш инфекция на пикочния мехур. Инфекцията на пикочния мехур няма да боли толкова, колкото да ти потопят главата в тоалетната чиния или да атакуват репутацията ти, като пишат обидни графити върху огледалата над мивките.

• Детето е тъжно, мрачно, ядосано или уплашено след телефонно обаждане или след получен имейл.

Не знаеш как да кажеш на майка си или на баща си, че момичетата на другия край на телефонната линия са те наричали с обидни имена и после са се смеели, преди да ти затворят. Срам те е да говориш за гнусните лъжи, които онова момче от класа по английски е написало за теб и го е разпратило на всички контакти от списъка си с имейли. Парализиран си от страх, след като отваряш имейла си. Насилникът те уверява, че не можеш да се отървеш от тормоза му. Какво биха могли да направят родителите ти, че да помогнат, без да влошават положението?

• Прави нещо необичайно.

По-скоро ще предпочетеш да те изловят, че си избягал от училище, вместо да бъдеш наобиколен от групата насилници в училищния двор, които се правят, че само си играят. Готова си да си събуеш панталоните, ако онези момичета обещаят, че ще спрат да те тормозят и ще те допуснат в социалния си кръг.

• Говори пренебрежително за съучениците си.

Ако са те обиждали, ръчкали, бутали, отбягвали и са ти се присмивали, няма как да говориш със симпатия за децата, започнали тормоза, или за онези, които са се присъединили или са извърнали глава. За кого да говориш?

• Спира да говори за връстниците и за ежедневието си.

Ако си бил тормозен, нямаш ежедневие, което да не е изпъстрено с болка, отчаяние, ужас и страх. За какво да говориш?

• Прибира се с раздърпани и разкъсани дрехи или някоя от дрехите липсва.

Не обичаш да решаваш конфликтите с юмруци, а и това не беше равностойна борба между двама. Но да кажеш, че си се сбил с някого, звучи по-добре от това да признаеш, че си бил бит, че са те обиждали и са те заплашвали с още по-голям бой, ако си признаеш. Освен това последния път, когато сподели с баща си за тормоза, той те посъветва да се бориш. Оставяш любимото си яке, вместо да рискуваш нападение, и казваш, че „случайно“ си го забравил в съблекалнята. Вкъщи това ще се приеме по-добре, отколкото да признаеш как наистина си го изгубил.

• Има физически наранявания, които не съответстват на обясненията.

Да кажеш, че сам си влязъл в шкафчето си, звучи по-добре от това да признаеш, че са те набутали в него. Да кажеш, че си изкълчила глезена си, докато си тичала към часа, е по-добре, отколкото да признаеш, че онези момичета са те препънали в автобуса и после са се хилели, докато си куцала към седалката. „Не знам защо ми е насинено окото. Сигурно съм паднал от леглото“ – звучи по-безболезнено, отколкото да признаеш, че са те съборили и са те изритали в лицето, докато си вървял към училище.

• Има болки в стомаха, главоболие и панически атаки, не може да спи или спи твърде много, видимо страда от изтощение.

Насилниците могат да причиняват истинска болка и душевно, и телесно. Тялото отвръща на стреса, като включва химическата си защитна система, за да можеш да се биеш или да избягаш. Но при ежедневните атаки системата никога не се изключва. Тялото продължава да освобождава адреналин. Остава в състояние на висока степен на тревога, разбърква стомаха ти, кара крайниците ти да треперят, замъглява мозъка ти. Постоянното опълчване и страхът от насилника се отразяват на душевните и на физическите защити. Накрая системата рухва, тялото и умът колабират от изтощение.

• Рисува картини, които показват сериозен емоционален стрес, вътрешен смут или откровено насилие.

Това не е синият период на Пикасо. Всъщност всичко е черно и кървавочервено, и то не защото е нямало други цветове. Внезапната и необяснима промяна в рисунките на детето ви, които отразяват специфични сцени на насилие, не трябва да се пренебрегва като период, който ще отмине. Съчетаването на рисунките с разрушителна и жестока музика, игри или филми нито ще отмие болката, нито ще облекчи напрежението, но бързо може да повиши вътрешния смут до непоносимо ниво, което вероятно ще бъде изразено с нещо по-сериозно от рисунка.

Децата говорят по няколко начина: с тяло, с лице, с очи, с интонацията на гласа и с думи. Понякога думите им са обяснение или прикритие за това, което наистина биха искали да кажат. Не пренебрегвайте промените в поведението на детето си, като ги приемате за период, който ще премине. Внимавайте за честотата, продължителността и интензитета на промените. Насилието може да доведе до продължителни емоционални, умствени и физически последици. Ако видите предупредителни знаци, трябва да се заслушате отвъд думите и да погледнете отвъд действията, за да разберете какво наистина става под „маската на нормалното“.

Откъс от книгата „Тормоз в училище. Насилникът, жертвата, наблюдателят“  на Барбара Колоросо, която ще излезе на 12 септември.