Като абсолютен властелин (придобил пълни права върху теб с раждането ти) и майката понякога има право да капризничи. А ти, разбира се, си длъжна да се стараеш мама да е доволна от теб. За жалост, това невинаги е възможно – най-вече поради противоречивите характеристики на животното майка.
Майката сигурно е единственото същество на света, способно да мечтае и мрази едновременно едно и също нещо – детето й да си има свое семейство някой ден. Тя гледа любимото си същество и се надява да се появи някой прекрасен другар за него (какъвто теоретично не може да съществува, защото никой не е достатъчно добър). С ужас наблюдава всички недостойни, навъртащи се наоколо и когато най-сетне чедото намери предполагаемия подходящ, се ужасява до мозъка на костите си, че инвестицията на нейния живот ще си опакова багажа и ще я остави сама. Тя, естествено, никога не би си признала, че безумно ревнува от новия човек в живота на детето, и си измисля безброй правдоподобни обяснения на недоволството си.
Голямото обвинение към порасналото дете вкъщи обикновено е:
“Живееш като на хотел!”,
като се има предвид, че съществото се прибира само да яде и да спи. Когато се изнесе от къщи обаче, присъствените дни нарастват, иска се постоянна демонстрация на добро отношение, специални сцени на синовна обич, двойни усилия за приобщаване към семейството и т.н. Всяка проява на лошо настроение се счита за обидна и никакво умилкване не стига, за да се избута настрана дълбоко залегналото у майката усещане, че е оставена заради друг. Интересното е, че на нея, като на абсолютен властелин, й е позволено да е недоволна и сърдита. И всяко несъгласие с праведната й ярост (породена от неоправено легло например) предизвиква само повече гняв и увереност, че това дете „наистина й се е качило на главата“ и
„е забравило с кого си има работа“.
Порасналото дете успява да обиди майка си по хиляди начини без дори да разбере това – само защото тя непрекъснато се вглежда в него и вижда отпечатъка на чуждия човек. А и е вярно, че когато детето е добре, то не се обажда и не се вясва много-много – тревожни са моментите, когато непрекъснато звъни и гледа да се прибере в родния дом. Веселото безхаберие едновременно радва майката, но и дразни нейния егоизъм (и майките са хора), защото детето не би трябвало да може да е истински щастливо с другиго освен с нея. Понеже кой, ако не тя, го познава истински и знае какво е добро за него?! Как да наречеш “нормален” човек, който се разкъсва от подобни зловещи противоречия?
Какъв е изводът?
1. Не се бойте, майки – децата ви наистина ви обичат повече от всичко и всекиго другиго на света. Страх ме е само, че не си представяте колко лоша новина е това.
2. Уважаеми, престанете да се цупите за щяло и нещяло – вашите деца са ви деца, а не съпрузи, за да ги карате да понасят цялата тая глезотия. Вие трябва да глезите тях, да сте мислили, като сте ги правили.
3. Дечица, продължавайте да ухажвате майките си – те са за това, да ги обичате и да ги радвате. Това не значи «водя ти внучето да не си сама», а „идвам да ти правя компания“.
4. И си прощавайте всичко. Защото всичко е преходно. Освен мама.
Злобничко вътрешно каренце:
Няма по-гадна реплика от: „Като остарея, няма да има кой чаша вода да ми даде.“ Господи, всеки път, като чуя някоя глупава жена да изтърси това омразно изречение, ми иде да я удавя в чаша вода. Затова ли си ражда човек деца, за да го гледат, като остарее и оглупее? Да оставим настрана егоизма. Истината е, че у нас даже не е така – родителите тук отглеждат децата си, докато безбройните болести, породени от лош живот и немарливост, не ги осакатят дотолкова, че да не могат да държат вилица. Чашата вода е подъл и гнусен номер, с който у детето се насажда чувство на вина още преди то да не подаде заветната чаша (която между другото е сигурно, че ще подава и още как).
0 Коментара