Мишо живее през две земи в трета. Вече е на 11 месеца, но аз пропуснах от тях 10. Всяка сутрин правя по няколко лицеви опори, за да съм по-силна, когато потрябвам. Стоя и в позата на ездача – с широко разтворени крака приклякаш, колкото може по-ниско, и още, и още… а ръцете – напред. Три минути така и денят изглежда във всичко по-лесен. А Мишо е вече 10 килограма.
И ето ме в неговата земя, за да бъдем цяла седмица заедно. Три дни ще сме напълно сами двамата. Мама е почнала работа и ще ходи в командировка, а Тате вече е в командировка. Мишо пък е проходил току-що и здраво държи и ръката, и крака на Мама. Не ме помни и надава рев. Мисли, че искам да го взема. Ревът оправдава и двете му галени имена у дома – Тигърчето и Мечето. Очите му са светли, красиви и големи. И сърдити: „Коя е пък тази!” Само преди 10 дни е тръгнал на Тагесмутер – Дневна майка, която отглежда още 5 деца вкъщи. И много му се събира да го оставят при разни непознати жени. Държа изкуствено усмивката на лицето си, защото в този момент не върви да заревем и двамата:
„Мишенце, аз съм твоята баба. Здравей!”
Той позволява да му подържа ръката.
В следващите дни научавам от Мишо, че най-доброто място за моркова е обувката. Отхапваш малко и пак си го пъхаш в нея. Най-сигурното място за очилата е ваната – щом ги пусне вътре, вече не може да ги извади. Не бива да ям цяла ябълка, ако на него му давам настъргана, защото веднага иска размяна и трябва да си потърся лъжичка. И колко прав е лекарят: „Няма бутилка, нито кутия, която едно бебе да не може да отвори.” Почти пълна бутилка с минерална вода и вече без капачка замръзва във въздуха, стискана само от 3 бебешки пръста, преди да се пръсне на пода. Мишо измисля и нов начин да споделя кафето и чая. Аз съм на възглавница на пода, а той, приятелски усмихнат, преодолява разстоянието и леко допира устни от другата страна на чашата. Страхотно е доволен. Защото си мисли, че ние правим точно това с чашите. Бързо напредвам и в лазенето.
Тъкмо когато двамата пълзим весело, за да го отвлека от продължително хленчене, ще звънне Мама:
„Добре ли сте?”
„Прекрасно сме, лазим по пода, но той печели състезанието, защото в коридора аз не искам да лазя…”
Мълчание. И после:
„А ти защо не затвориш вратите към коридора?”
Колкото и да мия пода, в бебешката уста непрестанно се оказва нещо. Какво е налапал сега, след като изчистих навсякъде? Откъснал е вълка от „Червената шапчица” и тъкмо го дояжда. А Тя стои изпъчена и с кошничка срещу празно, но безопасно място.
Тоалетната чиния е може би най-привлекателното място за изследване.
Какво е това? Вода? А става ли за пиене? Поне за близане? И ако случайно намери вратата отворена, той със съсредоточен изследователски израз на лицето разучава странния кладенец насред къщи.
Как ли изглежда светът от нивото на ръст от 76 см? А когато лазиш и го гледаш от някакви си 10-15 см?
Тагесмутер живее на втори етаж без асансьор. За да не отвикне Мишо от нея, го водя за няколко часа. Тя не говори английски, аз съм няма на немски. Усмивка. Усмивка. После кимам с глава и с пръсти соча в колко ще го взема. Качвам и 10-килограмовата количка, за да спи в нея на балкона. Преструвам се, че тя не ми тежи. Но днес от входа излиза непознат мъж – пощаджия. „На кой етаж?” Грабва количката ведно с Мишо и я оставя точно пред Тагесмутер. Усмивка. Усмивка.
Когато се върна да го взема, ще извадя листче от джоба и по него ще питам:
„Gegesen (Ял)?”, „Geshlafen (Спал)?” А Тагесмутер Карин ще каже: „Я! Я!”
Но на улицата не можеш да срещнеш нито една друга баба с количка. Бабите в тази земя са или върху колело, или в кола. Какво ли мислят за мен, като ме гледат с бебе? „Мислят, че си унгарка – казва дъщеря ми – и че съм те наела за по-евтино.”
Как се превърнахме в домашни помощнички на Запада?
И на друг въпрос нямам отговор. На височина 3 метра от земята около стълбовете за улично осветление има венци от разцъфнали мушката. Как ли ги поливат? Дали не са измислили в стълбовете система за поливане, защото цъфтят прекрасно!
Тичам вкъщи. Хвърлям боклука, събиран задължително в 5 различни торби. И хващам прахосмукачката, чудовището, което за Мишо е най-страшното на света. Тичам подир нея из къщата, докато го няма.
А през нощта сънувам: аз стоя с пликче обелки от лук и картофи – т.нар. биобоклук, пред 5-те кофи на двуетажното блокче. А зад кофите – всички съседи от блока. Гледат къде ще го хвърля. Проверяват ме ставам ли за Европейския съюз. От кафявата кофа литва ято малки мушици, значи там е биобоклукът! Мятам го вътре. „Добре – кимат съседите, но не се усмихват. – А защо с пликчето? Найлона трябваше да хвърлиш в кофата за пластмасовите отпадъци – в жълтата.”
Не разбрах влязох ли или не влязох в съюза.
Защото Мишо се събуди и наддаде рев. Шест и тридесет. Млякото! Но този път съм се подготвила! Горещата вода, точно 210 мл, е в термоса. Трябвало е обаче да завия и капака, след като съм сложила тапата. Забравила съм. Сега водата е хладка вместо гореща.
Най-после след 10 минути Мишо пие млякото. Звъни телефонът: „Мамо, сънувах ужасен сън. Заминала съм за няколко дни, връщам се и го намирам огромен. Питам: „Мамо, да не си го разменила някъде?” Какво правите?” „Добре сме, пием си млякото.” Но моето си доспива в хладилника.
Мишо най обича да е навън. По това си приличаме много. Вън шумовете не го будят. Там дори от коприва не плаче. Седнала съм на една пейка и ръката ми е като перка. Той се държи за нея и обикаля в кръг пейката. Ту по посока на часовниковата стрелка, ту обратно.
Пада и пипа стрък коприва. Какво непознато усещане!
Поглежда изненадан ръката си. Нещо го пари, а нищо не вижда… Дълбоко е озадачен. Но мълчи.
Толкова съм му благодарна, че ме е оставил цели 15 минути да не мърдам, като изключим ръката. И ако успея, като се върнем, ще сготвя. Тръгваме си да вечеря, да се къпем, да си мием зъбите. Мишо си има четка за зъби за деца над 6 месеца и паста за зъби за деца над 6 месеца. Той дъвче четката съсредоточено ту в лявата буза, ту в дясната, само не и отпред, където вече има зъби. А пастата гълта. Тя сигурно така е намислена, кое бебе ще ти плюе пастата.
Бебетата плюят само пюрето, а после любовно го размазват по лицето ти.
А! – казва Мишо. И установява, че венците се чешат прекрасно и с клечките от японския ресторант. Хвърля четката във ваната и на мига забравя за нея.
А когато най-после е заспал, се просвам за малко на килимчето. Ръката ми машинално опипва наоколо и открива зърно грозде, сантиметър от бебешка бисквита и обувка с праскова. Без да се замислям, лапам зърното.
„На твое място бих си прекарала няколко часа на ден с книжка”,
ми беше казала Ани. И бисквитата опитвам… Ммм! Вкусно!
Може би сега е време да си проверя имейлите. Инак Мишо се вторачва възторжено в компютъра и нищо не може да го мръдне от него. Гледа го като божество! Мнооого лекичко си придвижва ръката напред, за да не забележа, и иска да пипне мишката… И щом кажа „Не”, ми се усмихва подкупващо и си връща ръката бавно назад. А после веднага пак започва да я плъзга мнооого леко напред.
В петък вечерта се прибра Тате. Мишо спеше. В събота сутринта си дойде и Мама. Мишо беше буден. А после по едно време всички се бяхме настанили на килима на пода с чаша топъл чай или кафе. Мишо доволен докосваше с устни чашата на Мама, после чашата на Тате. В неделя тримата ме изпратиха. Мама държеше на ръце Мишо и той не ми даде да го прегърна. Почувства, че заминавам, и реши, че искам да го взема със себе си. Но пък направихме по едно приятелско чукане на челата. И прегърнах двамата заедно.
Посвещавам на всички майки, които трябва да прелетят до някъде, за да видят дъщеря си и внука си.
0 Коментара