Признавам — отначало не повярвах. Дора Иванова, съученичката ми, дето никога няма да й дадеш 38-те години, си осиновила дете… Какво чудно има в това? Как да не е чудно: Дора е майка на три собствени здрави и прави деца. И това, осиновеното, й е четвърто!
Снимка: Силва Закарян
— Защо бе, Доре? Малко ли ти са три, та сега — и четвърто, чуждо…
Настръхва, благият й поглед за миг ме срязва:
— Чуждо ли? И то си е мое, като другите. Не ги деля…
Преди осем години, бях още на работа в Ямбол, я срещнах да бута количка в градската градина. Возеше третото си бебе.
Спрях я, като всеки лекар се заинтересувах как го е родила – леко, тежко? Отговорът й ме изуми…
— Както първите две — с Цезарово сечение…
Не преувеличавам: ахнах от удивление. Коя жена би се решила на такъв подвиг? Не са ли я предупреждавали за опасностите, които я заплашват?
Отговори простичко. Лекарите действително са й разяснявали рисковете.
Но не можела да си представи, че ще остане само с едно дете.
После, след второто, пожелала да си има и трето. Тогава, след установяването на третата бременност, й определили деня за аборта… Отишла — колкото да им каже, че това няма никога, никога да стане!
„Ние сме четири деца. Съпругът ми, Тимотей, е един. Но и той като мене имаше голямо желание да си имаме три. А ето че станаха четири…“
Разказа поотделно за трите – как ги е родила, как ги отгледала. С големи трудности пораснал първият, Николай. Все боледувал, все гнойни ангини и инфекции. Като му извадили сливиците — и край, укрепнал. Николай сега е на 15 години, Паша е на 13, а Павел — на 8. Ала аз все искам да разбера историята около четвъртото…
„Помня датата — 1 юни 1983 г. Изпращахме Павел, най-малкия, на лагер в Обзор. Отиваше със сборна група от детските градини. В училище „Г. Дражев“ бе цял събор — деца, изпращачи — майки и бащи. Казах на мъжа ми да купи бонбони от лавката. Донесе. Сипвам в джобчето на Павел и в това време дойде едно момченце и ми вика: „Майко, дай и на мене бони!“… Дадох му. То ме гледа, смуче ги. А очите му — кафяви и големи, с дълги клепки. Изведнъж се приближи и седна в полата ми. Колежката до мен започна да го блъска. „Защо?“ „То е от изоставените деца…“ — поясни ми. Тогава разбрах, че е от дом „Майка и дете“ — двадесетина заминаваха със сборната група за Обзор. А онази пак го бутна — то залитна, щеше да падне.
Тимотей се насълзи: „Добре, ще си го вземем това дете…“ Божичко, ами че аз точно това щях да му кажа… Какво ни стана и на двамата: в един и същи момент едно и също да мислим…
Само за миг това чуждо, непознато дете бе влязло в душите ни.
Как? И аз не мога да си го обясня: с топлите си кафяви очи ли, или с онова спонтанно: „Майко, дай ми бони!“ Или задето нямаше кой да го защити, когато колежката го блъсна от полата ми?
Изпратихме децата на море. Върнахме се вкъщи. През цялото време, докато траеше лагерът, все това се говореше и обсъждаше у нас. Попитахме Николай и Паша, да си кажат и те мнението: искат ли си още едно братче? Чужда, непозната майка го е раждала, но ние ще си го приемем като свое. Само че — да знаят — всичко ще делят поравно с него. Николай, той има много логична мисъл, веднага отсече: „Още по-добре, майко. Една ябълка се дели по-лесно на четири, отколкото на три…“ А Паша, мине се не мине половин-един час, току-ме дърпа: „Хайде пак да си поговорим за онова дете…“
Ходех на работа, а все за Мариан си мислех. Като се върнаха от лагер, го взимахме от дома на гости за по три дена. През останалото време с Тимотей отивахме да го гледаме през оградата.
За няколко месеца документите бяха оформени. Не срещнахме пречки — майката бе подписала декларация, че не възразява да бъде осиновено.
Мариан тогава беше на 4 годинки.
Съседите, като се научиха, се извървяха един след друг да ни го честитят, да ни носят подаръци. Радваха му се, целуваха го. Но на други места чух зад гърба си подмятания: „Тази е луда…“ Една позната рекла за мене, че съм осиновила Мариан, защото облагите били големи… Какви облаги за четвърто дете — тя не знае ли законите? Плаках, та се късах, като ми предадоха тези змийски думи. Но нито за миг не съжалих, че съм взела детето.
И стана така, както Николай беше обещал. Всичко вкъщи се дели на четири равни части. В момента някой може да го няма. Нищо, запазват му пая, като се върне, ще си го изяде.
Децата… Това за мен е най-голямото щастие! Щастие е, каква друга дума да употребя? Като се прибера вкъщи, ако едно от тях го няма в момента, на мене ми е празно, тъгувам.“
Дора и Тимотей живеят в Ямбол, квартал „Каргона“, в една къщичка (две стаи и салонче), на ул. „Ради Ив. Колесов“ 1. В двора са си построили лятна трапезария от 6 квадратни метра. Това е.
0 Коментара