Признавам — отначало не повярвах. Дора Иванова, съученичката ми, дето никога няма да й дадеш 38-те години, си осиновила дете… Какво чудно има в това? Как да не е чудно: Дора е май­ка на три собствени здрави и пра­ви деца. И това, осиновеното, й е четвърто!

Снимка: Силва Закарян

— Защо бе, Доре? Малко ли ти са три, та сега — и четвърто, чуждо…

Настръхва, благият й поглед за миг ме срязва:

— Чуждо ли? И то си е мое, като другите. Не ги деля…

Преди осем години, бях още на работа в Ямбол, я срещнах да бута количка в градската гради­на. Возеше третото си бебе.

Спрях я, като всеки лекар се за­интересувах как го е родила – леко, тежко? Отговорът й ме из­уми…

— Както първите две — с Цезарово сечение…

Не преувеличавам: ахнах от удивление. Коя жена би се ре­шила на такъв подвиг? Не са ли я предупреждавали за опаснос­тите, които я заплашват?

Отговори простичко. Лекарите действително са й разяснявали рисковете.

Но не можела да си представи, че ще остане само с едно дете.

После, след второто, пожелала да си има и трето. То­гава, след установяването на тре­тата бременност, й определили деня за аборта… Отишла — кол­кото да им каже, че това няма никога, никога да стане!

„Ние сме четири деца. Съпру­гът ми, Тимотей, е един. Но и той като мене имаше голямо же­лание да си имаме три. А ето че станаха четири…“

Разказа поотделно за трите – как ги е родила, как ги отгле­дала. С големи трудности порас­нал първият, Николай. Все боледувал, все гнойни ангини и ин­фекции. Като му извадили сли­виците — и край, укрепнал. Ни­колай сега е на 15 години, Паша е на 13, а Павел — на 8. Ала аз все искам да разбера историята около четвъртото…

„Помня датата — 1 юни 1983 г. Изпращахме Павел, най-малкия, на лагер в Обзор. Отиваше със сборна група от детски­те градини. В училище „Г. Дражев“ бе цял събор — деца, изпращачи — майки и бащи. Ка­зах на мъжа ми да купи бонбони от лавката. Донесе. Сипвам в джобчето на Павел и в това вре­ме дойде едно момченце и ми вика: „Майко, дай и на мене бони!“… Дадох му. То ме гледа, смуче ги. А очите му — кафяви и големи, с дълги клепки. Извед­нъж се приближи и седна в по­лата ми. Колежката до мен за­почна да го блъска. „Защо?“ „То е от изоставените деца…“ — по­ясни ми. Тогава разбрах, че е от дом „Майка и дете“ — двадесе­тина заминаваха със сборната група за Обзор. А онази пак го бутна — то залитна, щеше да падне.

Тимотей се насълзи: „Добре, ще си го вземем това дете…“ Божичко, ами че аз точно това щях да му кажа… Какво ни стана и на двамата: в един и същи мо­мент едно и също да мислим…

Само за миг това чуждо, непоз­нато дете бе влязло в душите ни.

Как? И аз не мога да си го обяс­ня: с топлите си кафяви очи ли, или с онова спонтанно: „Майко, дай ми бони!“ Или задето ня­маше кой да го защити, когато колежката го блъсна от полата ми?

Изпратихме децата на море. Върнахме се вкъщи. През цялото време, докато траеше лагерът, все това се говореше и обсъждаше у нас. Попитахме Николай и Паша, да си кажат и те мне­нието: искат ли си още едно братче? Чужда, непозната майка го е раждала, но ние ще си го при­емем като свое. Само че — да знаят — всичко ще делят поравно с него. Николай, той има много логична мисъл, веднага отсече: „Още по-добре, майко. Една ябълка се дели по-лесно на че­тири, отколкото на три…“ А Па­ша, мине се не мине половин-един час, току-ме дърпа: „Хайде пак да си поговорим за онова дете…“

Ходех на работа, а все за Мариан си мислех. Като се върнаха от лагер, го взимахме от дома на гости за по три дена. През останалото време с Тимотей отивах­ме да го гледаме през оградата.

За няколко месеца документите бяха оформени. Не срещнахме пречки — майката бе подписала декларация, че не възразява да бъде осиновено.

Мариан тогава беше на 4 годинки.

Съседите, като се научиха, се извървяха един след друг да ни го честитят, да ни носят подаръ­ци. Радваха му се, целуваха го. Но на други места чух зад гърба си подмятания: „Тази е луда…“ Една позната рекла за мене, че съм осиновила Мариан, защото облагите били големи… Какви облаги за четвърто дете — тя не знае ли законите? Плаках, та се късах, като ми предадоха тези змийски думи. Но нито за миг не съжалих, че съм взела детето.

И стана така, както Николай беше обещал. Всичко вкъщи се дели на четири равни части. В момента някой може да го няма. Нищо, запазват му пая, като се върне, ще си го изяде.

Децата… Това за мен е най-го­лямото щастие! Щастие е, каква друга дума да употребя? Като се прибера вкъщи, ако едно от тях го няма в момента, на мене ми е празно, тъгувам.“ 

Дора и Тимотей живеят в Ям­бол, квартал „Каргона“, в една къщичка (две стаи и салонче), на ул. „Ради Ив. Колесов“ 1. В двора са си построили лятна трапезария от 6 квадратни метра. Това е.

 

Facebook Twitter Google+

0 Коментара