За аборигенството и други животни

Не че семейството ми е лошо, не. Никак даже. Просто прилича малко повече на семейство Адамс, отколкото трябва. Понякога е забавно. Понякога е зловещо. Викаме си като италианско семейство. А когато има някакво важно събитие, всички дружно се впускаме да създаваме суматоха и нещата стават възможно най-сложни. Тази година в топ 10 на важните събития влиза това, че завършвам училище. Имам абитуриентски бал, което вкъщи се разбира едва ли не като трета световна война, придружена от апокалипсис. Сега. Не мислете, че сме налудничава фамилия, обитаваща порутена къща в покрайнините на града. Живеем на покрива, в „една мансарда точно под звездите”. Като Карлсон. Само дето нямам перка, а ми се иска, защото изкачването по 20 пъти на ден до петия етаж не е много приятно. „Но е полезно!”, повтаря майка ми. Тя е

най-нетипичната майка на света

и в същото време е майка до мозъка на костите си. Има воля и характер като на супергерой от комикс, може всичко. Ама наистина… Аз и двете ми сестри също имаме по няколко роли – изживяваме се едновременно и като майки, и като бащи, ние сме си и баби, и деца, и братя дори, когато се наложи. В този хаотичен семеен театър се научих да мисля свободно и да се справям сама. Което е много важно, май.

Но у нас живеят още главни герои. Георги е нашият котарак, който има шизофрения. Мисли се за куче. Крие си кокали, носи играчки в уста и когато е гладен, не мяука, а блъска по вратите с глава. Най-любимо му е да скача по покрива с налудничав поглед и да ми докарва прединфарктни състояния, като се разхожда в улука или заспива върху парапета (той е широк 3 см). Kотката Дана е много нормална, с изключение на това, че мрази Георги. Обича две неща: да го бие и да яде сурови яйца като някоя оперна прима. Любимото ми същество обаче е костенурката Одисей. Той всъщност е тя, ама това стана ясно, след като вече си беше научил(а) името.

Много обичам Одисей, защото не говори,

а всички други същества вкъщи не спират да издават кой каквито звуци може.

И в цялата тази идилия аз съм абитуриентка (или поне трябва да се вместя в този образ). Но „абитуриент” ми е много смешна дума. „Абориген” ми звучи по-добре и всъщност точно такава се чувствам. Аз, аборигенката. Да умреш от смях, или от срам. Хем ми е толкова весело, че все ми се крещи, и ми е срамно, и тегаво – какво ще правя аз на този бал? Въобще не ми се ходи, но се развявам с вечерна рокля сред космическия хаос, който моето семейство обожава да създава около себе си. През последната седмица на май вече ми се иска да изчезна през девет планини в десета и да няма никакви принцове (съответно кавалери на бала), които да ме търсят.

Обмислям бягство в Мексико, но

все пак ще остана и “ще бъда с чудна рокля, ших си я сама”. И като си я уших, всички очакват да я облека. Надяват се и че ще щъпкам на токчета. И ще спра да си гриза ноктите (но няма да стане, само това не!!!). Разбрах едно – щом имаш аборигенски бал, твоите бунтувания срещу “системата” са обречени на провал. Обличаш „чудната рокля”, маршируваш из кухнята със златните сандалки и си лакираш ноктите (ако са ти пораснали). Разчиташ само на това, че след полунощ всички ще ти приличат на тикви, а само ти ще си Пепеляшка. В случая обаче е за предпочитане да се прибереш с две обувки. Ако е възможно. Ако не, здраве да е. Може някой заблуден принц да ти я донесе, знаеш ли…

И сега, когато всичко ми е готово, трябва да се вълнувам. Ама не ми идва отвътре. Всички

вкъщи се вълнуват сто пъти повече от мен.

Каквито са си луди, нищо чудно, че са взели моя бал толкова присърце и се налага да обяснявам, че това все пак е МОЯТ бал и това, което ще облека, е МОЯТА рокля и не искам тя да има цепки, да му се не види! От друга страна, е хубаво, че веднъж в живота човек има възможност да изкара наяве аборигена в себе си и хората да му се радват, а не да го гледат втрещено. Защото, когато имаш бал, всичко е позволено. Можеш да злоупотребяваш с алкохола, да шофираш както си искаш, да крещиш по улиците, да си събуеш обувките пред Народното събрание (и да ги изгубиш пак там някъде).

И после всичко свършва. Цялата тази суматоха за една-единствена вечер, от която повечето хора не помнят нищо. И все пак всички казват, че това е една от най-хубавите безпаметни вечери. Не знам, ще проверя. Сега обаче котките ме гледат с недоумение, защото съм си облякла роклята и чаткам с токчета по пода. Аз тръгвам. После, ако помня нещо, може и да разкажа. Едно, две, три, четири…