В трети клас синът ми заяви, че иска дълга коса. Желанието му не ме изненада. Не му беше за пръв път. В детската градина той гордо носеше своята права като на модел на Сасон коса с дължина до раменете. Баща му, прогресивно олисяващ, все по-често се сещаше за тийнейджърската си конска опашка и го подкрепи. За мен дължината на косата нямаше значение, защото… нали… моето гардже е най-красиво всякак. И така спряхме посещенията при фризьора и заживяхме в хармония.
Но не би. Класната на сина ми очевидно не смяташе, че семейният съвет е взел правилно решение и се стараеше да го припомня на детето ми всеки ден. Понякога по доста нетактичен начин. Признавам, след втората мила, но забележка, отправена към мен, се поддадох и го подстригах. Детето беше нещастно, а аз обещах през ваканцията косата му да получи своя втори шанс. А и всички знаем, колко непостоянни са малките в своите желания. В началото на четвърти клас синът ми не пожела да се подстриже отново. Госпожата определено не беше доволна и го показваше по странен начин: като му слагаше
розови фибички и го наричаше момиченце.
Синът ми страдаше. Мъжът ми беше готов да се бие. Беше време за война.
И тогава аз взех решение, което в очите на всичките ми роднини и приятели директно ме постави в графа „незаинтересована майка“. Казах на сина си, че това е негова битка и от него зависи да опази 10-те сантиметра коса в повече. Детето продължи да страда известно време, но спря да се оплаква вкъщи.
Докато един ден не дойде с блеснал поглед, който показа, че първата битка е спечелена. Всъщност той беше подходил като истински дипломат. След поредното унижение в клас, отишъл в кабинета на директора с въпрос: Има ли в правилника на училището забрана за момчешките дълги коси?. Признавам, че бях насочила мисълта му в правилната посока. Но така той завърши основното си образование с официално разрешение от най-висша инстанция да отглежда коса и със самочувствието, че сам е извоювал свободата на прическата си.
Тази година синът ми е седмокласник.
На първата родителска среща разбрах, че момчетата в класа имат проблем с учителката по физическо, която не искала да ги пуска да ритат топка след часовете в двора на училището. Разбрах го от няколко майки и татковци, които буквално разкостиха горката жена, дръзнала да се представи пред нас. Те защитаваха правото на децата си с толкова хъс и децибели, на които всяко уважаващо се хаус парти би завидяло. Жената се опитваше да се измъкне от клопката на амбициозните радетелки на спорта, цитирайки училищни правила и плахо обяснявайки, че такъв проблем всъщност няма. Отговорът беше петиция – декларация до директора, подписана чинно от почти всички родители, един куп неприлични думи и позорно изгонена от стаята учителка.
Аз не се подписах, защото и тази битка не е моя.
Отнесох няколко обидени погледа и нямах шанса да кажа какво мисля. А то е: в желанието си да осигурим всичко на децата си, забравяме да им осигурим най-важното – да ги научим да вземат решения и да се борят за тях, да отстояват правата си, без да губят добрия тон и да спазват законите (пък били те и само училищни). А ако тези закони не им харесват, да намерят начин да ги променят. Днес може да е борба за прическата или за училищния двор, утре ще е за нова конституция. Децата ни са много по-умни, отколкото предполагаме. Нашата задача е да им позволим да го покажат.
ПП. Когато споделих със сина си за декларацията на родителите, той ме погледна учудено и каза, че проблемът с училищния двор е решен преди седмици. Каза още, че майките сме истерички. Еми… прав е.
0 Коментара