(За) раждането на живота

I ЧАСТ:

9 месеца и…10 неща, които никога нямаше да науча, ако любимата жена не беше бременна

Знаете ли, животът наистина е странно нещо… даже бих си позволил един собено любим цитат на Фейхи/детройт, които казват: „животът е странно нещо – тъкмо си мислиш, че си се научил как да го използваш, и той е отминал.” С малко неща не съм бил наясно в живота си, но едно от тях със сигурност е дали изобщо някога ще бъда готов да стана баща. другите около мен пък съвсем откровено не ме виждаха да бутам количка. Може би пораснах изведнъж, може би ме завладя някаква преждевременна криза на средната възраст, но началото на 30-те (моите) ме преобърна – биологичният часовник закънтя в мен и моята любима толкова мощно, че просто нямаше как да избягаме от хипнотизиращото желание да създадем нов живот.

То не дойде отведнъж. Назряваше у нас подмолно около две години и сигурно никога нямаше да сме напълно готови. Просто трябваше да се случи. Не съм подозирал, че сексът за правене на бебе ще се окаже едно от най-разтърсващите събития в моя живот! Усещане на огромна божествена сила и… богобоязън. Разпръскването на цялата вселена и свиването й в миг. Това е то – зачатието! И двамата го усетихме кога точно се случи. А после, дори и в деветте месеца радостни очаквания (плюс нормалните притеснения), не свикнахме напълно с реалността.

А ето и

10 от най-невероятните неща, които ми се случиха

през тези 9 месеца (без значение в какъв ред):

1. Бременните са светици! Да, никога преди това не бях забелязвал толкова много бре¬менни жени. Как в цялото им същество, израз и дори походка (тип „големият кораб минава”) има нещо толкова свято! Божествено!

2. Научаване на нови думи. Кога друг път човек може да научи толкова любопитни и интересни думи – коластра, въси, амниоцентеза или епидурална аналгезия. дори съм наясно какво означават!

3. Красивата „дебела“ жена. Противно на мъжкия шаблон, мисълта да видя любимата „дебела” ми харесваше. А когато това наистина започна да се случва, краката ми омекваха от удоволствие.

4. Плацентата всъщност е диск! Още в училище запомних какво е плацента и каква функция изпълнява. Но като са ни учили, че е „кръгла”, винаги съм си представял кръгла като земята (или поне крушовидна, като матката). Затова бях силно изненадан, че всъщност е с формата на диск! Коперник, каква стана тя сега…?!

5. Вдетиняването. Все си мислех, че бременните стават по-отговорни, по-сериозни някак…Но в нашия случай – не! Обзе я истинско, неподправено вдетиняване, а аз (поне един трябваше да остане възрастен) просто й се радвах.

6. Бебетата хълцат. Освен че мърдат и ритат, бебетата редовно и упорито хълцат още в коремите на майките си. Можех да го „видя” и усетя с ръка върху ритмично потрепващия корем. Е, и с малко подсказване от майката. Невероятно (за мен), но факт! И много чаровно.

7. Заглеждането по количките. Ако преди редовно се зазяпвах по секси майките ( колкото искаш такива ), то по време на бременността ни приоритет изведнъж станаха детските колички. Не виждах нищо друго освен колела, сенници, амортисьори, сгъване, дръжки… Майките сякаш изчезваха от картината…

8. Сладките бебешки дрешки. Е, бебешките дрешки са сладки, но на мъжете не им отива да се занасят по розово и бонбоненосиньо. Обаче нямате идея как размекват коравото мъжко сърце малките ръкавчета, копченца, райета, самолетчета…А дори още си нямаме бебе.

9. Манията за чистене. Не съм имал гадене и повръщане, но това не означава, че ме е подминал синдромът на мнимата бременност – раздруса ме здраво, особено в областта на подготовката на семейното гнездо и появата на пиленцето в него. В очакване на малкия човек настана такова неистово ремонтиране, чистене и лъскане, особено последните седмици. Точно като по книжките за бременни.

10. Позитивната настройка към живота дали всичко ще мине добре. Нормално е и в мъжките глави да се прокрадват такива съмнения. Аз обаче рядко съм бил толкова позитивно настроен към живота. Имах вяра свише, че всичко ще е наред. Просто знаех – и толкова! Така и стана. Слава богу!

Ако преди десетина години съм мислел, че ЦМИК, оувърпринт, макулатура или пасер са особени думи, то по време на бременността бях изненадан от цяла плеяда такива.

Ето 15 от най-странните за мен:

– Интракотиледонови септи, Хорионгонадотропин, Лануго, Токсикоза на бременността, Плацентна превия, Изгонване на бебето, Епидурална аналгезия, Въси, Пролиферация, Мекониум Биопсия на трофобласта, Амниотична течност, Коластра Истмико-цервикална недостатъчност, Верникс

II ЧАСТ: ИЗГОНВАНЕ НА БЕБЕТО*

Интро: Вече е ясно, че раждането ще е с принудително секцио, след няколко дни. Майката е малка, а бебето прилича повече на мен – освен че ще е момче, е и едричко. Природата обаче има друг план и всичко започва малко по-рано…

Първи кадър: Родилните болки са започнали, но е рано да тръгваме за болницата. Жената си пъшка тихо, а аз – значително по-шумно и плувнал в пот. Сглобявам детското легло-люлка, а по телевизията дават еротичен конкурс ( голи мацки се моткат по екрана, малко са странни без кореми ) и продължавам да ругая. Малко по-късно, докато Мила Йовович трепе вълци и някакво заразно зло, ние викаме такси.

Следващ кадър: Площадка на стълбището на болницата. Сам съм. Имам частична видимост навътре по коридорите на отделението чрез някакво отражение на вратите. При всяко движение вътре нещо в мен подскача. Целият съм изтръпнал. Не знам адреналин ли е, какво е, но времето е странно… ту те всмуква рязко, ту напълно спира… Изведнъж са минали няколко часа. Филм! Аз тъпча из коридора и поглеждам в отражението, а дори не се разтрепервам ( ебаси, възможно ли е да съм напълно безчувствен ).

В 03.38 мощен бебешки рев отеква в коридорите… Убеден съм, просто знам, че това е наш’то момче. Въпреки това се прокрадва съмнение. Издрасквам цифрите с ключ върху кутия от бисквити с фъстъчен крем – да не би случайно да забравя от вълнение часа. Да, бе, да, ще го забравя! Не знам да се радвам ли наистина, или това е друго бебе. Нещо обаче безвъзвратно е трепнало в мен. Сърцето ми най-сетне започва да бие.
Пак се залепвам за стъклата.

Нов кадър: След десетина минути ( нямам идея как са минали ) акушерка носи малко вързопче с бебе. От пръв поглед го познавам. Най-, най-прекрасното бебе. Нашето!!! Не очаквах да е толкова розово, чистичко. Знаете ли, нямаше чиста и искрена радост, никакви чувства. Не ме е срам да го кажа. Имаше само пълно вцепенение. Сякаш това е някакъв 3D филм – просто не вярваш, че се случва с теб. Радостта идва доста по-късно. Едва успявам да го цункам по челцето. Опитвам се да го снимам, но ръцете не ме слушат. Някак си успявам. Все още не ми се вярва и от устата ми се чува само «Боже!». Всичко това се случва в рамките на няколко секунди.

След малко се появява докторката и казва, че всичко е наред и с двамата. Вярвам й. След още малко ми показват и майката. Полужива, но пък неописуемо щастлива: „Имаме си бебенце, не мога да повярвам, че най-накрая си имаме бебенце! Видя ли го колко е хубаво?“. Да, видях го, и аз не мога да повярвам! Казвам й колко я обичам.

… Не мога да заспя, а и няма смисъл. Как се напиват другите татковци?! Не ми се пие, едвам хапвам. Адреналинът, мисля си пак.

Следващ кадър: Прекрасно слънчево утро! Също като нашето бебе! Градът се събужда и започва да се пълни с народ, а никой няма и най-малката представа колко съм щастлив и горд. Поглеждам от време на време неговата снимка във фотоапарата и изучавам личицето му. Усмихвам се неволно. Все още ми е трудно да повярвам. Роднини и приятели звънят постоянно, гордостта ми нараства с всеки разговор. Само в офиса дори не подозират, че съм чакал бебе. А това са хората, с който прекарвам най-много време и си мислят, че ме познават. Едва дочаквам да отворят фотото – трябва ми доказателство.

Следващ кадър: Влизам в офиса, колежките надушват нещо. Буквално притиснат в ъгъла, нямам избор и отново отстрани се чувам да изричам: „С Вики си имаме бебе!“ Хилядни от секундата по-късно апокалиптично цунами ме отнася – истерия, крясъци (радостни, разбира се). Междувременно изваждам доказателството – снимките. Целувки, прегръдки и леко сърдене. Задето съм си траел. Не разбрах дали са по-изненадани от появата на бебето или че успях да го запазя в тайна. В предимно женски колектив, представете си! Колко е хубаво да се почувстваш важен поне за миг.

Свиждания. Всеки ден фърчане из града. Това обаче е друг филм. Странно е и не особено хуманно, че не мога да го пипна, имам само визуален достъп до него през едно стъкло.

След няколко дни – изписване. Научавам го час по-рано. За това време трябва да събера родата и приятели, дрехи за мама и бебето, цветя… а, да не пропусна и да присъствам лично – суматохата е пълна. Радостен и потен, за първи път го поемам в ръце, не съм особено сръчен.

Най-после вкъщи. Не можем да му се нагледаме. Лек страх какво точно правим и дали е добре. Почти не спим, но повече от вълнение. Оцеляваме някак си първите дни. Всичко е като мисия от риалити шоу. Все едно някой ни е поверил временно това бебе да се грижим за него – хранене, преобличане, къпане. До второ нареждане. След множество «сплашвания» как ще се побъркаме и няма да се справим сами се оказва, че не е толкова страшно. Отново усещаме божественото и космическа сила.

Един sms до приятели и роднини обобщава първите ни дни: „Survivor bg zapochna. Pyrvite 2 noshti ocelqhme. Nagrada ot chetvyrt milion nqma da ima. Nai-dobroto predstoi! :)“

Животът ми се обогатява с още няколко значими преживявания.

Внезапната набожност – не съм толкова религиозен, но особено през първите седмици освен „Боже, Божеее!“ не можех почти нищо друго да отроня. А пък говоренето лигаво ми идва толкова естествено, че чак се изненадвам. Копрофилията – не съм си представял, че някога ще се радвам толкова на нечие пишкане и дрискане. Че даже и да си записвам кога и по колко. Детските дрешки са по-сладки отвсякога – когато има кого да напъхаш вътре, се изпълват със съдържание (един вид). Освен това определено са правени за възрастните – ние се радваме на зайчетата, меченцата и райенцата по тях, новородените си нямат идея как изглеждат. Вярвам още по-силно, че най-доброто наистина предстои. Животът е изпълнен със смисъл и е толкова прекрасен, нали?!

Все още не ни се вярва, че всичко е наистина и това не е фикция, а нашият реален живот. И защо сме чакали толкова време да имаме бебе…?!

P.S.: Три месеца по-късно май започвам да свиквам с идеята, че ще сме родители за цял живот.

*Изгонване на бебето – термин, с който се обозначава същинското раждане