За ученето с любов и болка

Това е разказ за пътя, който извървяхме аз и моят син Боян (15 г.) през последните 12 години. За всички начини, по които е бил „отглеждан“ и учен. Споделяме го с вас, защото знаем, че има много семейства, които търсят най-подходящия за тях начин на учене. И се надяваме този разказ да ви покаже, че избор има и той зависи единствено и само от вас и вашите нужди.

Първи клас

След негативния ми опит с държавната детска градина, където личността на децата се уважаваше в изключително малка степен, заключих радикално, че детето ми няма да учи в общинско училище. Боян беше записан в частно училище, в което тогава работех и аз. Харесвах много училището и смятах, че това е един много добър вариант за моето дете. И на едно ниво беше – той се справяше много добре, въпреки че отивайки да учи там не можеше нито да пише, нито да чете, нито да смята, за разлика от повечето си съученици.

В един момент, обаче, Боян и приятелят му от неговия клас започнаха да правят всякакви пакости и бели, аз се чувствах безпомощна, не разбирах какво се случва и как да му помогна. Класната му беше съдействаща, училищният психолог го подпомагаше, но детето очевидно не се чувстваше добре.

„Не ми харесваше, че има 10 момичета в класа ни и бяхме само аз, моят приятел и още едно момче. Малко страшно беше като правехме неща по български и трябваше да четем пред всички. Страхувах се, че ще ми се подиграват, защото няколко пъти като четях чувах хихикане и виждах, че ми се смеят.“ Това ми сподели той сега. А тогава, с уменията на 7-годишен и моите умения да го разбирам, аз усетих, че това просто не е неговата среда – имаше нужда от повече социален контакт с момчета и нужда да изгради истинско приятелство.

Извън системата

След първи клас сменихме училището. Но не просто училището, избрахме да излезем извън системата. И съвсем нарочно казвам избрахме, защото както и да ви звучи – 8-годишните могат да правят избори за себе си, защото знаят как се чувстват с определени условия и знаят какво искат.

Така Боян заживя свободно и щастливо в едно нелицензирано училище. Това, което виждах беше едно спокойно и щастливо дете, което си създаде чудесни приятелства и имаше свободата да следва себе си.

„Беше интересно и ново на база на системата. Ученето беше оставено много настрана. Усещах го повече като занималня, отколкото училище. Въпреки че си поставяхме някакви цели, те не бяха нещо особено. Реално това, което съм направил там е един stop motion филм и започнах да програмирам. Научих и най-много английски – не защото ходех в часовете, а от програмирането и игрите. Научих се някак ей така да чета и да говоря.“

Аз виждах всичко това и се чувствах добре и спокойна. До един момент. В който, според мен, той имаше нужда от все пак някаква структура, от цели, от мотивация. Имах нужда да видя как свободата върви редом с отговорността, защото те са неизбежно свързани.

Второ училище извън системата

Междувременно образованието, или по-скоро ученето, стана моето основно занимание и страст. Четях много по темата, ходех на различни, включително международни събития, известно време самата аз работих с деца и така заедно с група ентусиасти създадохме проектно-базирано демократично училище. Отново нелицензирано.

Това, което виждах в Боян за първи път беше, че той наистина искаше да учи, беше му интересно, въвличаше се в различните проекти, по които работехме. Преодоляваше себе си за нещата, които са му трудни и напредваше и академично, и житейски. Но много му липсваха приятелите. В училището децата бях много малко и веднага се усети липсата му на социален живот.

„Харесваше ми как представяхме нещата, които сме научили. Бях направил един танк от клечки – това беше след като учихме за различните проекти на Да Винчи. Имаше доста повече знания, но нямаше достатъчно деца, с които да се свържа, аз бях най-големият от всички и ми беше самотно без приятелите ми от старото училище.“

Хоумскуулинг

Никога не съм искала да хоумскуул-вам Боян и не съм си представяла, че това ще се случи. Но след като училището, което направихме, не успя да оцелее по време на пандемията и Боян беше вече на 11 г., не виждах друга възможност.

Първоначално нещата вървяха сравнително добре, защото заедно с друго хоумскулърско семейство разработихме чудесна рамка за ученето на двете момчета. С времето обаче се оказа трудно те да продължат да учат заедно. Така Боян остана сам с мен.  И кошмарът започна. За разлика от начина, по който мога да работя с другите деца, се оказа, че с моето никак не ми се получава. Бях прекалено взискателна към него, дразнех се, когато се налагаше да повтарям, бях вторачена в това някак да се справя със ситуацията, без всъщност да си давам много сметка как се чувства той и какво той трябва да преодолява в този момент.

„Хем беше готино, хем беше голям кошмар. Беше най-готино в началото, когато учех с още едно момче – не бях сам, разбирахме се и си помагахме. При представянията обаче правех доста грешки и ги усещах като провали. После останах сам. И имаше доста връщания назад, карахме се с мама всеки ден, защото аз правех нещата много бавно, не както се очакваше. Доста болезнен период беше за мен.“

И за мен.

Международно self-directed онлайн училище

„В началото супер много се притеснявах за нивото ми на говорене и писане на английски. Стигнах до там, че след 2 месеца спрях да посещавам часовете. Мама и коучът ми ме подкрепиха и се отпуснах. Всички учители бяха много supportive (подкрепящи), защото ми казаха, че английският ми е добър. И тогава станах по-активен. Мога да се концентрирам върху това, което искам да уча и ми е интересно.“

Щастлива случайност ни срещна с шведско семейство, което живее номадски (пътува по света) и е записало двете си деца в това училище. Отново става дума за училище, което не дава дипломи и в което децата могат да избират сами какво да учат.

„Програмиране,  анимиране, създаване на филми, глобално гражданство, история на всичко. Това са основните „предмети“, които уча в момента. Всеки ден, за начало на деня се събираме нашия клас, който се състои от 7 деца, които са от различни части на света – от Гърция, Америка, Франция, Норвегия. Всеки споделя нещо, по което работи или какво е правил и как се чувства. Обикновено играем някакви игри – и образователни, и просто забавни, които ни сплотяват като клас.“

Онзи ден ми показа първата си анимация – направена по негова идея и изработена напълно самостоятелно. Да, аз съм малко перфекционист и смятам, че може да се справи доста по-добре, но основното, което виждам в момента и ме кара да се чувствам спокойна е, че той работи всеки ден – с фокус, внимание и интерес. Гони си задачите и работи здраво. Направил е три собствени игри на Scratch (език за програмиране). Научил е как да добавя ефекти в заснети видео кадри, както и да реже, монтира, слага субтитри. Успоредно с това, което учи в училище, ходи на уроци по български, в които учи да се изразява и граматика. Сам се занимава и с математика.

„Един път на две седмици имам среща с коуча ми, по време на която обсъждаме как се чувствам, дали имам нужда от помощ, поставяме си цели, които към момента пазя в тайна от родителите ми, защото искам да ги изненадам.“

Когато го попитах дали е научил нещо за себе си, ми сподели нещо, което в голяма степен успокоява онази част от мен, която се притеснява от това, че училищните му контакти са онлайн, а не присъствени: „Научавам се как да общувам с хора, защото след хоумскуулинга нямах много опит как да водя разговор, освен свързан с игри. Сега мога да задавам теми и да се включвам в разговори. По-уверен съм да говоря с хора, които не познавам.“

Какво научихме и двамата дотук

• Ученето се случва в различен момент за различните хора

Като се върнем назад и двамата си даваме сметка, че до около 10-11 годишен Боян е имал нужда то това предимно да играе и да се свързва социално и емоционално с други деца. След като мина тази възраст сам започна да учи, да търси различни възможности, да си поставя цели и да ги изпълнява. Което не означава, че това важи за всички деца – има такива, които започват да четат със страст на 5 г. и това е напълно естествено. Но за тях.

• Боян учи по-добре през правене

Тук съм изкушена да вляза в обобщение, защото от опита ми до момента бих казала, че хората като цяло учат по-добре през правене или иначе казано през практика.

„Ученето през правене за мен е по-лесно. Реално правя това, което искам и ми е интересно. Виждам сам резултата от ученето. Като сбъркам много се ядосвам, защото понякога ми отнема 2 дни, за да видя къде ми е грешката. Но не ме е срам или страх от това, че греша.“

• Може да се учи с малко стрес

„Аз прекарвам доста време в съвсем друга среда, не в обичайната за повечето деца. Правя това, което ми е интересно и ми харесва да правя и не трябва сърцето ми да се пръска от стрес заради изпити. Не че съм стигал до изпити, но имам приятели, които имат и от тях съм усещал колко се стресират.“

• Къде е Боян спрямо децата от системата

„Има неща, които знаят те и неща, които знам аз. Не мога да кажа, че усещам някой да знае повече от друг – просто знаем различни неща, защото сме различни хора.“ Въпреки притесненията ми за общата култура, сега, след толкова години, ставам все по-спокойна, че в крайна сметка човек научава онова, от което има нужда, за да бъде пълноценен в този живот. Защото това се учи не само в училище. Учи се всеки ден – в разговори с другите, в прочитане на някакви материали, в слушане на радио, че дори и с гледане на клипове в тик-ток.

• Дипломите

Много често ни задават въпроса за това какво ще прави без диплома. Начини да вземе диплома за средно образование има много, стига такава да му е наистина нужна. За нас, и за мен като родител, е всъщност много по-важно дали той ще може да се справя в живота, да има реалните умения и знания за това да се осъществи в онова, което е неговата страст (или „елемент“ по сър Кен Робинсън), отколкото документ, който в чести случаи няма особено покритие.

Вместо обобщение

Вероятно след цялата тази история сте усетили, че не сме големи фенове на системата. Вярно е. За мен образователната система в България, във вида, в който продължава да съществува и да се възпроизвежда е дори вредна за децата. Защото не създава реални, дълготрайни знания и не развива емоционални, социални и житейски умения. Защото не зачита индивидуалните таланти и интереси на децата, тяхното темпо на учене и развитие.

Искам обаче официално да изразя огромната си благодарност и възхищение към всички онези учители и директори в същата тази система, които въпреки нейните ограничения намират начини, по които да поставят децата в центъра на образователния процес и да работят истински за тяхното бъдеще.

Какъв е изходът ще попитате. Много е прост – да дадем свобода в България, както в много държави по света (например САЩ, Дания, Норвегия) да има различни форми на учене, признати от държавата за легитимни. Да признаем това, че децата и семействата са различни и имат нужда от различен начин на учене. И макар да сме много далече от датчаните като общество, да се опитаме най-накрая да имаме доверие в родителите на българските деца – че искат най-доброто за тях и могат да носят собствена отговорност за това как се учат децата им.

И да, това може да звучи като нещо много трудно за правене. Но не е. Не изисква някакви огромни бюджети. А експертиза по въпроса в България има отдавна. Воля само е нужна.

От нас за вас

„Не съжалявам за нито един етап, през който съм минал до момента. Защото ако не бях, нямаше да съм същия човек, който съм в момента. А в момента имам една структура, която следвам, когато работя по проекти и филми. През практиката съм се научил как да постигам конкретно набелязани цели. Усъвършенствам го непрекъснато, но вече мога да го правя сам.“

Не знам дали е нужно да ви казвам, че когато Боян ми каза това се разплаках и мисловно се потупах по рамото, защото всички съмнения, безсънни нощи, чудене и тревожене са били точно за това – да е самостоятелен и да знае как да постига онова, което иска.

„Ученето е болка и кръв, но определено си заслужва.“, казва Боян.

За всяко семейство има най-подходящ начин на учене за децата в него и определено си струва да го намерите. Дори с цената на болка и кръв.

За връзка с автора: marta.zlateva@gmail.com