Мила бабо, благодаря ти за писмото и монетите, които всеки път ми пращаш. И ти, и мама, и татко все ми давате монети да си купя нещо. А пък аз все си ги събирам в касичката прасенцче. Напоследък забелязах, че тя почти се препълни. Мама вчера ми купи и балетните пантофки, които толкова исках. Да! Вчера се въртях пред огледалото и много се харесах с тях.
Мисля си, бабо, че вече имам всичко, от което се нуждая.
Едно само нямам. Бяло котенце с черни петънца и черни лапички – като чорапчета. Да има и сърчице на главичката. Ако ти попадне такова котенце, бабо, непременно ми го донеси следващия път, като идваш насам. Да имам с кого да си играя.
С обич: Нели
Нели потупа касичката прасенце и я вдигна на рафта. Малките ѝ вечно любопитни очички се извърнаха пак към писмото на масичката. Баба ѝ знаеше, че Нели е малка. Щеше да ѝ прости разкривените и несръчни букви, дело на неумелите ѝ пръстчета. Писмото беше напоено с любов.
Едно беше истина със сигурност: малката Нели си имаше всичко, от което се нуждае – любещи родители, голям и спретнат дом, добра и грижовна баба, хубави играчки, а от вчера насам и любимите балетни обувчици.
Зимъс тяхната къща винаги бе огряна от безброй разноцветни лампички, а под елхата Нели намираше ту бонбони в шарена обвивка, ту красиви кукли барби или нежни розови роклички. На трапезата я очакваха
захарни петлета, сочни ябълки, поръсени с мед и орехи,
и какви ли не други вкусотии (та нали децата измерваха щастието в сладкиши и играчки!).
Лятос семейството ѝ се отправяше на такива дълги екскурзии, че когато Нели се връщаше – почерняла и щастлива, – забравяше имената на децата от квартала.
„Какво да правя с парите, които събрах в касичката прасенце? Та аз си имам всичко! – замисли се тя. – Искам да ги дам на някой, който не е късметлия като мен. Някой нуждаещ се, нещастен човек! Някой, който да зарадвам истински!”
На Нели ѝ хрумна, че иска да намери такъв човек, на който да дари своето „състояние“; не само за да го зарадва, но и да го направи малко по-щастлив.
Откъм улицата долетя глъчка редом с шума от преминаващите автомобили. Ниското утринно слънце хвърляше дълги полегати лъчи, а вятърът играеше в тъмнозелените листа на дърветата. Градината им бе голяма и въпреки че къщата оставаше скътана в далечината, от стаята на Нели се виждаше цялата улица.
„Ще направя списък” – реши тя и взе химикала.
Срещу тяхната къща се издигаше голяма кооперация. На първия ѝ етаж живееше съвсем сама една старица. Според Нели бабата намираше радост и утеха в това да се грижи за малката градинка пред входа. Тя често я виждаше да храни бездомните котки, да си бъбри със съседите или да си почива на някоя слънчева пейка.
„Тя ще е първата в списъка!“
На петия етаж на същата кооперация пък живееше едно много бедно семейство. Всяко от трите им деца трябваше да износва дрехите на по- голямото. Когато пък си играеха с Нели – и зиме и лете, – проявяваха интерес към нейните нови играчки, нейните роклички и изобщо към целия ѝ свят.
„Да, и тях ще добавя в списъка!” – реши тя.
Нели записа още няколко имена в списъка и после чу майка ѝ да я вика от кухнята.
– Идвам мамо! Ще минем ли през пощата? Имам писмо за баба!
– Добре, но побързай!
– А може ли да обуя новите обувки?
Любопитната усмивка на майка ѝ се показа до рамката на вратата. В ръката ѝ димеше чаша с току-що направено кафе. Откак бе станала директор на голям корпоративен отдел по снабдяване и логистика, можеше да си позволи да работи и от вкъщи. Беше доволна, че ще наглежда и малкото си момиченце, когато то не беше на занималня.
– Нали няма да ги изцапаш още от втория ден!
– Обещавам, че няма!
– А между другото – завъртя се тя и тръгна надолу по стълбите, – докато татко ти си сменяше чантата, преди да тръгне за работа, намери още монети за теб. Остави ги на плота в кухнята.
Нели си обу новите обувки, грабна писмото и якето си и пое с бодра стъпка към обширната кухня.
– Мамо! – започна Нели, загледана в прелитащите край нея дървета. Шарените табели по пътя светеха в неонови искрящи цветове. Камбанен звън отекваше от близката католическа църква.
– Да – отвърна разсеяно майка ѝ, загледана в насрещния жълт ученически автобус. Платното за движение беше натоварено в този час на деня.
– Мамо, касичката прасенце се препълни с монети!
– Е, и? Какво ще си купиш с тях?
– Не – Нели поклати глава. –
Аз имам всичко, което ми трябва.
Искам да ги дам на някой, който не е такъв късметлия както мен. Затова съставих списък от хора, нещастни и нуждаещи се, на които да подаря поне малко щастие и малко усмивки.
Майка ѝ се разсмя и я погледна невярващо.
– Направила си списък. Че кога успя?
– Е! – Нели вдигна вежди, загледана в една жена, която развеждаше кучето си.
Когато стигнаха до пощата, майка ѝ разкопча колана си, погледна към малката си дъщеря и каза:
– Знаеш ли, Нели, ти си едно много добро дете! Късметлия ще е онзи, който ще заслужи твоя подарък!
Нели се усмихна, а в следващия момент се почувства като на кръстопът. Кого да избере да зарадва от всички записани? Макар да беше мъничка, в този момент се чувстваше решителна и голяма в съдбовния си избор, сякаш в нейните ръчички бе бъдещето на цялата кооперация.
Кой да бъде късметлията?
Сърцето ѝ заби неистово в гърдите.
На другата сутрин Нели излезе рано за училище. Докато чакаше майка си пред един от гаражите (всеки от родителите ѝ си имаше отделен автомобил), тя отново гледаше кооперацията отсреща и преминаващите съседи от квартала.
Старицата от първия етаж беше излязла и спокойно хранеше котките. Изглеждаше усмихната и тихо говореше на една от тях. Беше далеч от образа на нещастния и нуждаещ се човек.
След малко семейството от петия етаж се провлече по стълбите в дълга редица. Навярно на път за същото училище, в което бе записана и тя. Вярно, бяха бедни, но изглеждаха сплотени и щастливи. Намираха как да се радват и на малките неща.
Само онзи мъж на средна възраст, от третия етаж по средата,
изглеждаше тъжен и угрижен.
Ей го пак, в скучно сивия му костюм и вратовръзка, вечно говорещ по телефона. Като че ли всички проблеми на света бяха легнали на неговите плещи.
Нели се сети, че беше виждала този чичко и преди. Винаги с телефон в ръката, винаги в дежурния си костюм с вратовръзка. И никога нито се усмихваше, нито поглеждаше към момиченцето, нито пък спираше да поговори с някого.
Дали изобщо се радваше на нещо?
По-късно от майка си научи, че бил собственик на голяма компания за дървен материал с офиси в различни градове и стотици подчинени, но отскоро се нанесъл да живее в тази кооперация. Нели не разбираше какво означава да ръководиш бизнес за милиони, но беше сигурна, че не познава по-нещастен и по-нуждаещ се човек от него.
Май загадката на кръстопътя намери своя отговор…
Късно вечерта заваля дъжд.
Едно от котетата, бялото с черните лапички, мяукаше жално под прозореца на първия етаж. Един мъж с телефон в ръка изхвърли цигарата си и пое към стълбите на кооперацията. Сакото му малко се намокри, докато слизаше от колата. Приключи с поредния си разговор по телефона и чу жалното мяукане. Звучеше като на много малко котенце. Навярно само и уплашено. И гладно. Ръката му бе на копчето на асансьора, когато се спря, и се върна навън.
– Това е за вас. Касичката е пълна с монети. Събирам ги отдавна. Имам си всичко, което ми трябва, затова реших да ги подаря на някой нуждаещ се. Всички останали изглеждат доволни от това, което имат. Дори да не е много. Разбрах, че притежавате милиони, но явно
не са достатъчни, за да ви направят щастлив.
Затова реших, че вие имате най-голяма нужда от тези пари! – всичко това Нели изрече на един дъх, малко след като натисна звънеца и насреща ѝ се показа същият мъж с костюм и телефон в ръка, както го помнеше. В ръцете си тя държеше касичката прасенце.
Мъжът се усмихна и още преди да изрече нещо, през краката му премина бялото котенце с черните петънца. Нели тутакси се наведе да го погали.
– Тъкмо щях да попитам какво мога да направя аз за тебе. Но май се досетих.
– Къде го намерихте?
– Не аз. То ме намери. Искаш ли го?
– Разбира се. Винаги съм искала да имам такова котенце!
– Задръж го. И касичката си вземи. Днес разбрах, че имало богати хора като теб, и хора, които просто имат пари като мен. И че трябва да използвам парите за неща, които се купуват с пари, но да използвам времето си за неща, които не могат да се купят с пари!
Мила бабо, като идваш насам, не ми носи котенце с бели петънца. Вече си имам, а най-хубавото е, че мама ми разреши да си играя с него и вкъщи, и в градината. А вече имам и още един приятел. И той живее в отсрещната кооперация…
С обич: Нели
Разказът е част от книгата на Галена Върбева „Големите и малките реки“
0 Коментара