Защо децата лъжат

Замисляли ли сте се защо децата лъжат? И дали това е точната дума на проявата им?

Най-напред да разграничим въображаемото и действителното в малкия свят на нашите деца. За тях всекидневието и представата са объркани понятия. Детето често преобразува или отрича действителността, за да я направи каквато то желае.

Още от двегодишна възраст детето може да се преструва, че държи чаша и пие от нея. На три-четири години то вече си има въображаем придружител. До 6 години, а понякога и след тях, децата живеят в свят, до голяма степен близък до този от приказките. Плюшеното патенце чупи вазата, куклата изяжда шоколада, а колата не иска да върви, щом мама тръгва на работа. Това не са лъжи, детето се идентифицира с играчките си и чрез тях изразява мнението си.

Одушевените предмети и животни са част от детския свят, то има нужда от тях, а въображението му помага да се утвърди като личност. Този необходим в еволюцията на детето етап не е лъжа. В такива случаи е най-правилно да се включим в играта и примерно да обясним, че куклата не може да се храни. По този начин ще направим крачка към доверието на детето, ще му помогнем да осъзнае

разликата между фантазията и реалността.

След 7-8-годишна възраст децата вече знаят какво е лъжа. Тогава те вече наистина могат да крият или да изопачават истината. Има два вида лъжи. Първите са безобидни – целещи да се избегнат усложнения в отношенията. По-сериозните лъжи са оръжие срещу родители, учители или най-общо казано – възрастните. Спонтанно, без да осъзнава докрай постъпката си, детето трансформира истината съобразно с желанието си. Често пъти лъжата му помага да прояви увереност и сила пред родителите, когато те открито демонстрират надмощието си. Проявената недискретност към вътрешния свят на децата също ги кара да лъжат – така те съхраняват неприкосновеността на малките си тайни. Има и лъжи от срам, страх или просто от желание да се предизвика смях.

Лъжата в никакъв случай

не трябва да бъде повод за прекалена строгост.

Уроците по морал са още по-малко ефективни. Рецепти и лекарства няма, нито пък изречение от рода на: „Не е хубаво да се лъже“, ще ни осигури успех във възпитанието. А ако принуждаваме детето да каже истината, има вероятност да загубим авторитет и да накърним самочувствието му.

Успеем ли да установим почти равноправен диалог, напрежението ще изчезне, детето ще се отпусне и ще разбере, че лъжите не са необходими. Можем да го посъветваме да си каже: „Сгреших, не съм бил прав“, да се извини. Но лъжата при децата не е чак толкова тежко провинение. Ако те лъжат, може би имат желание да се чувстват по-обичани от нас. Ето защо откритото засвидетелстване на привързаността ни към тях може да помогне повече от строгото наказание.