Александър Морфов. Успехът е нищо. Успехът е да намериш себе си

Интервюто е част от книгата „Моделът на успеха 22“, събрала интервюта с 22-ма успели българи.

Всяка негова постановка е добра причина, за да ходите на театър, а там всеки път да научавате по нещо – за света, за хората, за себе си. Преди три часа е пристигнал от Букурещ, утре лети за Москва. Този човек живее с куфар в ръка, непрекъснато търси нещо и вероятно почивката му изглежда точно така – режисьорската стая в Народен театър „Иван Вазов“, минава 19:30 часа, на монитора пред него върви представлението „Дон Жуан“.

Искали сте да бъдете музикант, след това художник, а станахте актьор и после режисьор. Вярвате ли, че има съдба, или човек сам си e господар?

Вярвам в съдбата, може би, защото всеки път, когато я отричах, тя ме опровергаваше. А може би така ми е по-лесно… свалям бремето на избора от себе си, фокусирам се върху случки и събития, в които разгадавам някаква съдбовност, и се отдавам на безотговорността. Желанието ми да се

занимавам с театър е било винаги някак си скрито и насърчавано от случайности.

Може би, не съм имал достатъчно вяра в себе си, семейството ми беше далеч от театъра, средата, приятелите ми още по… Тайно сигурно съм се надявал, но трябваше някой да го изрече на глас, за да го приема за предизвикателство и за съдба! Преди това съм се занимавал с изкуство – свирил съм в рок банда, рисувах…

Как се казваше рок бандата?

„Лекс“, което означава закон. От една страна, е кратко, от друга – има противоречие в това рок група да се казва по този начин. Свирехме на забавите в гимназията, всъщност в няколко гимназии, защото първо бях в математическата, после трябваше да премина в реалната и накрая завърших вечерната.

Сменили сте няколко гимназии. Защо?

Защото исках да нося дълга коса – все пак бях ”рок музикант” – а беше времето на бруталния социализъм и всичко, което те определя като личност, беше забранено… От математическата гимназия бях изгонен, разбивайки абсолютно всички надежди на родителите ми, защото имах данни – влязох без изпит след една републиканска олимпиада, но в 10 клас някъде ми свършиха интересите към математиката и започнах да се занимавам с музика, с рисуване. Имах приятели художници и голямо желание да отида в художествената гимназия в Казанлък.

Но се случи така, че по-големите ми брат и сестра починаха, а майка ми и баща ми не искаха по никакъв начин да се лишат и от мене… Проявих разбиране към семейната болка и останах. Но пък започнах да се бунтувам срещу това да бъда тяхното спасение, техния идеал… Това беше трудно, защото майка беше учителка, а баща ми – офицер. За тях беше позорно техният син да учи във вечерна гимназия.

Какво се случи с брат ви и сестра ви?

Брат ми Илия катастрофира с колата на баща ми на 18-годишна възраст… След това сестра ми – те имаха една година разлика и бяха почти като близнаци – от мъка по него се разболя и след поредица от докторски грешки почина. Беше студентка във Великотърновския университет. Казваше се Величка… Малко е смешно, защото е кръстена на баба ми Велика, но по времето на социализма никой нямаше правото да бъде велик – освен Маркс, Енгелс, Ленин и останалите психопати.

Останали сте единствено дете. Имахте ли чувството, че трябва да направите нещо значимо в памет на Илия и Величка?

Да, станах единственият и доста време бях единственият… Сестра ми беше изключително умна, със страшно много способности и непрекъснато ми беше давана за пример. Някаква амбиция вътре в мен ме провокираше да докажа, че заслужавам и аз внимание колкото нея, че съм „достоен“, според общоприетите норми.

Брат ми пък беше „хаймана“, бандит, тарторът на махалата, който ми беше пример за обратното. Исках да бъда „пичага“ като него…

Така се озовах в епицентъра на собствения си катаклизъм, провокирал неразрешим вътрешен конфликт, който не стихва и до днес.

Спомняте ли си кога за първи път проявихте любопитство към театъра?

Най-случайно. По нашата телевизия гледах „Комедия от грешки“ на Тревър Нън, спектакъл на Royal National Theatre. Представлението беше решено изцяло съвременно – гледаш Шекспир, а артистите са с фотоапарати, с панамени шапки, слънчеви очила, разговарят по телефони, бият се в киносалон, докато други гледат някакъв филм… Изведнъж разбрах, че театърът е нещо съвсем различно от партизанските пиеси и партийни боклуци, които съм гледал в нашия роден градски театър и всеки понеделник по телевизията. Било е може би 1977 година. Това представление ме обсеби напълно. Усещах нещо съвсем ново, чувство близко до екстаза. Ненадейно ме прониза еднамисъл, че има нещо друго в тоя свят, което не познавам, а е толкова интересно! Някакъв друг връх, неоткрита земя, която е толкова прекрасна… У мен се появи желание да играя, да творя, да бъда различен… И това дотолкова ме потресе, че тайно в себе си реших – искам да се занимавам с театър. Което скоро забравих. Бях на 17 години – свирех в рок банда, имах проблеми с родителите си, с училището, с милицията, с момичетата, с пъпките…

Кога окончателно решихте, че искате да се занимавате с театър?

Когато завърших гимназия, баща ми настояваше да постъпя във военно училище, но не ми позволиха да кандидатствам поради антиобществени прояви и след много разправии той успя да ме набута в едно ракетно поделение, защото смяташе, че там ще мога да се реабилитирам пред обществото. Това, слава Богу, не се случи – вследствие на неразрешимия ми вътрешен конфликт – и затова много често си прекарвах времето в карцера. След като свършиш работата, която ти измислят фатмаците, те прибират в килията, и тъй като нощите са студени и дълги, прекарвахме времето в приказки. Аз много обичах да измислям истории и да разказвам вицове и винаги имах голям успех. Аз разказвам по цели нощи, момчетата се смеят и на третия ден моят приятел и съкилийник Жоро Хрусанов, държейки се за корема, казва: „Ти що не станеш артист, то просто не може така!“ И това ми влезе в главата, прескочи искра към онова предишно забравено чувство и изведнъж в моето съзнание това се конструира като „А защо не?“. Някой изрече на глас онова, което аз не смеех.

И после кандидатствахте във ВИТИЗ?

Не, по време на казармата кандидатствах в МЕИ и ме приеха. Направих го заради баща ми. Още първия ден при записването, когато ми приемаха документите, попитах: „Вие имате ли театрален състав в института?“, ама си държа документите и не ги пускам, а жената отсреща казва: „Дайте сега да ви запишем.“ Обаче аз упорит: „Питам ви – имате ли театрален състав?“, а тя: „Сега, ще се записвате ли или не?!“ А аз – „Имате ли театър или не?“, тя – „Имаме театър, един от най-добрите университетски театри в България.“ Записах се в института, а на другия ден се записах за приемните изпити в театъра. Негов ръководител беше Стоян Алексиев. Тогава попаднах в странна ситуация. Той пита кандидатите за артисти кой какво ще каже: стихотворение, басня, монолог… И аз почвам да се свивам все повече и повече, защото разбирам, че ще се излагам страшно… Идва моят ред и ми стигна наглост да кажа: „Вижте, аз съм далеч от тези неща, не мога да кажа стихотворение, а монолог още по-малко…“ Той вика: „Какво ще ми кажете?“, казвам – мога да ви разкажа един-два вица. И… ме приеха. С вицове.

Кога разбрахте, че имате въображение и можете да си съчинявате и доукрасявате истории?

От дете обичам да разказвам истории. Например, като малък живеех с нашите във военните блокове в центъра на Сливен, с много дълбоки мазета и противоатомни скривалища – това беше детската „терра инкогнита“. И един ден разказах на всички как съм видял сянка на човек с пистолет. Шпиономанията беше страшно развита тогава и първо се заслуша едно дете, второ,

трето, после се събраха всички деца в махалата, след това започнаха да идват възрастни, накрая дойде милиция и изобщо това се превърна в страшно разследване. Не можаха да открият човека с пистолета, но аз толкова си повярвах в тази история, че докато порасна, вечер ме беше страх да се прибирам и минавам покрай мазето. И звънях на баща ми да слиза и да ме прибира.

Въображението ми винаги е работело на сто процента във всички посоки. Дори когато карам кола, в главата ми се раждат такива ужасни катастрофи с ранени хора, осакатявания, с възможни варианти кой откъде и как да се измъкне, със смърт, с пропадане… Доста мъчителен процес между другото, защото не можеш да го спреш. Дори и днес, докато пътувах от Букурещ, на няколко пъти имах детайлно разработване на катастрофи и си представях как колата полита, как изкрещявам на дъщеря си да легне отзад…

Случвало ли се е да си представите представление или сцена предварително?

Много пъти. Някои от представленията ми са изцяло плод на предварителна визия. Преди ги и сънувах – много подробно, сега доста често си лягам много изморен или в нетрезво състояние, а тогава сънищата ми са неспокойни и не мога да ги задържам. Но когато съм в добра кондиция, понякога сънувам много приятни неща, полезни…

А как казахте на баща си, че ще ставате актьор?

Казах му, че напускам МЕИ на втората година, иначе във ВИТИЗ кандидатствах още на първата, но не ме приеха. Първата година ме скъсаха на първия кръг, втората – на втория. Имах ужасни дефекти в говора и страшен сливенски диалект.

Как оправихте диалекта?

Връщайки се назад, осъзнавам, че съм бил доста амбициозен в това да постигна нещо. Когато разбрах, че наистина имам дефект, не се обидих, просто реших да го преодолея и започнах борба със себе си. Тогава Ивайло Христов беше в Сливенския театър и реши да ме подготви за ВИТИЗ. Той много ми помогна. Но аз си спомням, че всеки ден вкъщи правех упражнения с една коркова тапа. Майка ми и баща ми се бяха видели в чудо, защото аз все с тая тапа се разхождах и не млъквах.

Тогава вече бяхте напуснали МЕИ?

Да, на втората година разбрах, че това не е за мен и реших да се махна. Най-добрият ми приятел, който работеше като осветител в Сливенския театър, ми каза: ако не ти е кеф, не се занимавай, ела в театъра… Зарязах института и се върнах в Сливен – започнах работа като сценичен работник. Две години. Разбрах, че съм намерил мястото си в живота, онова нещо, с което искам да се занимавам, без значение какво точно ще бъда там. Знаех, че няма да съм сценичен работник, защото на втората година вече бях театър-майстор, осветител, занимавах се и с други неща. Пишех стихове, музика, всички артисти се отнасяха с уважение към онова, което правех. С много от тях бяхме приятели.

Помните ли момента, когато осъзнахте, че театърът е вашето място?

Режисьорът Слави Шкаров дойде в Сливен да поставя „Мата Хари“. Бил съм на 21 г. и освен че бях момче за всичко, влязох в компанията им. После той ме вкара да играя в представлението няколко роли, да свиря на пиано и още нещо да върша, същевременно отговарях и за декора… Но най-хубавото за мен бяха турнетата. В седмицата поне три дни обикаляхме по села и градчета, за да играем представления. Ние, сценичната група, тръгвахме много рано да строим декора, което понякога беше доста сложно… Защото сцената в Сливенския театър е широка 10 метра и висока 6, но като отидеш в село Райково, сцената е 5 на 4 метра и трябва да вземеш решение по какъв начин да построиш всичко най-необходимо за спектакъла. Това ми доставяше удоволствие, започваше да ме провокира да се занимавам малко по-подробно с театър, с устройството и механизмите му. Тогава някъде почувствах, че театърът е моето място и там се чувствам щастлив.

Да, но как точно – като актьор или режисьор?

Харесваше ми всичко – и да участвам в постановките, и да свиря, и да правя декорите. Намерих мястото, където мога да бъда всичко. Естествено, след като ме приеха във ВИТИЗ, цялата енергия, която носех от театъра, започнах да я използвам и правехме представления с мои колеги.

А как станахте режисьор?

Не ме удовлетворяваше по никакъв начин кукленото актьорско майсторство, защото актьорско не ме приеха. Оставиха ме първа резерва и проф. Сашо Стоянов каза: „Ти учи кукли, обаче ще идваш като слушател в нашия клас и после ще се прехвърлиш при нас.“ Цялата работа ми се стори много идиотска – и в неговия клас, и в нашия клас. През повечето от времето се занимавахме с пълни глупости, а аз бях над това. Тогава обявиха конкурс за режисура в чужбина, явих се и спечелих. Обаче имаше две места – едното в Прага, другото в тогавашния Ленинград. И пак случайността, която определяше съдбата ми, реши вместо мен. Винаги съм мечтал да отида в Прага – заради Милош Форман, заради „чешката вълна“, заради театъра и града, който е безумно красив. Но тъй като все пак съм руски манипулиран човек – майка ми е учител по руска литература, а баща ми – офицер, цял живот превъзнасящ и благославящ Съветския съюз, избрах, без да знам как, Ленинград. Записаха ме, аз се простих с моите преподаватели по най-просташкия начин, казвайки им всичко, което мисля за тях, изгорих всички мостове и започнах да си стягам багажа. Но на 15 август, две седмици преди да тръгна, получих съобщение, че бройката в Ленинград се закрива и трябва да се върна обратно във ВИТИЗ (смее се). И в този момент Юлия Огнянова, която беше председател на комисията, ми се обади и каза, че е харесала моята писмена работа и, ако искам, да се прехвърля режисура при нея. Аз приех с голямо удоволствие и облекчение.

Звучи така, все едно съдбата ви е подала ръка.

Ако говорим за съдбата, 7-8 г. след като завърших ВИТИЗ, започнах работа в Петербург, в театър “Вера Комиссаржевска”, недалеч от института, в който трябваше да уча тогава. А квартирата ми на улица „Пестель“ – и до ден-днешен имам квартира там – се намира отсреща. Някак това, което е трябвало да стане, е станало, но години по-късно и по друг начин. Имам и друг съдбовен случай. Четвърти курс съм и на обменни начала с мои колеги попадам в Москва. Аз и още двама приятели продаваме джинси и маратонки, които сме донесли от България. Оказахме се като милионери в Москва – имахме по 3000-4000 рубли, като тогава една кола струваше 3000.

Бяхме абсолютни царе там в най-гладните години. Тогава водка продаваха само таксиметровите шофьори или специални хора на специални места, на още по-специални цени.

Един ден отиваме за водка, влизаме в един новоарбатски гастроном, където ни казват, че Вася е специалистът с водките и да почакаме. След малко с 4 шишета „Столичная“ пристига Робърт де Ниро, едно към едно – с бенка, с кривата усмивка, облечен в синя престилка. Оказва се Вася. Ние му даваме парите, разговорихме се нещо и Вася ни покани при него. Седнахме в една стаичка над гастронома и изпихме бутилките. Ходехме всеки ден при Вася да си взимаме пиене и да си бъбрим. 10 години по-късно там беше театърът на Александър Калягин, при когото аз започнах работа в Москва. В същия този блок, над същия гастроном. Бивша заседателна зала беше разбита и превърната в театър Et Cetera и в същата стаичка, в която се срещахме с Вася, беше кабинетът на Калягин.

И така, в някакви моменти се замисляш: може би има някаква съдба, която ти не знаеш, не можеш да предвидиш, но тя ти подсказва или те праща за проверка някъде. Както престъпникът се връща на местопрестъплението отново, може би и ние понякога отиваме на местата на нашето бъдеще, без да знаем. Или може би го чувстваме отвътре, но сме забравили начините да го формулираме, защото съм абсолютно сигурен, че човекът е бил способен да чете своите вътрешни импулси, за да анализира съдбата във вектора на времето назад и напред.

А кога разбрахте, че сте добър режисьор?

Още не съм го разбрал, но като разбера, непременно ще ви кажа… Понякога някои неща, които правя, ми доставят удоволствие да ги гледам. И ми харесва, че публиката ги харесва. Но не мога да кажа, че съм толкова добър режисьор, какъвто искам да бъда.

Как човек с вашето въображение реши да стане директор на Народния театър, тоест администратор?

В онзи момент, когато Емма Москова ми предложи, аз ù казах, че не мога да се занимавам с администрация, това не е моят живот, моя съдба и никога няма да бъде. Тя каза – добре, администрацията я оставяме на Павел Васев, ти се занимаваш с художествената част. И тогава специално направи ново статукво за управлението на Народния театър за първи път – аз бях художествен ръководител, Павел беше административен директор. Дотогава това винаги е било съвместявано. Знаех, че има една изключителна база и възможност да полетим с “моите” артисти заедно… и се съгласих. Но бързо ни подрязаха крилата и ни биха шута, като се смени властта.

Умението да управляваш пари важно ли е, за да си успешен?

Изглежда е важно, защото аз не мога да се оправя. Аз трудно се оправям с пари. Важно е, за да получиш някаква независимост. Важно е, за да можеш да гарантираш по някакъв начин развитие на усилията, които си вложил.

Колко пари трябва да има човек, за да се чувства свободен?

Зависи… (замисля се). Колкото да може да си купи кутия цигари и добро питие. Оттук нататък нещата вече сами се нареждат. Не, не, аз никога не съм бил арогантен и брутален по отношение на парите, мога да наместя въображението си в минимални суми. Ако ми кажете, че имам 500 хиляди, вече знам какво бих могъл да направя. Ако имам 5000, мога да си наместя въображението и в тях. Често в стеснен бюджет въображението ми работи много по-добре, защото по-активно започваш да импровизираш на места, на които по принцип не бива да се импровизира.

Как разбирате, че една постановка се е получила?

Важен е и изборът на материала – никога не съм взимал материал просто така, защото е модерен или трябва да се прави. Не бива да се взимат теми, за които да не си заслужава да умреш. Когато намериш истинската тема, тогава започваш да бъдеш част от нея – всеки миг от живота ти става миг от пътешествието, наречено „Одисей“, да речем, или „Хъшове“…

Аз съм мързелив човек иначе и обичам да си пилея времето. Обичам да го прекарвам с приятели, в купони, пътешествия, но в мига, в който ме хване темата, дори в най-тежките състояния, аз съм част от нея.

И след това е другият етап – идва музиката. Аз си строя постановките винаги на музикален принцип. Ако мога да намеря музиката, която е в пълен унисон със смисъла, чувствата и сюжета, започвам да усещам, че това няма да е лошо, няма да е напразно.

И друго изключително важно – може би преди музиката и след темата – е да създам екип. Ако няма екип, в който ние един на друг да си имаме доверие и да сме готови да жертваме от личната си свобода дори заради другия, нещата стават компромисни. В този си период съм малко объркан, защото реорганизирам мисленето, амбициите си, но вярвам, че досега винаги съм успявал да създам „душа“, около която всички да са съпричастни.

И съм щастлив, че има 4-5 театъра по света, в които винаги мога да се върна като вкъщи. Там просто има хора, с които бих могъл да работя винаги и знам, че те биха искали да работят с мен.

Как се управляват хора?

Аз ги управлявам със слабост. Не се правя на друг. Не се правя на силен, не се правя на диктатор. Опитвам се да бъда това, което съм.

А как ви вярват?

Не знам. Може би съм готин, не знам.

Не сте имали притеснения дали ще се справите?

Е, естествено, че притеснения всякакви… Започвам всяка постановка сякаш е за първи път в живота ми. Това е ужасно, защото вече съм на 50 и би трябвало да съм претръпнал. Всеки път е едно и също – същите вълнения, същите терзания и възторг, че продължаваш да вървиш и не си сам.

Кои са петте най-важни качества за човек, за да успява, да постига резултати?

Качества, които аз не притежавам… (смее се). Трудно е толкова просто да се формулира – да, сила, амбиция, интелигентност и още 5-6 неща, които ще прочетете във всяка книга от рода на “Как да успея” или “Как да променя себе си”, или ще ви ги каже Антикаджиев. Мисля, че в театъра на първо място трябва чувствителност, силна ангажираност към онова, което правиш. Безкомпромисност. Ирония, жестока ирония към всичко и към себе си най-вече. И радост от живота. Мисля, че това са нещата, на които аз се опитвам да се уча.

С какво правите компромиси?

С всичко. И като казвам чувствителност, това много противоречи на безкомпромисност. Моята безкомпромисност моментално изчезва при вида на разплакано дете или на актьор, на когото му треперят ръцете и се оказва, че няма как да си плати тока или няма как да стигне до центъра, за да дойде на репетиция. Проявявам безкомпромисност по-скоро към себе си. Смятам, че тия качества биха могли да бъдат съвместими. Защото режисура с камшик за мен никога не е била средство за правенето на изкуство. С диктатура и крясъци може да се командва полк, но не и да се прави театър.

В едно интервю казвате, че се страхувате да бъдете щастлив и това е заложено в българите. Защо?

Защото непрекъснато очакваш, че след щастието ще дойде нещастие. То е заложено генетично в нас. В поговорките, в народните ни приказки, в мисленето: „Много хубаво не е на хубаво“, „Не се смей много, защото после ще плачеш“, „Чукни на дърво, да не чуе дяволът“… Обременени сме от това и не можем да повярваме, че щастието само чака да бъде повикано… и неволята също!

Русия ли е вашето място за театър?

Да, в много отношения. Защото езикът, на който общувам с актьорите, е най-разбираем. Отношението им към театъра е много възвишено. Все още има места, на които наистина театърът е една друга земя, на която се срещаме само избрани хора. И е хубаво, когато тези избрани хора не са малко и можеш да говориш с тях на един език, колкото и новото време да се опитва да дърпа всички към долната земя.

Различно ли е отношението към успеха в Русия и в България?

В Русия малко се фетишизира успехът, защото там има някакви последствия. Докато тук е все едно дали си взел 15 награди и си изиграл 20 главни роли. Това не променя статуквото ти в живота, нито променя твоето социално ниво, нито пък уважението на хората. По-скоро напротив – превръщаш се в обект на завист и омраза от хора, с които мислиш, че си бил в прекрасни отношения. Но това е съвсем нормално за малките общества, където благородството отсъства.

Защо?

Защото сме малки, защото всички сме равни, всички сме заедно – спомняте си стария виц: „Жоро станал космонавт. Невъзможно, аз съм спал със сестра му!“. Аршинът, с който измерва нашенецът, е много малък. Той е съизмерим с онова, което е животът му. Той е висок колкото чашата му. Когато аз пия в кварталната кръчма по къси гащи, джапанки и потник, това моментално ми сваля статуквото до нивото на местния пияница… който е много симпатичен човек!

Това може ли да се промени?

Не, и това е хубаво. Хубаво е да има различни общества. Светът е шарен и това е прекрасно!

В крайна сметка какво е успехът?

Успехът е нищо. Успех е да намериш себе си.