Българският джаз стандарт – Васил Петров

Вярвате или не – в ученическите си години той бил дори малко нещо хулиган. Тичал из центъра на столицата като фурия, чупил с останалите от „бандата” уличните лампи с прашка, доста мъмрения от класната другарка насъбрал и бил на ръба на намаленото поведение. Музиката го преобразила, вкарала в буйната му глава друго, сериозно отношение към света.

Запознахме се с него по повод първото ни интервю в началото на 90-те, когато тъкмо започваше – все още малко притеснителен и много талантлив, първите си изяви на професионалната сцена с Биг бенда на Вили Казасян и току-що беше изпял първия си хит „Другият”. Сега Васил Петров (вече дори не забелязва, когато дежурно го наричат „българския Франк Синатра”) е джазмен със собствена светлина и световно признание. Тайно дори си мисля, че неслучайно обявиха преди три години точно неговия рожден ден – 30 април, за празничен Международен ден на джаза…

Честит рожден ден „на патерица”, Васко! Предполагаше ли, че това парче – „Другият”, ще бъде такъв силен старт на твоята кариера?

Не, изобщо, нямах и идея. Тогава ми предстоеше заминаване в чужбина, току-що бях завършил консерваторията и се колебаех дали да го запиша. Константин Цеков от ФСБ ми го предложи – музиката е негова, а текстът е на съпругата му Живка Шопова. Наистина нямах мнение – песента звучеше различно от това, което бях пял дотогава, а и бях пял малко. Допитах се до майка ми и тя ми каза – запиши я тази песен, хубава е. И така – записах, заминах, а когато се върнах след месец и половина, разбрах, че тя вече е влязла в класацията „Топ 10” и е станала хит.

Всъщност, твоите родители май са те насочвали устремно към техникума по енергетика „Вилхем Пик”?

А, това е друга история. Майка ми трябваше да замине за Казабланка на работа, а аз имах ниска диплома от 20-о училище, в което учих до 8 клас. Имахме доста сериозни постижения в пакостите заедно с Чочо Попйорданов (Бог да го прости!) и други мои приятели, аз бях на границата на намаленото поведение и с наистина ниска диплома – към 4.20 някъде. В техникума влязох благодарение на връзки на майка ми. И там попаднах в самодейната група „Орион” и започнах да се занимавам с музика. Съвсем престанах да ходя на училище.

Оттогава ли датират първите ти композиторски опити?

Да, но тогава бяха съвсем аматьорски. Събирахме се няколко пъти в седмицата вечер – всеки предлагаше нещо свое или пък някакъв шлагер – да речем на Форинър, на Дженезис, но всички заедно като че бяхме по-ориентирани към арт рока, а не към хард рока, както повечето самодейни групи тогава в София.

А как и кога започна да се влюбваш в джаза?

С джаза се срещнах чак на 18-годишна възраст, преди естрадния отдел в консерваторията. Дотогава всъщност нямах и понятие от джаз.

Кой те запали?

Захари Петров – близък приятел на семейството, който притежаваше може би най-пълната джазова колекция. За първи път при него чух плочата на пианиста Бил Евънс и китариста Джим Хол. Един от най-сложните и най-трудните за разбиране албуми в джаза. Те свирят в дует от различните джаз стандарти. След това започнах да слушам Биг бендове – на Каунт Бейзи, на Дюк Елингтън, Стейк Ентън и т. н. – и чак като изслушах известно количество музика от различните периоди – суинг, би боб, куул, джаз – тогава обърнах внимание на пеенето.

По това време ли реши да кандидатстваш в консерваторията – за изненада на родителите си?

Да, по същото време, но джазът все още ми беше в периферията на слуха, като хоби, като музика, която слушах и се опитвах да разбера… Изненадах ги, дори баща ми беше осигурил добро място по разпределение от техникума в сервиз „Дружба”. Общо шест години при Ангел Заберски-стараши съм учил.

Васко, вярно ли е, че той е правил всичко възможно, за да „извади” твоя глас, защото е смятал, че си много музикален, но нямаш изнесен глас?

Корепетиторката Малпена дълго след това сподели с мен, че в началото на кандидатстудентския изпит той й казал: Това момче е музикално, ама няма глас, не знам какво да го правим – да го приемаме ли, да го късаме ли…

Как се поддържа този съвършен инструмент – човешкият глас?

Хигиена е нужна, но с чувство за мярка! В момента, в който се прекали с хигиената и с опазването на, той се изнежва, става уязвим от най-обикновена настинка. Така че аз лично никога не съм си пазил гласа, дори обратното по-скоро.

От Заберски съм запомнил, че най-вредно за гласа е да пееш в зала с лоша акустика.

Казваш, че винаги си имал късмет да пееш това, което харесваш. Но доколко е късмет, и доколко – твой собствен избор и воля?

Слава Богу, че с най-любимото си нещо мога да си изкарвам хляба и че мога сам да избирам репертоара си. Не съм правил нито един компромис по отношение на репертоара си.

Критичен ли си към себе си?

Винаги съм бил критичен по отношение на това, което правя, дори са ме обвинявали в прекален перфекционализъм. Особено когато съм в звукозаписна сесия, тогава много често в студиото се заслушвам в детайлите, опитвам различни варианти, изпявам по няколко пъти песента и започвам да се лутам кой вариант е най-добър.

И хората наоколо се изнервят в един момент…

Изнервят се много – и тонрежисьорите, и продуцентите, и музикантите. А аз не мога да избера – колебанието е голям мой проблем. Но оправданието ми е, че винаги искам да е най-доброто.

Какво е джазът според теб?

Джазът е най-синтетичното и сложно изкуство за интерпретиране. Освен техническо можене, той изисква и въображение, и много голяма доза талант. Затова и не се отдава на всеки. Ако го нямаше джаза – нямаше да има нито R’N’B, нито рокендрол, нямаше да има поп музика във всичките й метаморфози… От джаза тръгва всичко.

Харесват ли днес младите хора джаз?

Е, престрашиха се вече. Години наред беше внушавано, че това е неразбираемо, елитарно изкуство, в лошия смисъл на думата. Но през последните години се наблюдава връщането на музиката към корените й – тази симбиоза, така нареченият „фюжън”, който съчетава всички стилове поп музика, се компилира с джаза и постоянно си ходят на гости, което е много хубаво и полезно явление.

В БНР наскоро имаше твоя изложба графики. Ти си поредното доказателство, че един талант не идва никога сам. Откога рисуваш?

Преди десетина години започнах. Нямам претенции да бъда художник, но рисуването ми доставя удоволствие и ме допълва. Първата ми изложба беше в Пловдив и оттогава имам над десет изложби. Даже имах наглостта на една изложба на „Аполония” да покажа повече картини от професионалните художници, с които участвахме в тройната експозиция – Панчо Малезанов и Джулия Павоне.

Кой те поведе по планинските пътеки?

Баща ми, още от дете. Човек е длъжен да намира време за планината. Това е най-полезният спорт, защото дарява общение с природата. Дишането на хубавия въздух разширява обема на белите дробове, което е изключително полезно за пеенето, за дългата фраза и за всичко въобще… Аз се възхищавам на възрастните хора, когато ги видя на Витоша – в страхотна форма – настигат ме и ме задминават по пътеките! Оправданието, че не намираш време да отидеш на Витоша, е просто смешно и наивно.

Намираш време и да прочетеш по един пасаж от „Новия завет” в началото на всеки твой ден.

Да, защото това е най-мъдрата книга на света. Какво по-хубаво начало на деня? Със сигурност Господ знае как да те насочи, за да поемеш точно тази мъдрост, която ти е необходима на теб в този ден. Времето ни наистина е дигитално и виртуално – т.е. според корена на тази дума – „недействително”. Днес много хора се обръщат към Бога и започват да намират истината за нещата, истината за всичко… И слава богу! Но има един възраждащ се, войнстващ атеизъм, който много ме дразни и дори угнетява. Човек трябва да е доста наивен, за да бъде атеист.