Башар Рахал: Мога да говоря с жените за всичко

Жени, телевизия, коли, кино, деца, семейство, бежанци, пак жени – темите, по които се разходихме и на завоите посмяхме с Башар Рахал.

Малко преди той да дебютира преподавателския си курс по актьорско майсторство в МОНТФИЗ след коледната ваканция. Не беше нарочно, но стана така, че разговорът ни намеси доста жени в живота му (без претенция за изчерпателност) – съпругата му Калина, дъщерите му Клои и Индия, ученичките и всички хубави дами въобще. Миксът бе забъркан една събота в „Аманда“. „Аманда“ зяпа към задния двор на 19-о СОУ, където събеседникът ми, роден през 1974 г. в Дубай, с баща ливанец, майка – българка, признава, че се правил на тарикат. От 1-и до 7-и клас. След това продължил с тийн поведение в английската гимназия в София, където бил влязъл с връзки, защото баща му казал, че е роднина на ливанския посланик у нас.

Башар, как върви с академията? Строг преподавател ли си?

Когато треперят от мен, тогава са в очакване. Предпочитам този подход, защото виждам, че искат да се научат, да бъдат умни. С повечето от учениците ми имам изграден духовен мост, знаят, че всичко могат да ми кажат. Интригите и флиртовете помежду им също са ми ясни…

Прилагаш педагогическия модел на Стефан Данаилов, ли?

Да, затова и двамата ми асистенти са негови ученици – мислим еднакво. Обикновено един преподавател дава някаква задача и си тръгва, след това идва друг и пита учениците какво е това тъпо нещо, което правят…

Какво е най-важното, на което ги учиш?

Много добре се разбирам с жените, може би, защото имам нещо женско в мен (хаха). Не знам какво е, още не съм го открил, но мога да си говоря с жените на всякакви теми. Дори за мода, за грим… На девойките в МОНТФИЗ им казвам: „Момичета, в облеклото си може да имате само един по-провокативен елемент“.

Нали актриси ще ги правиш все пак?

Да, де. Затова им разяснявам тънката разлика между жената с най-древната професия и актрисата (хаха).

Къде е „Бездомното шоу на Башар Рахал“, защо го няма в ефира напоследък?

Спряхме го. Ужасно трудно ни беше да го организираме. Идеята да ходя по чужди апартаменти се оказа нереалистична. Повечето хора, които живеят в приятни домове и са приятни като събеседници, не искат да се показват по телевизията. Хората, които имат помпозни къщи, пък ние не държим да ги показваме. Намирането и на гост беше трудно – логистично не знаеш къде и в колко часа да го извикаш. Формат, в който има гост звезди, е труден. Особено в България – я се въртят 2000 човека, я – не. Знам колко е неприятно, когато отговаряш на едни и същи въпроси. Това изморява. В САЩ принципът е да има повод за гостуването, а у нас – имаме предаване и някой трябва да дойде.

А тв кариерата ти? И тя ли е бездомна вече?

Не, защото започвам друго предаване, пак по bTV. Февруари месец тръгваме. За първи път го казвам.

Наскоро се завърна от Германия, как ще коментираш масовите посегателства на бежанци върху жени в Кьолн, а както се разбра и на други места в Западна Европа? 

Имам чувството, че всичко е дълбоко заложено. Ангела Меркел, като източногерманец, може би подсъзнателно иска Западна Европа да заприлича на Източна. Като се връщах от Берлин тази година, минах и през Чехия, и през Сърбия – животът в Източна Европа е по-приятен от този в Западна. Последната започва да се разпада, защото Европа не е емигрантска дестинация, както е Америка. Шпенглер имаше такава книга – “Залезът на Запада”. В нея точно описва как първо ще има разпад в Изтока, след което следва Западът. В Лондон вече се чувстваш като в Исламабад. Това, което става в Западна Европа, е пагубно. Европа, така или иначе, ще асимилира бежанците, но ще бъде трудно, докато се вкарат в правия ред.

Има ли опасност и при нас да дойде този бежански „синдром“?

Не, тук ще им се стопи лагерът на десетия ден. Тук имаме Перник и ще берат много ядове…

Къде искаш да учат дъщерите ти?

Не знам. Малко съм объркан вече. И тука е хубаво, и в САЩ е хубаво, и тука е гадно, и в САЩ е гадно. Те трябва да си изберат. Клои иска да учи в Англия, аз не съм убеден, лутаме се. В момента е на 13 години и е в тази фаза, дето не знае дали иска да е манекенка, или да е лекар.

Ще се връщаш ли в САЩ, или трайно се установи в България вече?

Каквито и планове да си правя, никога не знам какво ще се случи. Опитвам се да следвам логиката – да се прибирам често да си виждам семейството и да се прибирам тук заради майка ми и сестра ми. Все пак и тук имам роднини, на които държа, вуйчо, вуйна, братовчеди, с които съм свързан от дете. Човек се чувства емигрант, когато емигрира по две причини – политически или икономически. Аз не съм заминал в САЩ нито по едната, нито по другата. Не се чувствам емигрант.

Защо обаче приложи върху себе си успешно US мечтата, а се върна тук?

Като ходя в Щатите, пак си се явявам на кастинги, не съм се върнал в България, имам правото да пътувам. Така се случи, че след сериала „Стъклен дом“ почнах едно предаване, после „Следващият, моля“…

Това май не ти беше суперуспешен проект?

Напротив, имаше страхотен рейтинг. „Бездомното шоу“ не успях да го направя свое, трудно ми бе да взимам интервюта от звезди. Знам кои са провокативните въпроси, които журналистите обичат да задават, затова се стараех да не ги задавам напук на рейтингите. Вътрешно се разяждах и понякога спорех какво да питам гостите с другия продуцент Ники Николов, който е доста опитен. Ники ми казва някой въпрос в слушалките, който аз подминавам, а той побеснява. И така нонстоп. Приличахме на двойка, дето се развежда всеки момент. А освен това и всяка звезда си идваше с леки претенции… особено пред камера.

Защо не предяви такива сега, когато те поканих за интервю?

Защото вече съм свикнал с интервютата, а пък и хората пред камерата се стряскат повече. Колкото и да се стараеш да изглеждаш добре, ако операторът не те светне като хората, няма да изглеждаш добре. Винаги има начин да не отговориш на някой въпрос, но защо да поставяш човека в такава ситуация? Искам гостите ми да се чувстват като у дома си, както Джей Лено – той не пита Анджелина дали се чува с Дженифър Анистън и ревнува ли от нея. Не търся такива сензации. А у нас, понеже няма много творчество, се интересуваме само от личния живот на хората. Забелязвам, че едни и същи хора са окупирали киното, едни и същи – театъра..

… Едни и същи – медиите.

… И политиката. Както ми каза един таксиметров шофьор, няма по-омразна професия у нас от журналистическата. Извинявай.

А, извинен си, има такава тенденция, една от причините е, че значимите журналисти вече не са действащи и настоящите няма от кого да се научат. И не само.

Същото е и при нас. Няма напоследък от кого да се предизвикаш. Няма експерти и професионалисти, на каквито попадна например Калина. Тя работи със Стив Коуен – най-големия телевизионер на Западния бряг. Този ужасно студен 70-годишен дядка, евреин, слаб и зъл, я извика един ден, докато тя беше асистент- продукция и й даде да прочете историята на телевизията в САЩ. След седмица Калина отиде при него, изучила книгата, а той каза: – от днес си райтър (този, който пише новините). От момиче, което носеше сценария, след две години беше шеф на 60 човека. Това е така, защото тя имаше от кого да научи нещо, а той пък видя, че тя има потенциал да учи.

А ти? Как се самоопределяш?

Какво ли не се е чувало за мен, но никой поне не е казвал, че съм тъп.

Баща ти не те е пуснал в Ливан, за да не те хванат в казармата. Роден си в Дубай, тази тъй модна дестинация за бг елита. Там харесва ли ти?

В Дубай съм ходил много пъти, но не бих живял там. Имам роднини и там.

Събирате ли се?

Не, всеки се обажда и почва да му се оплаква стабилно, а ако другият е дръпнал, да му изпрати някой лев. Ей-такива са някои роднини, хаха.

А като баща какъв си?

Гадничък. Не съм строг, но искам, специално Клои, все пак за първи път имам 13-годишна дъщеря, да ме усеща 100% приятел. Искам всички неща да ги научи от мен, не от приятелки, не от други момчета и т.н. За разлика от баща ми, който беше строг и ревнив, смятам, че няма да съм ревнив към гаджетата на Клои.

Приятели ли ще са ти?!

Не, не, въобще няма да комуникират с мен, няма такъв филм. Мисля си, че бащата е този, който може да научи момичето как да се държи спрямо всеки мъж. Аз знам какво иска всяко момче,  както и всичките му маневри и манипулации да получи това. Клои знае, че винаги ще й казвам истината, дори и да е болезнена. И все пак да не се правя на голям специалист.

Кога разбра кой си?

Две-три години, след като почина баща ми, разбрах, че вече трябва бързо да порасна. А след като се преборих за зелената си карта в САЩ, придобих самочувствие. Важно е да не се опитваш да излъжеш системата, както сме свикнали ние.

Там поне има система…

Когато нещата ти се случват, малките успехи ти дават самочувствието, че знаеш какво правиш. Няма да забравя как тук, в Младежкия театър, ми казваха, че ще отида в САЩ и ще мия чинии цял живот и накрая ще се прибера. Познаха едно,  че се прибрах за малко… За да се оправя във всички системи, човек трябва да е честен и да умее да говори, защото хората вече не могат да говорят, не се и чуват. Голям процент от народа има нужда от психолог, но психолозите се оказват по-смахнати от пациентите. А и добрите избягаха. За българските емигранти мога да напиша книга.

Защо българският филм с емигрантска тематика „Съдилището“ не стигна до финалния подбор на „Оскар”-ите тази година?

Асен Блатечки прави чудесна роля и все пак нещо му е липсвало на филма. Филмите се правят, за да предизвикат нещо в публиката – емоция, мисъл, развлечение. Ако обаче присъства само едното – не е достатъчно.

Сам ли избираш филмите си, или те те избират?

Избират ме, но може и да не отида, мога да си го позволя.

А театърът не те ли влече?

Не, това е едно котило, в което изобщо не ми се влиза. Тежка драма е там – някакви хора продължават да живеят в илюзии, да играят роли, които не искат, по разпределение с незадоволителна заплата, стараейки си да изглеждат звезди пред собствените си очи в огледалото. Няма да забравя как, докато бях в Младежкия театър, един известен вече актьор се опитваше да ме комплексира и викаше: „Пич, как не те е срам да ходиш на тези комерсиални неща в телевизиите?“. Сега той е известен заради едно такова тв предаване и пълни салоните. Изморих се да слушам колеги, които някой ги сменя, а те казват – аз се отказах. Не, пич, смениха те! Докато режисьорите не получат пълното право да избират с кого искат да работят, без да им налагат актьори, които са на щат, винаги ще има някаква мъка. Независимо че театрите са пълни, важно е актьорите също да са щастливи.

Защо ти се носи славата, че си много палав с жените? Имидж ли е това?

Мъж съм, нормален човек, в разцвета на силите си. Какъв да съм? Женен съм и какво от това? Много боклуци се изписаха за мен, но както казва Мадона, не ме интересува, само името ми изписвайте правилно.

А съпругата ти? Не се ли дразни?

Не, тя работи в телевизия, със звезди, знае как и защо се пишат разни неща.

Тайната на брака през един океан ли е?

Не, бракът е компромис. Голям. Между разбрани хора. Приятели. Иначе е надиграване. Казали са го хора с по 30-40 години брак, а те са мъдреци. Изобщо не се срамувам, че харесвам жените. Не мога да не ги оценя. Няма как да не огледам красива жена, такъв съм си. Нашата професия е такава, че по цял ден ни среща с красиви актриси. Слава Богу, не съм доцент в МЕИ и при нас конкуренцията при жените е колкото се може да са по-секси, по-предизвикателни, по-продаваеми и по-талантливи.

Достатъчно ли е да те впечатли само красотата?

Не, не. Трябва да мога да говоря с една жена. Да има духовен мост.

Е, така при хората над четирийсетака…

Да, ние вече търсим духовното (хаха).