Бог се крие в съвършенството и синхрона на дребните неща

„Риуалът“ на Радко Пенев излезе през юни и се превърна в лятната сензация на книжния пазар у нас. До момента романът трупа само положителни отзиви и от критици, и от читатели.

„Дневната работа“ на Радко Пенев е морски офицер със звание капитан втори ранг. Бил е командир на два кораба и в момента изпълнява длъжността началник на отделение по подготовка и използване на силите във военноморска база Бургас, където живее със семейството си. Планира и провежда военни учения и операции.

Капитанът обаче има сериозно хоби – задълбочено изучава древната ни история, по-специално траките. Така се ражда и първият му роман – сюжет, който умело преплита исторически факти, мистерии, любов, криминална драма – от ранга на Дан Браун. 42-годишен, женен, баща на син на 18 години и дъщеря на 14 години.

Вярващ ли си? В какво вярваш? Имаш ли твои ритуали? Или суеверия?

Вярата е състояние на духа – всеки човек го притежава, дори без да го съзнава. Човек без вяра е като кораб без компас. Съзнанието му се рее без посока и колкото и усилия да полага, възможностите му са ограничени от хоризонта, до който стигат възприятията му. В този смисъл, необходимостта от вяра е безусловна, тя ни дава посока и увереност. Не говоря за вяра в Бог или в някаква езотерична висша сила. Понякога е необходима само вяра в самите нас. Увереност, че можем да въздействаме на нещата, които бихме искали да променим. Можеш да вярваш в Бог, духа на майката земя или в човека до себе си, без значение, ние сме създадени да вярваме.

Аз вярвам в разума и силата на човешкия дух. Вярвам в способността ни да надскочим инстинктите си и да направим света по-добро място.

Наред с това, има дребни ритуали, които се улавям, че следвам понякога. Съзнавам, че са безсмислени, но не си налагам да ги променям, тъй като създават някакво измамно усещане за завършеност, макар и придружено от иронична усмивка.

А защо да са безсмислени? Не смяташ ли, че вярата и ритуалите помагат, когато например водиш кораба сред бурно море? 

Нека не бъркаме ритуалите с процедури. Когато извършваш дадена последователност от действия и разчиташ накрая това да доведе до определен очакван резултат, е процедура. Точно както примера с кораба и бурното море – ако поддържаш подходящия курс и държиш руля здраво, ще се измъкнеш. Да разчиташ на нещо извън твоят контрол да те спаси в подобна ситуация е несериозно.

Ритуалите помагат, но те преследват ефект, който няма как да бъде осезаем, той няма непосредствено изражение. Тяхната сила извира от вътрешното усещане на онзи, който ги извършва. Ако човек е убеден в силата им, не би изпитал колебание или съмнение в успеха, а понякога имаме нужда точно от това. Както вече споменах, вярата е онова, което дава посока и сила на човешкия дух. Вярата в Бог например определя средата, необходима на човечеството да върви напред.

Усещал ли си Бог в живота си?

Изкушавам се да отговоря, че го усещам непрекъснато, но това няма да бъде съвсем вярно. Бог, в онзи религиозен смисъл, който всички познаваме, навярно не се разкрива лесно. Необходима е силна и безусловна вяра, за да се докоснеш до него, да получиш озарение. Моите усещания са далеч по-скромни. Вглеждам се в дребните неща около мен и откривам там съвършенство, синхрон, който изглежда толкова перфектен, че може да бъде окачествен като божествен. Вселената се движи по нейни закони със или без присъствието на Бог, но това не я прави по-малко интересна. Светлината и тъмнината не могат да съществуват една без друга. Красотата би била непонятна, ако не съществуваше грозотата. В този смисъл, привидните противоположности се самоопределят в съвършена и неразрушима симбиоза.

Дебютният ти роман „Ритуалът“ оплита няколко „хващащи читателя“ елемента –древно загубено знание и ритуал, което превръща просветените хора в богове, световна конспиративна организация с хилядолетна история, която управлява планетата, търсейки загубения ритуал, свръхестествени сили, красива археоложка и млад симпатичен бивш герой от Ирак, убийства, екшън, иманярство, емигрантство, корупция…  Разкажи ни как се случи появата на романа.

Нещата, за които говорите, не са целенасочено търсени, просто се появиха в процеса на писане. Имах една история и се постарах да я разкажа по интересен начин, така че да е приятна за четене, без претенции. Точно толкова е просто. Не съм се домогвал до работещи формули и схеми. Наскоро чух, че имало и такива. Историята на траките си беше там и си излезе така, както би ми било интересно на мен да я чуя.

Има чудесни и много задълбочени публикации от световно признати траколози, но те сякаш не стигат до широката аудитория без специализиран интерес в тази област. Това ми изглеждаше несправедливо в известна степен. Затова ми се прииска да разкажа колко интересни хора са били траките. Любопитни са и с нещо друго – те са носители на самобитна култура, която е основа за други, по-добре познати в последствие. Разбира се, по-късно влиянието обръща посоката си и процесът на романизация е ясно определен, но в зората на човечеството нещата не са стояли така.

С какво те привлякоха траките – защото са модерни или имаш траен интерес към тях?

Винаги са ми били интересни. Кои са те? Откъде идват? Как са живели? Присъствието им по нашите земи се забелязва навсякъде, а сякаш за тях не се знае много. Прабългари, славяни, всеки употребява тези народи както му хареса, има изписани стотици страници за тях, във всякакви крайности, докато траките остават някак встрани. А те са народът, населявал нашите територии най-дълго от всички останали. Вероятно дори и до днес, ако съдим по резултатите от генетичните изследвания на съвременното българско население.

Формулата за успешна продукция обикновено включва и секс. По холивудските закони. У твоите герои има трепети, но даже не стигат до целувка… Защо така ги „цензурира“?

Предполагам, че героите ми са прекалено заети да оцеляват, за да се отдадат на първичните си импулси. Ако историята го изискваше, не бих се поколебал да включа и секс. Освен това натрупването на сексуално напрежение продължително време допринася за акумулирането на интерес, подпомага съспенса. Ако се случи то да се употреби, историята би загубила част от заряда си. Сексът е прекалено експлоатиран напоследък, сякаш авторите гледат на него като бутон, с който активират определена реакция в читателите. За някои неща сякаш е по-добре да не се говори толкова много, да останат в сферата на очакванията. Безспорно сексът привлича интереса, но когато е предозиран, провокацията преминава в нещо некрасиво.

В почти всяко ревю за „Ритуалът“ се промъкват сравнения с Дан Браун. Струва ми се, че това малко те дразни. Защо? Харесваш ли Дан Браун?

Харесвам някои от книгите на Дан Браун. Той е изключително успешен писател и сравненията с него само могат да ме ласкаят. Не мисля, че бих могъл да избегна подобни паралели, защото „Ритуалът” е жанров роман, поднесен по непретенциозен начин. Нека да подчертая – романът е поднесен по непретенциозен начин – не е лековат и несериозен. Зад историята се крие дълъг процес на проучване и осмисляне. В същото време исках романът да е динамичен и лесен за възприемане – просто не бих могъл да вложа в книгата всичко онова, което ми мина през ума, докато четях книгите на професор Фол, на Маразов, Венедиков и много други.

Защо един военен, морски капитан, решава да пише роман? Как се случи флиртът ти с литературата?

Убеден съм, че аз не се различавам по нищо от всеки човек, който обича да чете. От момента, в който затвориш първата прочетена книга, в онзи миг, когато нейният свят все още е ярък зад клепачите ти, ти си влюбен доживот. При това тази любов е една от най-хубавите – тя винаги е споделена и отдадена докрай. От нея получаваш толкова, колкото искаш, без някой да се чувства използван. Да си влюбен в книгите е чудесно. Предполагам в някои от нас се заражда желанието да отвърнем със същото. Когато напишеш първото изречение на нова история разбираш, че тази любов е способна на чудеса.

Аз рядко харесвам българска литература. Имам чувството, че едва ли не всеки що-годе грамотен ръкопис стига до издаване. Знам и, че в България от литература не може да се живее, трябва и „дневна“ работа. Какво мислиш за съвременната българска литература? Кои книги и автори харесваш?

Нямам преки впечатления колко ръкописа стигат до издателствата, но съм убеден, че са изключително много. Навярно са хиляди. Много повече от онези, които излизат и стигат до читателя. Мисля, че грамотно написаните думи не са достатъчни, за да провокират интерес. Необходимо е нещо повече. Текстове, създадени да демонстрират лексика и стил ми звучат претенциозно. Дразня се, когато езикът в една книга преследва самоцелно доказване на автора, на неговата способност да натъпче всяко изречение с поне две метафори и три сравнения, а няма история. Харесвам чистите мисли, ясните послания, независимо дали са заровени под пластове образност и психологизъм. Това отличава добрата литература, а не дали се „чете леко” или „те замисля”.

Културните кодове, които се влагат в думите са много важни, без значение дали са лесни за възприемане или не. Напоследък българските автори, които са ме изстрелвали в орбита, сякаш не са толкова много –Александър Чакъров с „Кървави разкази”, Яна Букова с „Пътуване по посока на сянката”, например. Нарочно спирам вниманието си на по-малко рекламираните – техните имена имат нужда да бъдат чути. За другите се говори твърде много, така или иначе. Мисля, че Георги Бърдаров, авторът на „Аз още броя дните”, притежава страхотен потенциал, който тепърва ще се развива.

Пишеш ли нещо в момента?

Едва ли има автор, който може да спре да пише. Минават месеци без да сложиш и дума на листа, но в главата си не спираш да преплиташ сюжети и да създаваш истории.

От близо година се опитвам да оформя по-ясно идеята си за втори проект, но за съжаление трудно намирам време да работя над него. Все пак процесът не е замрял и се развива. Отново съм се захванал с нещо, което изисква сериозна подготовка и това също отнема време. Надявам се накрая да излезе една интересна история.

Как ти се отразява славата? Семейството ти как приема новата ти роля на литературна звезда?

Нито аз, нито близките ми ме възприемат като звезда. Съвсем нормален човек съм. Това е въпрос на отношение първо към самия себе си и после към околните. Да, повече хора ме познават и заговарят, но това не се отразява на личния ми живот. Единственият начин, който може да разкрие донякъде как ми се отразява славата, е човек да гледа интервютата, които давам за телевизиите – от притеснение трудно намирам думите си и се държа неестествено. Отвъд това не намирам славата за нещо, на което трябва да се обръща внимание – освен да гали егото, тя е напълно безполезна. Моето его е твърде голямо и без подобни изкушения.