Божидар Димитров: Българките са красиви, но надменни

Директорът на Националния исторически музей Божидар Димитров скромничи, докато се опитва да обясни как е влязъл под кожата на толкова много българи и особено на жените им. Вероятно заради патриотичния плам в очите. Или заради романтичното си минало на моряк. Или защото е развихрял историческото си въображение в архивите на Ватикана и може да разказва повече за тях от Дан Браун. Или защото преди години се опълчи срещу връщането на „История славянобългарска” на Зографския манастир. А може би защото предаването му „Памет българска” по Канал 1 всеки път разплаква сънародниците ни в чужбина. Според него сближаването идва след сладка приказка. А той е сладкодумен.

 

Божидар Димитров е роден в Созопол в семейство на бежанци от Източна Тракия. Доктор на историческите науки. Една от черните овци в редиците на социалистите. За него политиката е минало, сега е в плен на науката. И на красивите жени.

Имате славата на ценител на жените. Кои жени са красиви?

Не е необходимо да бъде кукла Барби. Държа да е умна и да има за какво да си говорим с нея. В края на краищата, и преди, и след секса е хубаво да си кажете няколко думи. Иначе – скука. А всъщност и аз не знам как ми се създаде този имидж на голям любовчия. Не съм такъв. Може би заради едно старо интервю, в което разказвах за гларуските си години, когато съм бил 15-16-годишен. Тогава младите не работеха, а се забавляваха. Та използваха това интервю, за да ме обявят за голям любовчия на всички времена. В интернет прочетох, че съм спал с 8000 жени. Отказах се да доказвам, че технически това не е възможно. Кой ми е написал тогава 52-те книги и около 2000-те научни статии?

Какво все пак харесват жените във вас?

Вероятно това, което и аз харесвам в тях – че мога да разговарям. Нали виждате, че не съм Аполон. Но сега наблегнах на науката.

А политиката?

Оставих я. Видях, че не мога да направя нищо. Пък и човек трябва да се съсредоточи върху онова, което прави най-добре. При мен това са историята и музеите.

Властта възбужда много хора.

Знам, но на мен не ми липсват отговорни решения. Аз и без това ги взимам. На мен ми харесва да решавам съдбата на Боянската църква, на църквата „Св. Четиридесет мъченици”, на парахода „Радецки” и на военните ни паметници в Македония. Това бяха осъдени на унищожение паметници, аз ги оправих. Даже се чудих защо колегите не са го сторили преди мен и се сетих за онзи брадат адвокатски виц. Синът, наследствен юрист, се похвалил на баща си, че е спечелил делото, дето таткото е влачил 40 години. А бащата му отговорил: „Будала! Аз с това дело те изхраних!”.

Идват ли много хора в музея, след като се премести в Бояна?

Заварих музея през 2001 г. с 30 000 посетители. Сега 250 000 си купуват билети. За сравнение, в центъра на града има само един музей, който привлича 48 000 посетители. Другите имат по-малко. Но аз съм завършил PR в Италия по времето, когато тази дума у нас не беше известна. И умея да правя PR на музея.

Българите се интересуват от история.

Много. Личи и по посещенията в музея, и по броя на хората, които гледат предаването ми и се вълнуват. Даже повече се вълнуват в несигурни времена, като че ли историята е някаква опора. А интересът е най-голям сред българите в чужбина. Впрочем доста българи от чужбина ми се обаждат. Един се върна с цялото си семейство от Нова Зеландия, въпреки че беше с добри позиции там.

Сигурно са настъпили по-добри времена.

Вероятно, но не за всички. Средната класа у нас е едва 30%, а е добре да бъде 70 %.

Как се залюбихте с историята?

От Созопол съм. Когато бях малък, Созопол не беше павиран и при всеки дъжд намирах монети, камъни, керамика. Всички са ги виждали, но аз се заинтересувах и започнах да търся книжки. В града имаше много добра библиотекарка, намираше ми литература. Освен това на 16 години станах и леководолаз, а дъното на морето тогава беше девствено. Както казва Кусто, морето е най-големият музей. Амфорите бяха наредени като лампени шишета. Това подхранваше интереса ми. Но тогава хитът сред младежите беше друг. България бурно развиваше флота си, всички искахме да работим по корабите и да ходим в Африка. Затова завърших механотехникум със специалност „Корабни двигатели”. След казармата се качих на един океански траулер и работих 4 години.

Но знаеш, Созопол е курортът на софийските интелектуалци и няколко от тях на чаша водка горещо ме убеждаваха, че е грехота да се губя повече по моретата и че трябва да уча. На 25 години кандидатствах като на шега. И взеха, че ме приеха. Пратиха ми писмо, че в събота между 10 и 14 часа трябва да се запиша. Пристигнах в София, а вече имах много добро предложение за работа на нов кораб. Пред деканата имаше цяла тълпа, излезе деканът да пъди кандидатите: „Отивайте си! Запълнихме местата!”. Но това, което най-много ме притесни, беше, че всички момичета в тълпата бяха по 190 см. Ние в Созопол знаехме, че софиянци са по-високи от нас, но чак пък толкова! Как ще си намеря гадже, мисля си, я да си ходя на кораба. Тръгвам си и на стълбите срещам проф. Николай Генчев. Него го познавах от една разпивка в Созопол с Тома Томов и Желю Желев. Тогава така се напихме, че започнахме да търкаляме кофите за смет и милицията дойде да ни прибере. Желю по принцип не търкаля кофи, скри се някъде, Томата избяга и ни арестуваха нас двамата с Генчев. А той вдигна врява в милицията и им каза, че е тракторист, носител на златен орден на труда, честно спечелил карта за почивка. Милиционерите ни пуснаха, разотидохме се. Та като го видях в университета, мислех, че е задочник, който комбинира тракторите с ученето. Генчев се ухили и ми каза, че е професор. Той ме накара да не се отказвам и да се запиша.

А какво се оказа за момичетата. Всичките били от един баскетболен отбор, който за да не се разсипе, вкупом тръгнал с треньора да се записва да следва. Записаха 15-16 момичета, едно от тях успя да завърши.

У вас има и някакъв приключенски дух.

Разбира се. Когато ми предложиха да работя в културно-историческия отдел на Държавна сигурност, приех. Там бяха всичките мои професори. И наистина, запознанството с големите архиви на Ватикана е невероятно. Бях в Италия, Франция, Австрия.

Въртяхме търговия. Ватикана казва: „Вие имате два ръкописа в Бачковския манастир, искаме ги на микрофилм и ще ви дадем евангелието, което искате.”

Не ви ли влече да се изявявате повече като Индиана Джоунс? Има такива историци, според които интерсът към науката може да се възпламени с шоу-елемент. Сещам се поне за двама ваши колеги…

Поне един от двамата ми колеги, за които говорите, не прави наука, но това е друга тема. Той дори не го и крие. Казва: „Гърците как лъжат?  И аз ще лъжа”. Викам: „Девалвираш науката!”, а той отговаря: „Майната й на науката! Защо да правим наука за 200-300 души, като можем да направим нещо за милионите туристи!”. Това е дилема на бъдещето. Мисля, че няма нужда да лъжем в историята. Един мой учител казваше: „Нашата история е толкова велика, че няма нужда да я измисляме като румънците.”

Суетни ли са историците?

Аз поне не. Не съм и интересен човек, скучен съм. Питайте жена ми. Не обичам да обобщавам какви хора са българите или историците. Българите са 12 милиона – 8 милиона в България и 4 милиона в чужбина. Човек с човек не си прилича.

С какви хора обичате да се събирате?

С приятели. Те са с различни професии. От единия например зная всичко за строителството. Друг е бивш лесовъд и ме запали по гората. Установих, че на 25 кв. км в родната Странджа има едно много ценно дърво – лъжник – прародителя на всички видове дъбове. Дървото е много рядко, има го само там. Аз събрах жълъди, отгледах фиданки и сега в парка на музея има 140 такива дървета. Това е единственото дърво, оцеляло при последния ледников период.

Доволен ли сте от живота си?

Да, общо взето, изживях го добре. Не ме е страх от смъртта, имам още 5-6 години активна работа, зная какво трябва да свърша дотогава.

Щом като много сте живял и много сте видял, вероятно можете да кажете – хубави ли са българките, или това е мит?

Хубави са. Това, че италианките и французойките минават за най-хубавите, винаги ме е поразявало. Българите въобще са по-хубави с пъти заради смесването на невероятно богат генетичен материал. 53 народа са идвали тук и са оставали да живеят и да правят деца. Имало е периоди, когато държавата ни е била харесвана от чужденците. Прабългари, славяни, кумани, печенеги, алани, узи. А по време на османското нашествие поглъщаме християни от цяла Европа. И нямам предвид кръстоносните походи. При войните през XV, XVI и XVII век османците пленяват хиляди германци, унгарци, англичани. Дилемата пред тях е или да приемат исляма, или да си отработят 15 години робство на местния спахия. За 15 години чужденецът свиква тук, чувства се по-спокойно (в това време Европа се раздира от религиозни войни, болести, инквизиции), създава семейство и дори успява да припечели от някакъв занаят или търговия. Та българките са хубави, красиви, високи, но с поглед ала Екатерина Велика. Те въобще не предразполагат към контакт. Докато французойките са мънички, грозновати, но чаровни и усмихнати. Те са инициативни и контактни. И затова са се прославили като фантастични жени. Освен това навремето момичета бързо „се изтърваваха” – не умееха да се поддържат с годините. Сега виждам, че това се е променило. При толкова фитнес-центрове…

Колко е важна любовта?

Важна е. Макар че, както е известно, тя се причинява от химическото вещество ендорфин и трае максимум 2 години. След това остават навикът, признанието за това, което е направил партньорът за теб, приятелството, децата. Това е животът. Двама души се събират, за да си помагат.

Т.е. човекът е полигамно животно?

Мъжът е полигамен. Един слон, елен, тигър обслужва по двайсетина самки. Само при човека не е така. Но жените започват да разбират, че когато един мъж прави секс, това не означава непременно любов. Но всъщност и мъжете вече се отнасят с разбиране към нуждите на жените. А това е било разбирано в античните общества. Сексът там е позволен. И то сексът с всичко. Тогава не са го бъркали с любовта. Ограничения и то за брак е имало само с цел да не стават кръвосмешения. Фактически големите ограничения ги е наложила християнската църква. А в учението на Христос, в четирите евангелия, нищо не е казано по въпроса. Напротив, там се подсказва, че Христос не е бил между най-праведните. Тая Мария Магдалина там до него е нещо много странна. Тези ограничения са останали в съзнанието ни дори и днес, когато по-голямата част от хората са атеисти.

Бракът вече е демоде.

След като министър-председателят ни не е женен, бъдещият също… И дъщеря ми живее с едно момче без брак. Мисля, че в момента бракът продължава да съществува само въз основа на имуществените отношения. Но сам човек не може. Хората са казали, че една ръка не може да се умие сама в морето.

Какво е отношението ви към хомосексуализма? Като историк знаете, че той е бил част от нормалните сексуални отношения в древния свят.

Зная, че в античността не се е смятало за извращение. Дори такива видни личности като Перикъл и Темистокъл са се хвалили, че са били любовници като юноши на еди-кой си философ. Признавам, че аз обаче имам известни натрупвания от 2000 години християнство и не мога да съм благосклонен като древен грък към тях. Да са живи и здрави, хомосексуалистите оставят повече жени за нас. Всъщност оставят много жени. Бях чел някакво изследване, че близо 20 % от мъжете в България са хомосексуалисти. Има и доста импотентни или неуверени мъже – към 28 %. Друга част от мъжете отпадат от секса по възрастови причини. И така остават 40 % мъже за 100 % жени. Така че тежка ни е задачата и явно не се справяме, защото все по-често виждам млади и хубави жени без мъж до себе си. Само миналата година са продадени 500 000 вибратора в България. Преходът смаза мъжете, защото те имат чувство за отговорност. В една малка социологическа единица, каквато е музеят, за 16 години имам 4 случая на откачили хора. Трима от тях са мъже.

А каква слава имаше българският мъж…

Това, че българите са големи любовници е мит. Бяха големи любовници в моята младост по морето, защото нищо друго не правеха. Докато ние флиртувахме с германките, германците работеха. Какво е положението сега? В края на май една сутрин се разхождах по плажа. Там бяха само спасителите, които боядисваха водните колелета. Между мен и тях мина може би най-разкошната жена на света. Германка, сама, с оскъден бански. Седна на плажа и хвърли едно око на спасителите, те не й обърнаха внимание. Германката си свали горнището на банския – никаква реакция. От отчаяние тя започна да поглежда към мен. Аз познавам момчетата – все деца на мои набори. Викам им: „Абе, не ви ли е срам! По мое време това момиче щеше да оцелее 30 секунди.” А един ми отговори: „Сега боядисвам колелетата, после отивам в семейната кръчма да режа салати, през нощта мия чинии. Сутринта рано, рано отивам за домати и краставици в градината! Нямам време да чукам германки!”. И ние стигнахме хала на германците.