Борис Панкин: Вярвам, че жената избира, не мъжът

Борис Панкин е от София, завършва режисура при проф. Гриша Островски във ВИТИЗ „Кр. Сарафов”, а по-късно специализира в академия „Буш” в Берлин и в националната театрална академия „Силвио д’Амико”, Италия. Следва сценичен мениджмънт и работи като режисьор в Монреал през 90-те години, после се връща отново в България, за да работи с любимите си български драматурзи. Режисьорът отдавна е заявил амбицията си да работи на територията на мюзикъла, а в момента е артистичен директор и ръководител на програмата за английска драма и мюзикъл на Американския колеж в София.

Каква е перфектната жена?

Мисля, че това е природата, защото освен че е в женски род, тя притежава онази възможност да създава красота и хармония, която някак няма край. Всъщност, жената е по-висше постижение на еволюцията от мъжа. В отминалите епохи, в отделните култури, в различните раси, критерият за красиво е много различен, но ми се струва, че ако може да се определи, перфектната жена не е нито блондинка, нито брюнетка, не е висока или ниска. Затова аз лично си представям природата като перфектната жена.

А кога женската природа ви е погаждала номера?

Сигурен съм, че във всеки човек, независимо дали той си дава сметка за това, или не, съществуват много качества и недостатъци, които дразнят другите. Женската природа е човешката природа, но с тази разлика, че тя е по-висша. Просто е важно навреме да се усещаме, когато дадена ситуация ни подвежда. Не съм бил лъган от женската природа, но мога да кажа спокойно, че много пъти съм се самозалъгвал.

Кое е най-сладкото ви самозалъгване в живота?

Най-сладката ми самозаблуда е, че с нещичко съм допринесъл за това хората да са получили естетическа радост от моята работа в театъра и докато са гледали мой спектакъл, са успели да забравят за фактора „време”.

Как ви е най-приятно да си губите времето?

Не съм го измислил аз, а нацията, която е създала Ренесанса и витрувианския човек – тя е създала и Dolce far niente – сладкото нищоправене, което няма нищо общо с безделието. То сякаш е присъщо на по-опитните, по-образованите и културни хора, които разбират, че само ако в един момент спреш да правиш нещо, можеш да се насладиш на останалите хубости в живота.

Какво предпочитате – повече да работите или да се наслаждавате на живота?

Обичам да работя, но насладата не кореспондира с това, което вършиш, с твоите задължения, а по-често идва от това как другите възприемат твоята работа. И не е необходимо да си артист за това – може да си земеделец, който произвежда най-вкусните плодове на пазара.

Но работата като процес не носи наслада. Нея я носят хората, любовта, приятелите, във всеки наш момент на допир с тях – може да е физически, може да е емоционален, може даже да е ароматът на някого, който минава покрай теб. Може този нюанс от деня да ти донесе момент на радост и да усетиш как всъщност човешката кожа може да бъде източник на наслаждение.

Кой ви е любимият аромат? Как ухае жената, която носи любов в живота ви?

Неповторимо. Откакто се помня, в романтичен смисъл, едно от нещата, които най-много са ме впечатлявали, е женският аромат. То е нещо като парфюм, въплътен в тези ароматни молекули, които се освобождават при съчетание с човешката кожа и после достигат до обонянието ти, а оттам през мозъка слизат в сърцето ти. Затова един от сигурните критерии, че мога да имам взаимност с една жена, е начинът, по който тя ухае. Най-много харесвам аромата на любимата ми сутрин, когато сънищата са се превърнали в приказно ухание и топлина и независимо дали е зима или лято, това носи един неповторим комфорт и спокойствие, един баланс, в който човек може да потъне спокойно и да изгуби чувството си на страх, независимо от това какво го очаква през деня. Уханието на жената, или Profumo di donna, както го наричат италианците, е и заглавие на един прочут роман, по който е направен филмът „Усещане за жена“. Това е един незрим мирис, не е нужно човек да е зрящ, но при всички положения трябва да е сърдечен, за да го усети. Обонянието е всъщност функция на душата.

Коя е любимата жена до вас?

Вярвам, че жената избира, не мъжът. И когато те избере избраната жена, става хармонията. Затова ще променя въпроса. Аз съм до Цвети. И се надявам, аз да съм любимият й мъж.

Къде откривате щастието напоследък?

Щастието ми има имена: Цвети и Дъдли – нашият голдън ретривър, който през октомври ще стане на 5. И ето, че пак има хармония – аз на 55, той на 5. Най-добре се чувстваме заедно на път. Дъдли е най-пътуващото куче, което познавам. Последният му преход беше около 4000 км – от София до Ливиньо в италианските Алпи – през 4 държави. Щастие е и енергията на децата от Американския колеж и техните преподаватели, когато заедно “оживяваме” “Ромео и Жулиета”, “Бурята”, “Еквус” по време на съвместните ни уъркшопи с Департамента по английски език и литература.

Навършвате 55 … Какви са изводите, които си направихте за това време, кое е най-важното нещо в живота?

Станах много от нещата, които исках да стана: режисьор, преподавател, канадски гражданин… Но и много неща не станах. И те са, които ме вълнуват повече. Разбирам, че няма много време да попълня липсите. А и вече капацитетът на едно половинвековно тяло е ограничен. Но имам силата на мисълта и се надявам, че докато има воля, може да се намери и начин, както казваше моята класна в Първа английска гимназия преди повече от 40 години. Започнах да разбирам и Сократ, който казва: “Знам, че нищо не знам.”. Разбиранията ми сега са основно две – че навсякъде е могло да мине без мен и че ако в някаква ситуация не мога да помогна, то поне се старая да не навредя. А най-важното в живота е Хармонията с главно „Х”.

Докъде ви е отвеждала любовта?

Тъжно е да отидеш там, където някога било е весело. Затова няма да изпадам в спомени. И мисля, че по-вълнуващото е, къде още ще ме отведе.

Кога губите баланс в живота?

Всичко се причинява от хората – и хармонията, и дисбалансът. То до известна степен ги избираш сам. Но няма кастинг за това сред какви хора живееш. Така че, ако човек губи своя баланс, това се дължи на свалянето на вътрешния му щит, който всеки си изгражда. Аз съм лековерен по природа и нямам добра самозащита. Често губя баланс. Но винаги го разбирам навреме.

И какво правите, когато това стане?

Първо се ядосвам много на себе си, след това си се самонакарвам едно хубаво и накрая се самобалансирам отново. Първо действам по принципа на тоягата, а после след като свърша с упреците, по принципа на моркова и се опитвам да се самонаградя по някакъв малък начин.

Кога за последно „хапнахте морковчета“?

В момента.

Да поговорим малко за театър – каква трябва да бъде една актриса на сцената – смела, смирена или е достатъчно просто да е красива?

Талантлива. Всичко останало са вариации. Подробности от пейзажа. Една жена, избрала кариерата и начина на живот на професионална актриса, е смела. Да, това е професия. Но тази професия означава и много лишения. Няма работно време. Няма събота и неделя. Ужасно зависиш от останалите си колеги. И най-вече – няма как да не вложиш себе си. Инструментът реално е тя самата.

Тази година се навършват 30 години от първата ви премиера.

Да, така е! Преди 30 години, на Деня на Европа и Деня на победата – 9-и май, в смолянския „Родопски драматичен театър“ се игра за първи път на наша сцена “Навън, пред вратата” на германския експресионист Вофганг Борхерт. С този спектакъл завърших семестриално Театралната академия и останах като щатен режисьор в Смолян. Заглавието, някак символично, определи и следващите 3 десетилетия. Останах “навън, пред вратата” на театралната конюнктура.

Майка ви е изявен специалист по история на изобразителното изкуство, а баща ви – един от първите в света, завършил космическо право в Москва. Разкажете за руските си корени. Повече руснак ли се чувствате, или повече българин?

Да, майка ми Искра беше дългогодишен ръководител на Катедра “История на изобразителното изкуство” в Националната художествена академия. Нейна експертиза е съвременното изобразително изкуство – и наше, и световно. Още помня аромата и тежестта на специализираните издания за съвременно западноевропейско изкуство, с прекрасните фотографии на творби на импресионисти, сюрреалисти. Тя беше патриотично настроена и с удоволствие пишеше и представяше млади български художници. Казвам “беше”, защото една болест й отне възможността да продължи мисията си и ни напусна два месеца, след като навърши 60. Баща ми Генади е руснак, от Централен Сибир, юрист. За съжаление, родителите ми се разделят, когато съм още дете. Малко време съм прекарал с баща ми. И това е едното от двете ми най-големи съжаления в живота. Той живее от много години в Торонто, а мечтая да сме заедно в това, което ни е отредил като оставащо време Господ. Иначе не се чувствам като руснак. Обичам руския език, литература, балет, театър, музика, кино. Но самосъзнанието ми е на българин с канадски паспорт.

Прошушнаха ни, че сте страхотен кулинар. Откъде се роди тази ваша страст?

Чак страхотен… Ценител – да. Моят дядо по руска линия е бил професионалист в тази област. Бил е личен готвач на легендарния маршал Жуков по време на Втората световна война и е стигнал с него чак до Берлин. Не знам какво съм наследил от него, починал е преди да се родя, но моят първи кулинарен успех беше още като ученик, когато се опитах да опуша резен свинско филе на свещичка от торта за рожден ден. После, като студент, голяма популярност ми донесоха бърканите яйца с кренвирши и солидно количество кетчуп и горчица. Моля читателите да имат предвид, че годината на това кулинарно постижение е 1980-а и кетчупът беше почти непознат по нашите земи, а горчицата – слабо популярна. Затова и този микс имаше пионерски характер. Шегата настрана, но истинският ми интерес към кулинарията се роди десет години по-късно в Рим, където бях на 6-месечна специализация в италианската Театрална академия. Оттогава, вече четвърт век, съм почитател и „работя“ в стила на италианската кулинарна школа и въобще на средиземноморската гурме палитра.

Работили сте с едни от най-големите световни имена в киното. Разкажете за проектите си в САЩ и Канада и за холивудските продукции?

Когато се върнах от Канада в средата на 90-те, освен с добрия английски, имах шанса да попадна във време, когато „Ню Имидж“ стъпиха на българския пазар. И по още едно съвпадение на обстоятелствата, придружавах моя приятелка на кастинг в „Ню Имидж“, а докато я чаках, един човек излезе от стаята и ме попита нещо на английски. Отговорих. Той остана изненадан, побъбрихме си и така бях избран за филмовия си дебют в американското кино. Човекът беше режисьорът и актьор Тим Блей Нелсън, филмът – “Сива зона”. Снимах с Харви Кайтел, Дейвид Аркет и носителката на „Оскар” Мира Сорвино. Досега имам доста заглавия от най-различни жанрове – екшън, фантастика, пиратски, военни, боксови ленти. 3D версията на Херкулес… Работил съм с Вал Килмър, Жан-Клод Ван Дам, Томас Арана, Бен Крос и плеяда изключителни американски актьори. С италианската звезда Себастиано Сома съм снимал два сезона на сериала на Rai “Дело по съвест”, под режисурата на легендарния Луиджи Перели.

Какъв е филмът, който мечтаете да режисирате?

Наскоро завърших семестриално филмова режисура в НБУ и като намеря време да представя дипломна работа, се надявам да направя игрален филм – римейк на култовия “Оркестър без име” в жанра на мюзикъла. И не, не става дума за проект като “Оркестър без име 2”, който ни среща с героите от оригиналния филм след 30, 40 години. Искам емблематичните Велко, Гошо, Павката, Фипо, Рени, Миташки и останалите прекрасни герои, да имат своята съвременна интерпретация, с нов каст и да предадат нататък мисията, възложена им от царя на българската комедия Станислав Стратиев.