Боян Петров и изкуството да покоряваш върхове

Боян Петров не се нуждае от представяне, особено за тези, които следят неговите успехи. Той е човек, който знае какво иска, има цел и не се страхува да прави крачки към нея, въпреки всички препятствия по пътя. Наричат го алпинистът-пещерняк. Той е учен, биолог, зоолог. Работи в Националния природонаучен музей. Той е и алпинист, има зад гърба изкачени двайсетина върха над 5000 метра и 8 осемхилядника, които са част от проекта му „Българин на 14х8000“. Остават му още 6 и вероятно сега нямаше да дава това интервю, а щеше да е в планината, ако не беше катастрофата в Кресненското дефиле миналата година, която едва не отне живота му. Но той оцеля. Защото, както самият Боян казва, го иска. Така два пъти преборва рака, оцелява в катастрофи и не се отказва, въпреки диабета.

Разбирам, че не ти харесва да си в роля, в която се оцелява и става непрекъснато. А в каква роля искаш да те виждат?

Аз съм изследовател. Работя в един от Музеите към БАН. Кабинетът ми е пълен с материали, които донасям от експедициите. С това се занимавам цял живот. В длъжностната ми характеристика пише – да изследва природата на България и на света. Занимавам се с приложна наука – искам  откритията, които правим, да отиват за такава кауза, която да обслужва самите обекти, които изследваме. Т.е. ако се занимавам с прилепи, проучванията, които правя, трябва задължително да имат резултат в защитата на самите прилепи.

В този процес се случват разни неща, които не са акцент в моята работа. Не търся оцеляването като изживяване. То просто се случва. Налага се. Битката да оцелееш по пътищата, например, е ясна. Имаш късмет – оцеляваш, нямаш късмет – отиваш си. Може да се случи на всеки. Съвсем различно е в планините и в пещерите. Там почти не са ми се случвали големи трудности, свързани с оцеляване, защото внимавам. На пътя ми е много по-притеснено. И двете ми катастрофи – през 2013 и 2016-а година са на път. Потрошен бях от сили извън моя контрол.

Каза, че внимаваш в планините и пещерите. Търпението ли е чертата от твоя характер, която ти помага в постигане на целите?

Точно така. С годините се научих да съм много по-търпелив. Да пристъпвам по-бавно и по-настъпателно към целите си, вместо бързо, смело, енергично и често безразсъдно. Мисля, че именно защото станах по-търпелив, започнаха да се случват и успехите. Давам ви пример – 90% от върховете, на които тръгвам, се получават, изкачвам ги. Преди години този процент бе около 50. Сега с по-малко напъни получавам по-големи резултати. Това е, защото се намирам в тази златна възраст за височинен алпинист – между 40 и 50 години – когато стъпваш на опита и си все още силен физически.

Все пак – яд ли те е на препятствията по пътя, които не зависят от теб? Ето, сега например, трябваше да си на път към Хималаите, а не да даваш интервю за Жената днес… Или пък приемаш като някакъв знак катастрофата от 2016 година, която забави плановете ти?

Не, не е знак. Приемам това, което се случи като поредна трудност, която животът ми предлага. Като още едно предизвикателство, срещу което трябва да се изправя. Всеки човек се сблъсква с трудности. Важното е как подхождаме към тях и как с по-малко ядосване, нерви, напрежение и драма решаваме проблемите, които се случват. И колкото по-хитро изиграеш своите ходове, с толкова по-малко усилия ще получиш крайния резултат, т.е. проблемът е решен, върхът е изкачен.

Ако преди едно връхче от 5000 м ми се е струвало невъзможно високо, сега, след като съм изкачил 21 върха над 5000 м, се питам – кое ще е следващото, което ще ми се наложи да преодолявам в живота. Същото е и с гадориите – преживял съм и болести, и катастрофи. И се питам кое ли ще е следващото. Не искам да се развивам в областта на оцеляванията, близо съм до края на проекта си, преживял съм много гадни неща и следващото изпитание може да е смъртоносно.

Как преминаваш през този процес на оцеляване?

Тези неща ти се случват, независимо от теб. Те са извън теб. След толкова много месеци, прекарани в болници, разбрах, че това не е нищо по-особено, просто трябва да преминеш, да подходиш дисциплинирано. Щом изискваш от другите, да изискваш два пъти повече и от себе си. Непрекъснато се изследвам и знам по всяко време какво ми е състоянието. Днес, например, е поредният случай, в който ми казват: „Не може”. Отидох на изследване на барокамера в Медицинска академия, за да измерим височинната поносимост. И там ми казаха: „Бояне, намерихме твое старо изследване от катастрофата ти през 2016 година и там си имал съмнение за мозъчен оток и сега не ставаш да те вкараме в барокамерата, защото на 5000 м ще получиш гърч”. Барокамерата те „издига“ до около 7000 метра, мерят ти пулс, сатурация, кръвно… И те ми казаха – не ставаш. А, когато някой ми каже така, ме мотивира още повече. Имам план на 10 юни да замина за Пакистан. Там са пет осемхилядника. Единият от тях се пробвах да изкача през 2009 година, бях на 40 метра от върха и просто не можах. И сега трябва да отида, за да извървя докрай тези метри към върха.

Какво е усещането от самото изкачването и когато вече си горе?

Трудно е физически да правиш много крачки в продължение на 16-17 часа. Това е борба със себе си. Там чувствам много и се пазя и се следя. Там рядко правя крачка назад. Докато не стигна върха, не ми се успокоява душата. Това е едно от най-полезните качества, които съм развил с върховете – упорството да вървиш, въпреки трудностите на всяка крачка. Колкото повече се изкачваш към Космоса, толкова по-трудно ти става да вървиш, но това лично мен ме надъхва още повече.

Какво още те мотивира да направиш и следваща крачка?

Мотивира ме това, че е незавършен проект, върху който съм работил месеци наред, за да отида, да го направя и ако не го завърша, просто не мога да спя спокойно.

Колко важен е за теб проектът „Българин на 14х8000“?

Много, защото е вътрешно преодоляване на борбата със себе си. Става ми все по-интересно какво още мога, интересно ми е как всяка следваща моя крачка надгражда предишната. Предизвиква ме новото, неизвестното, високото, силното…

Много интересно е например как досега в Космоса са излизали 546 човека, а на 14-те осемхилядника са стъпили 34 човека. От тези 34 човека само 15 са били без кислород. Този проект с изкачването на всичките осехилядници очевидно е много по-труден. Явно много случаи, в които те спират, съдбата не ти позволява, ти се бориш, полагаш усилията, но… Много хора са изкачили по 10-12 осемхилядника и не могат да довърша проекта. Затова ще направя всичко, което зависи от мен, за да довърша проекта. Остават ми само 6 гиганта. Хималайската корона ми тежи като задача.

А как ли ще тежи, когато е на главата ти…

Усещането ще е – ето, направих много трудни неща, а сега да потърся следващата житейска трудност. Със сигурност ще се върна и към работата си в Музея, защото ми се иска повече да се занимавам с наука. Сега, с върховете, не мога да се концентрирам, както ми се иска, върху научните ми занимания. Имам нерешени въпроси, които си стоят и това ме тормози. Не харесвам недовършените неща.

Значи ще довършиш тези неща?

И аз така си мисля, но ето, че животът си има своя логика и все се намира по някоя и друга трудност, която да се опита да те спре.

А задавал ли си си въпроса защо оцеляваш?

Защото го искам. Не бих се предал лесно, без бой. Когато нещо се опитва да ме смачка, си казвам – и аз имам съпротивителни сили, няма да се дам. Много хора, когато се озоват на легло за химиотерапия, примерно, преживяват тежка дилема. От болния зависи избора да умираш или да живееш. Много се предават и пропадат, защото се отказват, избират лесния път.

В планината също съжителстваш със смъртта. Как се разбирате с нея?

Да, така е, съжителствам със смъртта, защото не знаеш какво откъде може да те изненада, някой камък да прехвърчи, подхлъзваш се… Но там, в голяма степен, нещата зависят от теб. И ако си умен, се учиш да живееш концентрирано. Често ситуацията е напрегната, но там това те прави жив. Аз, лично, така се усещам цял. Да, трудни са моментите на оцеляването. Но си жив. Знаеш, че ако не направиш нещо добре, умираш. Затова е такова силно физически усещането, че в борбата там залозите са по-големи, защото залагаш живота си и върха, към който си тръгнал. И не можеш да си позволиш нито едното, нито другото да загубиш с лека ръка.

Искало ли ти се е да се изкачиш на осемхилядник със семейството си?

Не, разбира се. Те не са за там. С жена ми Ради сме се изкачвали на петхилядници. Но на места, на които усещам, че е недопустимо за тях, няма как да са с мен. Всеки път преди експедиция пиша завещание. Оставям го тук в бюрото и колегите знаят къде е, ако не се върна. 

Знаеш предполагам, че за много хора си като икона. Видял си колко много хора се молихме за теб след катастрофата през 2016 година…

След катастрофата през 2016-а наистина усетих подкрепата, видях единство и това ми направи голямо впечатление. Още не мога да си обясня как такива драми раждат енергия, която те изкарва от смъртта. Три дена съм лежал в реанимацията, разкрачен между живота и смъртта. Поредното ми разкрачване между тези два бряга. И оцелях, защото го исках. Когато се събудих, единственият ми спомен от тези дни беше как летя някъде по средата – нито долу, нито горе. И си казвам – значи долу е смъртта, горе  – оцеляването. И в един момент просто изплувах.

Тежи ли ти тази огромна симпатия, която хората изпитват към теб? Или ти е приятно? Чувстваш ли, че трябва да оправдаваш някакви обществени очаквания?

Не, не усещам. И не ми пречи, защото съм фокусиран върху върховете. Този интерес към мен, тези титли, с които ме накичиха, са неща, които забравям. Потупванията и похвалите са признание, но това е нещо мимолетно. Винаги съм се радвал повече на критиките, на забележките. Хвалбите ме приспиват, а в планините е смъртоносно да се приспиш от величието, че оцеляваш навсякъде. Това означава да умреш и то съвсем скоро.

В какво вярваш?

Вярвам, че човек може да се научи да се възползва от възможностите, които му дава съдбата. На всички ни е дадено по еднакъв начин. Може да имаме различни стартови позиции – единият да има нула лева, а другият – 1000, но това не значи, че те няма да се изравнят в един момент и този с нулата да надскочи другия. Всичко зависи от нас. Вярвам в личния принос в израстването ни като личности, в собствената ни креативност. Трябва да го искаш, за да го направиш. Това са лични усилия.

Какво искаш да видиш, като се обърнеш назад?

Щастието е производно на преживяванията ти. Искам, като се обърна назад, да видя във всяка една година от живота ми събитие, което ме е определило и зарадвало като човек, а не какво съм си купил.

 Щастлив ли си?

Е как! Разбира се. Всеки, който постига не мечтите си, защото моите не са мечти, а цели, е щастлив човек. Казвам цели, а не мечти, защото аз не мечтая това, към което се стремя. Мечтата е химера.