Запознах се с д-р Александър Парашкевов през 2002 г. в базата на българския контингент в ИСАФ в Кабул, в чиято мисия бе хирургът от ВМА. Докато ме лекуваше от неизбежната за всеки новопопаднал в Афганистан инфекция (с неясен произход), разбрах, че има специалност по пластична хирургия. Пошегувах се, че някой ден може и за разкрасяване да го потърся. Май няма да ми се случи обаче, защото д-р Александров хич не си представя да прави силиконови бюстове и лифтинги.
Две години по-късно пак се срещнахме в Кабул – хирургът вече бе начело на български медицински екип от ВМА в испанската военнополева болница на летището. Разказваше ми за мисията си в Кербала, Ирак, и за злополучния Стефановден, когато кола-бомба уби
5-ма български рейнджъри.
Последваха още мисии в Афганистан и Босна, специализирано обучение за военни хирурзи в Израел. А наскоро се върна от Хаити, където в продължение на месец той и колегите му спасяваха от смърт хора с тежки травми от азрушителното земетресение.
Пластичният хирург подп. д-р Александър Парашкевов в момента е заместник-началник на отряда за бързо реагиране към ВМА.
Имаш специалност по пластична хирургия. Защо вместо да правиш силиконови гърди, ходиш и оперираш разкъсани от бомби хора на такива места като Афганистан и Ирак?
Не ми е интересно. Е, случвало се е да оперирам познати – една манекенка от Русе. Но не ми е интересно. Имаше едно момче, афганистанче, което работеше в посолството ни в Кабул. Когато е бил на 3 години, си изгорил ръката и никой не се беше погрижил за него. За да зараснат такива рани, трябват превръзки, а кой да го превързва? И за 25 години ръката му се беше превърнала буквално в лапа – всички пръсти бяха сраснали. Нямах много време, когато дойде при мен, но успях да му направя единия пръст и той беше толкова щастлив. Вече можеше да хваща. Всеки път много се радва да ме види, когато съм в Афганистан, аз ходя често на ротациите на медицинските екипи.
Разбирам, че да възстановиш една тотално деформирана ръка е професионално предизвикателство. Но все пак пластичната хирургия предполага и едни бързи и донякъде лесни пари?
Въпрос на разбиране е. За мен пластична хирургия е да възстановиш нещо, което се е развалило при някакви обстоятелства – изгаряне, катастрофа, да го върнеш към нормалното. Моят принцип е, че трябва да сме близо до природата – ако природата ни е дала такъв нос, гърди, устни, тяло – значи си е изчислила защо. И не бива да тръгваш срещу нея. Това е моето виждане, разбира се. Дори не ми се говори на тази тема. Пластичната хирургия е доста яздена тема, мода, а хирургията не може да бъде мода. Аз съм хирург и това работя. Макар че доста време ми поглъща и административната работа, когато съм в България.
С какви случаи си се сблъсквал най-често във военнополевите болници в мисиите?
С тежки травми от взривове, атентати, простреляни. Мъже, жени, деца. Тежка хирургия, която иска опит. Аз вече 20 години съм хирург и мисля, че имам някакъв опит, макар че човек винаги се учи.
А кой е най-тежкият ти случай?
Знам ли… Може би едно малко афганистанче през 2004 г. Беше на около 5 години, но изглеждаше на 2-3. Гръмва една бутилка газ в дома му и го изгаря доста тежко, близо 50% от тялото му. В нито една болница не искаха да го приемат, накрая на нас ни го доведоха французите. Гледахме го близо месец. Дете с такива изгаряния по принцип се гледа в специализирана клиника, в специални легла, а ние бяхме в палатки. Но все пак близо месец през ден му правехме операции, преливане на кръв – имаше много добри анестезиолози-реаниматори, унгарци, с които работехме. В крайна сметка го стабилизирахме до състояние да му бъдат направени пластики по различните части на тялото, но това си иска специфичен инструментариум и клиника. Защото да му направя пластика и да го хвърля отново в една палатка, е безсмислена работа. Прави им чест на испанците, че организираха полет специално за това дете, пратиха самолет от Испания, за да го лекуват в специализирана клиника. Вечерта преди полета шефът на болницата събра целия състав на болницата, за да се молят за излекуването му. После ни пратиха благодарствено писмо, че сме успели да го запазим при тези тежки изгаряния.
Много са случаите, всеки е една съдба.
Какво видя в Хаити?
Това е най-кратката и най-тежката ми мисия. За първи път се сблъсквах с толкова загинали и ранени в един-единствен момент.
Повече от две трети от Порт-о-Пренс е смлян, виждаш кратери, само палатки, организирани от Червения кръст и други международни организации, както и импровизирани от самите хаитяни. Липсват храна, вода и подслон – това е основният проблем в момента в Хаити и това ще продължи много дълго време. А медицинските проблеми вследствие на земетресението – още по-дълго. Казват, че загиналите са 300 000, вероятно са даже повече. Хаити е една осакатена, ампутирана нация. Характерните поражения при земетресения са върху крайниците. Ръцете и краката на пострадалите се ампутират, за да се запази животът им, но това води до много медицински и социални проблеми, нужна е рехабилитация, последващи операции в специализирани клиники, а после интеграция в обществото. А то самото е разбито в момента, а и преди това е имало много проблеми.
Те живеят близо до природата и са превъзмогнали донякъде загубата на близките. Но няма да се примирят с липсата на вода, храна и подслон. Затова и често стават бунтове. Няма държава, правителството заседава в някакви подарени циркови палатки. Помощи идват всеки ден, но те трябва да се раздадат и това е проблем. Трябва да заработят институциите, държавата да се строи наново. Лошото е, че е засегната активната част от населението, хората между 20 и 40 години. Средната продължителност на живота там е 58-59 години. Хиляди загинали, осакатени, емигрирали… Деца без родители. Кой ще построи държавата наново?
На хората в Хаити не знам какво още трябва да им се случи, като им гледам историята колко са страдали, а сега това земетресение… Някой трябва буквално да вземе Хаити – не знам дали ООН или САЩ, да се направи някаква програма, защото иначе… трябва да затворят тази територия.
Хаитяните имат силен дух. Няма да забравя едно 20-годишно момиче, което беше с ампутирана лява ръка и десен крак. Като й правехме превръзките, вместо да вика от болка започваше да пее хаитянски песни. Ние, петимата български медици, за тези 27 дни лекувахме близо 2000 души. 2000 души разбраха, че съществува България. И се радвам, че малка България изпрати лекари в Хаити – там бяха екипи от 23 държави само. Такива трагедии трябва да ни карат да бъдем повече хора.
Как ти се пренареждат ценностите, след като видиш такова нещо?
Гледам малко по макроскопски на нещата, не издребнявам, гледам отгоре на дребните проблеми, които ни съпътстват – за хубаво или за лошо. След като си бил на такива места, някои неща, взаимоотношения и дрязги ти стават даже смешни. Опознаваш себе си, разбираш какви качества имаш или нямаш. Когато си тук, все имаш някой приятел зад гърба си да ти дава самочувствие, докато там оставаш сам със себе си и своите качества, показваш какво можеш или не можеш, опознаваш себе си, опознаваш и хората до себе си, които уж си ги познавал в България, но там те също са сами.
А ставаш ли по-вярващ, след като видиш трагедия като в Хаити?
Аз не съм вярващ, даже не съм запознат с религията. Но подобно нещо те кара да бъдеш повече човек. И винаги да знаеш, че и на теб може да ти се случи и да имаш нужда от нечия помощ.
Все още ли атаката с кола-бомба в Кербала е най-тежкият момент от работата ти в мисии?
Това е единственият атентат, когато медицинската служба на армията ни трябваше да реагира бързо и адекватно. И реагирахме адекватно – оказахме нужната помощ на всички ранени и те оживяха. Дали ми е най-фрапиращата – и да, и не – някак ми стана рутинно, както и да звучи, защото в болниците в Афганистан спасяваме пострадали при такива атаки – за щастие не българи. А в Кербала бяха българи, хора, които познавах, с които живяхме няколко месеца преди да ни ударят. Едното момче от Русе го бях оперирал като курсант. Вечерта си говоря с него, а на другия ден го държа мъртъв в ръцете си… Тежко е. Често ме питат дали ме е било страх. Разбира се, че ме е страх. Но в момента, когато работиш, когато имаш пациент, забравяш за себе си. И по време на атаката не можех да мисля въобще. Чак вечерта в 11 часа, след като бях оперирал няколко човека и запалих една цигара, си помислих какво е можело да стане с мен. В Хаити също преживяхме 5-6 труса. Работехме при отворени врати на операционната – евентуално да излезем. Не се случи, но ако се беше случило, едва ли щяхме да излезем – няма как да оставиш човека с отворен корем. И това всеки лекар би го направил. Хаити е една от страните с най-много болни от СПИН, както и много други болести, но някак забравяш. Слагаш ръкавици, очила, но не мислиш за това, забравяш го.
Готов ли си за нова мисия?
Докато съм здрав и имам физическата възможност да го правя – да. Това ми е професията и аз я обичам.
0 Коментара