Д-р Николай Михайлов е лекар психиатър, магистър по теология. Работил е като преподавател по психология в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов” и Нов български университет. Бил е преподавател и по психиатрия. Д-р Михайлов е един от инициаторите за създаване на партия Демократи за силна България. Депутат в 40-ото народно събрание. Сам напуска политиката. Днес той е един от най-интересните коментатори на обществено-политическите процеси у нас. Женен, с две деца.
Д-р Михайлов, вие сте психиатър, имате дългогодишна практика зад гърба си. Каква диагноза бихте поставили на днешния човек? Навремето бяхте казали, че обществото ни е болно, защото няма понятие за отговорност и чест, защото не е възпитано, защото е неблагодарно, завижда и не го е срам от това. Още ли е така?
Днешният човек, Йоана, е като вчерашния и като утрешния. Eдин и същ, от Адам до Бойко. Все същата тъга. Спорно е дали има българин въобще. Българите са различни, а и поколенията също. Моето поколение беше разделено на леви и десни, на комунисти и антикомунисти. Но се умори от възторзи и разочарования. Преходът беше време на илюзии и неразумни вълнения, второ юношество. Спомените днес навяват тъга по романтичното време и нещо подобно на срам от инфантилните надежди и невъздържаните идеализации. Средното поколение оцелява в пресата на двойна отговорност – към децата и родителите, в ситуация на несигурност и стрес. Върху това поколение е стоварена основната тежест на времето. Средното поколение е угрижено поколение. Младите бленуват жизнен стандарт в съответствие с широко рекламирания стил на световния консумативен елит. Това поколение е прагматично, малограмотно, силно еротизирано и игрово. Живее предимно във виртуалния свят, с друг код на общуване и други изкушения. Рисково поколение, струва ми се. Това, което прави живота в България труден за понасяне, е генералното безредие, поощрено от феноменалната ни толерантност към непоносими безобразия. В България е допустимо всичко, което се санкционира навсякъде.
Защо сме неспособни да формираме здрава идея за собствения си живот?
Имаме склонност към саморазрушение, изглежда. Вижте статистиката: 1000 загинали и 10 000 ранени по шосетата за една година. Режим на взаимно избиване. Българин, умрял на пътя от естествена смърт, блъснат от друг българин. Природно явление, част от пейзажа. Мисля си, че става дума за дебилност, за социално малоумие, което надделява над инстинкта за самосъхранение. Типичният българин е феноменално разсеян, егоцентрично погълнат, углавно немарлив. Трудно фокусира внимание, мотае се наоколо като ощетен при някакво раздаване. Изискването за концентрация дразни и това му личи. Вниманието за другите е досада и трае секунди. Става дума за дефицит на правосъзнание, за липса на държавност в главата. Българинът за българина е неизбежен съсед, натрапено присъствие. Свързването ни в група успява до формиране на неустойчиви съобщества, под знака на някакъв интерес, но общо съгласие за отговорен и цивилизован живот е трудно постижимо. Здравата идея, за която говорите, е установен културен ред, сбор от навици със статут на очевидности, по които никой не спори. Има ли нещо, по което не спорим? Има ли невинен в България? А има ли наказан виновен?
Същите симптоми ли виждате и като анализирате хората от позицията си на наблюдател на обществено-политическите процеси у нас?
Отделният човек е друго. Познавателното усилие в лична среща не се стреми да анализира, а да разбира. Човек не отива при друг, за да бъде анализиран, а за да бъде изслушан и разбран. В идеалния случай трябва да бъде чуто и това, за което не се говори. Мълчанията са важни. Ако искаш да разбереш, ще трябва да слушаш, което, както знаем, невинаги е лесно. Първото задължение на любовта е да слуша, казват. Размишлението за българина въобще е размишление на риск. Движение около интуитивно постижим масов стереотип, тенденция на реагиране, анонимен силует. Това занимание е по-близо до естетиката, отколкото до етиката. Личната среща е друго изпитание, друга отговорност. Това уточнение ми се струва важно.
Вие сте човек със собствена професия, кариера, но се впуснахте в политиката, а после сам си тръгнахте от нея. Бихте ли повторили пак този експеримент, ако изобщо е бил такъв за вас?
Политиката ме изкуши след изборното поражение на СДС от 2001 г. Разядоса ме състоянието на сините, клиентелистката деградация на елита, упадъчното лидерство на СДС. Бяха го ударили през просото. Костов беше оневинен за състоянието на партията – радикално и априорно. С какви аргументи беше оневинен е тайна на нашата наивност, за да не казвам друго, по-малко щадящо, но по-близко до истината. Имаха значение и лошата ни информираност, съзерцанието на харизматичния му образ от дистанцията на заплеснати симпатизанти. Но в последна сметка, ако си се втурнал възторжено да извършиш някоя глупост, нищо не може да те спре – нито фактите, нито разума. Най-малко фактите и най-малко разумът. Все едно да разколебаят влюбения със злословие по адрес на любимата. Най-много да ускорят бракосъчетанието. Историята има и комичен елемент. Направих каквото можах, за да вдъхна увереност на Иван Костов и за да го убедя да се върне в реалната политика. Постарах се и по-общо мнение успях. Признава го и той, с елемент на упрек. Твърди, че не е искал да се връща. Съмнявам се. Тъй или иначе следпреходната десница не се състоя, каквато беше идеята, но затова пък няколко души от „невинните” бяха спасени от ранно политическо пенсиониране. Не е малко. Дали бих повторил експеримента? Не бих, но не съм сигурен, че съжалявам за миналото. Опитът е безценен.
Какво научихте за себе си, пребивавайки в полето на политиката?
Уроците са унизително банални. Научих това, което знаех: играта по чужди правила повлича несъгласия, бунт и финално отегчение. Още една баналност научих: совите не са това, което са, лековерието е виновно поведение и лош атестат за оценъчната способност. Малко е да се каже, че реалната политическа игра не ми допадна, истината е, че направо я презрях. Лъжата е политическа добродетел, за нейното практикуване трябва ако не талант, то поне безочие. Опитах се да се вживея, но нищо не излезе. Тази политика, която наблюдавах от къса дистанция в лицето на тъй наречените „опитни политици”, ме отучи да фантазирам политически каузи на българска почва. Заниманието е за дебелокожи с призвание и автентичен вкус към властта. Продължавам да се питам дали нетърпението ми не е форма на претенциозност, не мога да си спестя този въпрос. Независимо от отговора съзнанието за въвлеченост в игра на дежурно лицемерие и равнодушие към очевидностите се натрупват и подготвят бунт.
Човек се взривява, за да оцелее.
Дългият политически стаж деградира, превръща човека в професионален тарикат, в това, което наричат „опитен политик”. В порядъка на дължимата откровеност ще кажа това, което знаех на теория, но научих и от опит: няма нищо по-самоувреждащо от експериментите със собствената природа, от неподходящите превъплъщения и флирта с вредни роли. Плащаш с лихвите, накрая.
Има ли въпроси, чиито отговори все още не сте открили?
Отвращението от политиката развива вкус към разобличенията, страст към сваляне на маските и обнародване на политическите безобразия. Уикилийкс е великолепна идея, победа на светлината над мрака. Възхитителен литературен жанр. Приветствам разобличенията, откъдето и да идват. Ценя високо всяко новопридобито знание за безобразието на овластените злосторници. Това, което става ясно, освобождава. Катарзисът е познание, яснота. Извикване на скритото от покрива, както е казано в Евангелието. Властта е конспиративна по инстинкт, но борбата за граждански свят е стремеж към информираност и знание.
А има ли днес кауза, за която си струва човек да се бори? Каква е вашата лична битка?
Каузите, доколкото ги има, не мобилизират масите, а заинтересовани малцинства. Съществуват каузи на кварталната мобилизация, на трудовия спор, на легалната битка и т. н. Някои от частните каузи са анекдотични, непроницаеми за разума. Политическите каузи не трогват. Интересни са хората. Отучих се да мисля в ляво-дясната координатна система, готов съм да подкрепя човек, внушаващ доверие. Нямам лична битка. Теглят ме отстъплението, отказът от борба, помирението. Бунтарският инстинкт се конкурира с идилична склонност.
В момента вие сте един от най-интересните коментатори на обществено-политическите процеси у нас. Има ли събитие през последните години, което с радост бихте зачеркнали от календара? И защо?
Стълкновението пред джамията. Най-арогантната политическа манифестация от всички дотук. Безумно нагла. Апотеоз на идиотизма, камуфлиран като прозрение за ислямска опасност и национална угриженост. Събитието има и положителна страна обаче: сблъска Сидеров с обществена реакция, която му забрани да си играе с огъня. Което е равносилно на червен картон. Без тази игра Сидеров е нищо.
Наричат ви интелектуалеца, който умее да борави страстно с езика. Но според мен днес липсват добри оратори. Как си обяснявате това? Изобщо какво се случва с публичното говорене?
Времето не понася патетика. Патетиката е лош вкус, развълнувана глупост. Няма нищо зад патоса. Публичният език е експертен или банален: обслужва текущи интереси, битови раздразнения, рекламни манипулации. Големите каузи са изчерпани, знамената са дрипи. Нещо подобно на действащ оратор е самият Борисов, наричан Бойко, законодателят на масовия вкус. Домашната му реторика е неотразима, цепи мрака. Никой не притежава неговата комуникативна повратливост, неговата пластика на словесно изхлузване от публичен клинч. Реакцията му е мълниеносна, юношески безотговорна, напълно безскрупулна Политическа в максимален смисъл. Мисля, че управлението виси изцяло на комуникативния му дар, на неудържимото му самохвалство и на преиграните му телевизионни възмущения. Органичното политическо мошеничество в стила на Тодор Живков е формула на успеха, защото опреснява илюзията за дружелюбна власт, за власт на добронамерения елит.
Смятате ли, че българите се страхуваме от свободата си, ако следваме мисълта на Джордж Бърнард Шоу: „Свободата значи отговорност. Ето защо мнозина се страхуват от нея”?
Българите не ценят особено формалната свобода, свободата на избора и гражданската неприкосновеност. За свободата на словото да не говорим. Предпочитаме реалната свобода на гарантираната потребителска кошница. Правото на избор се асоциира с право на каприз. За патриархалния човек свободата е живот в привична зона, в уюта на приспан разсъдък. Младият човек търси града, старият се връща на село. За да си почине. Така беше преди, сигурно и днес е така. Отношението към свободата е възрастово специфично, зависи от физическата кондиция, от преживените разочарования. Разочарованият не воюва за свободата да поема отговорности, а за свободата да го оставят на мира. Човек развива вкус към свободата, от умора и безразличие.Утопията на разочарования е утопия на привилегированото пространство – на село, в планината, Родопите, Лазурния бряг и т. н. Мисля си, че е добре човек да има укритие.
Все повече се говори, че победилият феминизъм прави съвременния мъж социално импотентен. Виждате ли бъдеще, в което мъжете стават слабият пол, за чиито права трябва да се борим?
Защитата на мъжките права е феминистка идея, свързана с представата за пола като социална конструкция. Мъжът и жената са илюзорни фигури, властно дефинирани социални роли. Член първи на феминистката конституция. Феминисткият реванш предвижда иронична щедрост към врага-мъж, нещо като покана за коалиция срещу генедерната илюзия, в която участват всички прокълнати с пол, мъже и жени. Еманципацията на жената е голямо културно постижение, но теоретичните ексцеси на феминизма са по-скоро забавни. Движението не е единно, а скарано. Трудно сдържат радикализма, теоретичното буйство. Най-баналният спор е дали да „кооптират” мъже в борбата за собствени права или да ги намразят дефинитивно, като непоправимо увредени от исторически предразсъдъци. По-умерените феминистки гласове протестират срещу това, което наричат хетерофобия, страх от флирта като форма на репресивна игра. Сексуалният намек подлежи на инкриминиране в света на постсексуалната коректност. Втренчването на погледите е допустимо само между лесбийки, като другарки по борба. В университетите докторират върху модалностите на самопредизвикания женски оргазъм. Дискурсът кулминира в изумително дръзката идея на феминистките от WICA, които настояват на жената да бъде признато правото да бъде вещица. Все едно, че някой може да я спре или е успял да го направи.
Извън смешната страна еманципацията на жената е безусловно културно постижение. Ексцесите на мъжкото честолюбие са опустошителни.
Жените по правило не предизвикват национални катастрофи и не воюват по-религиозни подбуди.
Когато жена поеме управлението на кризисна сфера, се получава нещо подобно на облекчение, като при завръщане в лоното на някаква нормалност. Българската политика се нуждае от жените за целите на своята нормализация. Това започва да се осъзнава. Бойко е мост към феминизацията на българската политика. Мачизмът плаче за женски реванш. Доминацията на женското начало има и по-проблематичен смисъл, тя означава и триумф на меркантилизираната еротика. Жената е деградирана до хит от пазара на наслажденията. Пазарната съдба на една вещ се свързва с женски образ. Голотата продава, гласи рекламното клише. Еманципацията, за която говорите, има и обратна страна, свързана с това, което бих нарекъл триумф на безсрамието. Обратната страна на това безсрамие е скриването на женския образ в бункера на ислямския дрескод. За либералния Запад това е скандал. Изумително красиви очи надничат от амбразура, арестувани от традиция, чийто основател е имал 9 жени, една от които на 9 години. Труден разговор с тази традиция, неизбежен на европейски терен. Защитата на мъжките права от еманципирани жени е интересна идея с апокалиптичен привкус. Питам се как би изглеждал един напълно „еманципиран” свят. Маскулинизиран и феминизиран.
0 Коментара