Традиционно жените се възприемат като най-чести жертви на домашно насилие. Проведеното през 2016 г. проучване сред полицейски служители и социални работници потвърждава това. По-голямата част от анкетираните смятат, че в почти 90% от случаите жертвите на домашно насилие и на насилие, основано на пола, са жени. Над 90% от полицаите и социалните работници рядко или никога не са срещали случаи на мъже-жертви.
Същевременно според данни на национално представително изследване на Фондация „Партньори – България“, Центъра за изследване на демокрацията и Академия по права на човека една четвърт от анкетираните мъже сред общото население се идентифицират като жертви на домашно насилие.
Когато се говори за домашно насилие,
първата асоциация е с физическо или сексуално посегателство
върху личността, при което физическото надмощие на мъжете автоматично ги отдалечава от представата за жертви. Но домашното насилие има и други форми като психическо и икономическо насилие, преследване, ограничаване на лични права и свободи, нанасяне на обиди и подигравки. Тези форми се възприемат като “леки” и затова пренебрежими актове на насилие. Те се разпознават трудно, както от жертвите и насилниците, така и от професионалистите в системата на закрила. За тях не се съобщава в полицията и рядко се търси помощ.
“Първо започнаха обидите, после започна да си позволява да ме дърпа, да ме бута, да ме скубе, след това шамарите… ”. (Жена, жертва, настанена в Кризисен център).
На второ място, пострадалите от насилие, които търсят полицейска закрила или подкрепа от социалните служби и неправителствените организации, са предимно жени. Затова и кризисните центрове са изградени да обслужват техните и на децата им нужди. В страната няма специализирани услуги за мъже, пострадали от домашно насилие. Не се очаква, че мъже ще търсят такива услуги заради традиционната представа, че
мъжът не трябва да проявява слабост и да се оплаква
Според социалните работници децата са също толкова уязвими за домашно насилие, колкото и жените. В същото време служителите на полицията смятат, че децата “рядко” или “по-скоро рядко” стават жертви на насилие, вероятно поради факта, че децата много рядко търсят самостоятелно защита и закрила от полицията. Откриването на извършено насилие спрямо деца е по-трудно. Когато са малки, децата по-трудно разказват за такива случаи, а често родители или настойници им пречат да го направят. Освен това малките не знаят как да постъпят и към кого да се обърнат при травматични ситуации на насилие в семейството.
При работата си по отделни случаи социалните работници обхващат жените и техните непълнолетни деца, които най-често са свидетели на насилие и съответно – жертви.
Децата, които живеят в среда на насилие,
са преки свидетели на подобни действия и имат нужда от предоставяне на дългосрочни психологически услуги. Подкрепата за тях не трябва да приключва с настаняването и престоя им в Кризисен център. Важно е да се полагат продължителни грижи, за да преодолеят травмата и да развият устойчивост, за да не повтарят подобни отношения.
“..според моето лично мнение, той сега е такъв, защото е бил малтретиран като малък.” (Жертва, настанена в Кризисен център, изказва мнение за извършителя).
Голяма част от хората остават с насилника или ако са го напуснали, отново се връщат при него. Според изследваните социални работници, пострадалите изпитват срам да признаят, че са жертва на насилие.
“Какво ще си помислят хората?”,
е основно притеснение.
Проблематично е разпознаването на актовете на насилие и осъзнаването, че човек е жертва на близките си поради действия като икономическо ограбване, обидно и унизително отношение, пренебрежение, манипулиране и цяла гама разнообразни форми на тормоз, недостойно третиране и нарушаване на правата. Голяма част от жертвите на насилие свикват със ситуацията, тъй като имат периоди на „нормалност“, които им дават надежда, че нещата се подобряват.
“…не е всеки ден…. Някой път … се държи нормално, адекватно, обаче това е – днес ако ми посегне, след 2-3 месеца може пак да посегне, може да е след половин година, може да е след 1 седмица. Няма някакъв /предвидим/ период.” (Жертва, настанена в Кризисен център).
Решението дали, кога и от кого да се потърси помощ отнема време. Улесняващ фактор в тази посока е наличието на достатъчна информираност за институциите и службите, към които човек, изпаднал в подобна ситуация, може да се обърне.
Дали една жертва на насилие ще предприеме мерки за разделяне от насилника зависи най-вече от наличието на подкрепяща среда и от материалните условия на живот.
“…събирала съм багажа, тръгвам си, но нямам подкрепата на родителите си… баща ми и той не е много добре с парите и… ако заживея при тях, ще им влоша положението”, казва жена, клиент на Кризисен център.
Подкрепящата среда в лицето на семейството, приятелите и работодателите е решаваща. Институциите също имат важна роля, като предоставят услуги и мерки за закрила на жертвата и постигане на справедливост. Общественото мнение, стереотипи и възприятия на проблема също са част от тази среда.
За съжаление, все още често се гледа на жертвите на насилие като на част от проблема. Всички са чували думи от рода на:
“сигурно си го е заслужила”
или “тя си го е избрала, не го ли е разбрала какъв е”. Най-притеснително е, че сред полицейските служители се срещат носители на подобно разбиране. Отказът жертвата да се приеме като такава и да се търси справедливост за нея затруднява борбата с домашното насилие.
В процеса на съжителство с другите, много хора могат да изпаднат в положение, при което партньорът им е станал раздразнителен, ревнив насилник. Порасналият тийнейджър може да посегне на родител, ако не постига това, което иска. Възрастни родители могат да изпаднат в безпомощно състояние и зависимост, унижавани и тормозени, след като житейските им спестявания са отишли да „оправят положението на младите“. Фактът, че много от формите на домашно насилие остават прикривани и премълчавани, не прави проблема по-малко значим, а само по-труден за решаване.
0 Коментара