Емил Андреев за бича на Ницше и хленча на българския мъж

Снимки ИГЛИКА ТРИФОНОВА

Емил Андреев е роден на 1 септември 1956 в Лом. Завършил е английска филология. Работил е като учител, журналист, преводач и преподавател по английски в богословския факултет на Софийския университет. Автор е на сборниците с разкази „Ломски разкази“ (1996), „Късен сецесион“ (1998), „Островът на пияниците“ (1999), на романите „Стъклената река“ (2004; награда ВИК за 2005), „Проклятието на жабата“ (2006) „Лудият Лука“ (2010) и на пиесите „Да убиеш премиер“ (2004), „Иманяри“, „Бебето“. Негови текстове са превеждани на английски, полски и сръбски. Живее в София, но по-голямата част от годината прекарва в средногорската махала Равни Рът.

„При жена ли отиваш – не забравяй бича!”, казва Ницше, и то без да му минава през ума идеята за наказание или насилие, не и по отношение на Нея. Предназначението на бича е да премине в Нейни ръце, като така – ритуално и доброволно – й предостави управлението и контрола. Съществува подобна шеговита снимка – Ницше, впрегнат в карета като кон, а на капрата стои красивата рускиня Лу Мария Саломе с бич в ръка.

С тази история завършва интервюто ми с писателя Емил Андреев, но аз винаги съм обичала да разказвам историите отзад напред. Та, преди да завършим кроткия си разговор по “икиндия” или “файв-ъ-клок” (кой както го предпочита), ние си говорим за жената и мъжа днес, в нашето време и по нашите места, говорим за литература и онова, което пропълзява в пукнатините на изчезващия вид – стойностната култура. Авторът на “Проклятието на жабата” нарича жената „бездна” и „по-добрата половина на човечеството в българската му част” и още:

Хубаво е, че голяма част от жените у нас доминират и успяват да помагат на своите разглезени мъже. Има и жени, които мислят, че силиконът може да им даде истинска любов. Нека ме поправят, ако греша, но колкото и силикон да сложат по себе си, той може да им донесе пари, приятни преживявания, всякакви наслади, но истинската любов, онази, която може да ги разтърси, да ги накара да полудеят така, както само жените могат да полудяват, няма да дойде от силикона и от парите. Аз вярвам в онази част от българските жени, които не се стремят към силикона и парите. Жените дават приплод, те са по-чувствителни към всичко, което се случва в обществото ни. Вярвам, че от тях произтича щастието.

Логично следва може би да подредим размислите за мъжете, или по-конкретно прототипно за мъжа такъв, с какъвто разполага съвременният автор на сюжети – от модерните времена или от сбърканото ни настояще. Защо се е сбъркало настоящето ще стане дума по-подир; сега за мъжа:

Противоречива фигура е българският мъж, защото е твърде разглезен, разглезен е от българската жена; и второ – българският мъж е доста мързелив. Чудя се колко процента от общото население у нас в сравнение с други подобни страни са таксиметрови шофьори? Любопитно ми е дали има такава статистика? Една от азбучните причини за обезлюдяването на българските селища и струпването на голямата част от мъжете в София и големите градове е, че няма поминък по места. Да, но защо повечето мъже искат да станат таксиметрови шофьори? Защото: “не се бачка на открито”, получаваш парите “на ръка”, има всякакви далавери (особено в нощните смени), хората се страхуват от теб (макар и сам в колата, ти си “силен” с радиостанцията – колегите веднага ще ти се притекат на помощ); въобще – “не се потиш”. И все пак, оставаш си ленив слуга на колела; често дори колата не е твоя. Друга важна причина е, че не е решен в полза на хората въпросът със земята. Ако един мъж иска да обработва земя, то той не среща подкрепа от държавата, така че да се чувства силен…

Не е ли скъсал връзката със земята, не е ли забравил езика й, разбира ли я изобщо?

Това е големият проблем, затова казвам, че българският мъж е разглезен и е скъсал връзката си със земята. Той иска, ако може, да поминува и да печели по-леко, затова предпочита да слугува – било в чужбина, било у нас, а не да е господар на земята си. Това е въпрос на анализ – дали е разглезен във времето на социализма, когато е отчужден от земята и е приучен да “присвоява”, дали сега безогледно променящото се общество не му “пие” мъжката сила? Аз също се намирам разглезен от обществото и семейството, но се опитвам да не съм такъв, боря се… Много ни е хленчът на българските мъже! Той се разнася на всички нива – и на ниски, и на високи. Ако направиш анализ на онова, което излиза в българската медия (електронна и печатна), ще видиш, че хленчът е над петдесет на сто. В интернет (на webcafe.bg – бел.ред.) е започнала някаква рубрика „позитив”(сиреч “положително и без хленч”), но и тя в по-голямата си част е пожелателна, а не отразява практики. И все пак е нещо! Положителността като практика е да се усетиш силен в онова, което правиш, да спреш да хленчиш и да се почувстваш, както казват англичаните, “господар в собствената си нива”. У нас поради факта, че това не се случва, българският мъж е унижен, с ниско заплащане, особено в провинцията, където са се запазили повече нехленчещи мъже. Там не хленчат на високо ниво, но социално те са много ниско и лошо поставени; заплаща им се обидно малко. Неизбежен е моментът, в който и те ще започнат да хленчат нависоко и ще тръгнат по “най-лекия” път. Резултатите са ни ясни – кражби, престъпност, впиянчване, пълна деградация.

Дали защото влязохме в шумно кафене с висока музика, се сещам за чалгата, която се възприема от феновете си единствено оглушително. Какво освен слух губим от нея, ми хрумна да попитам изкушения от антропологичното дирене на особеностите на българския дух писател.

Бедата е, че тя (чалгата) не е българска в 80 на сто от случаите. Всичко, което слушаме по разни канали, радиостанции, и т.н., са “кавъри” било на гръцки, било на арабски, било на турски или сръбски песни. Когато съм в София, превключвам каналите на телевизора на всеки двайсет секунди – забавлявам се и си правя свой обзор на програмите. Има и канали, които излъчват автентичен български фолклор. Някой от занимаващите се с изследване на нагласите на зрителите ми беше казал, че те (и спортните) били най-гледаните програми. Това би било твърде оптимистично, ако е така, и ме кара да мисля, че има пресищане от първичната чалга. Млади хора, от 12 до 18-годишна възраст, вече не познават друга музика и само това слушат. Бедата е, че го слушат много силно и стават агресивни. Този начин на поведение пречи на обществото и поддържа ниско ниво. Той създава евтини “кумири”. Бедата е, че това се поддържа от доста медии, които чрез своите печеливши програми (най-вече чрез “говорещите глави”) поощряват този тип култура. Гради се глупашки манталитет въпреки “вопиенето” им за българска култура; от едната страна – гасят, но от другата (печелившата) – палят. А това е голяма (често осъзната от тях) простотия. Къде остават претенциите за висок морал, след като “къртиш кинти” от профанното? Въпросът ми е реторичен.

Е, процесът на профанизиране в световната култура не е наш патент, но в България е преобладаващ. В големите държави, от които се учим и са ни привлекли към себе си, страните, на които се опитваме да подражаваме, все още имат сечива да се справят с този процес. Бедата е, че ние нямаме никакви. Често се шегувам, че нашето възраждане още не е приключило, но май така ще излезе наистина. Бях писал някъде, че всъщност ние вече сме се “чалгализирали” на всички нива.

Вземете политиците. Слушаме ги в Народното събрание, четем ги, гледаме ги – те говорят на нисък, често малокултурен и агресивен език; не си предлагат възпитано важните неща, които са свързани със спасяването на България, а тя има нужда от такова. Как тогава народът да се оттласне от този вечен преходен период и да започне да гради, да започне да слага нещата по местата им? Малкият се учи от големия. Ако големият, който управлява държавата, задава малокултурие, такова ще е поведението и на малкия. Ролята на една власт е да балансира и контролира, но и да поощрява високата култура. Комерсиалното бързо и лесно си намира пазара. Когато държавни мъже говорят като каруцари, как да говорят каруцарите? За да няма “сиромашия до шия”, не трябва да има простотия – азбучна истина от времето на Петко Р. Славейков.

Моделите на успеха, кои са днес?

Успехът е свързан най-вече с пари, власт, лукс, благоденствие, с всякакви развлечения и наслади, а духовното е заметено в ъгъла. Вероятно такава е съдбата на човечеството…

…а не е ли то луксозното?

То е луксозното за хора, които са родени да го произвеждат и да го консумират. Всеки обича хубавото, въпрос е каква е ценностната му система. За жалост, историческата ни съдба е да догонваме и като не сме се възпитавали с постоянство във високото, ние се стремим към ерзаца, към посредственото и ниското. Пак повтарям, ролята на една власт е и да възпитава, да има “просвет” (визия) и да задава високи модели на развитие, поне тези, които са стандартни за Европа. А де я така наречената визия? Имаме ли я? Що за държава искаме да бъде България? Навремето академик Лихачов ни нарече “държава на духа”. Такава ли сме днес? Произвеждаме ли високи духовни ценности? Ние не сме се обединили около единна идея каква държава искаме да сме – на селското стопанство ли, на туризъм ли, на високите технологии ли… Въобще, караме я ден за ден и нито едно правителство няма концепция каква държава ни отива да бъдем.

Във вашите книги много залагате на мистичното, тъмното в душата на българина?

Загадъчното и мистичното ние носим у себе си като народ. Когато в моите книги говоря за тези неща, аз ги противопоставям на най-важните нравствени ценности на едно общество и на вярата му в Бог. Те съществуват и са част от нас, хората се стъписват от онова, което не може да бъде обяснено с разума. Но ако изоставим всичко реално, разумно и от Бога, тогава ставаме пленници на други сили. Те рядко правят хората по-добри, не укрепват чувството за съпричастност и взаимна помощ в общността, в която живеем. Това е преобладаващото послание във всеки текст, който съм написал и публикувал. Паранормалното, езотеричното – те са любопитни и запленяващи, но са и смешни, ако не са осмислени от вяра. В света има много вероизповедания и религии, но всички поставят на първо място доброто, вярата и любовта. Върху тези стълбове се крепи съвременното човечество. Иначе светът е отвратителен – убийства, болести, войни, мизерия… Според мен един автор е длъжен да не забравя това, независимо какъв тип приказка разказва… Живеем от Бог и в Бог, за да ставаме по-добри. Другото е от лукаваго. Последните думи, които Ботев е записал в своя бележник, са: “Доброто, което струваме на ближния си, струваме го на Бога.”

Пътят към божествената същност?

Колкото по-бързо открием божественото начало у себе си, толкова по-добре за общността, в която живеем. И ако хората са възпитавани в това, ако обществото е настроено така, че то да посочва тези морални и нравствени ценности, толкова по-добре. От малки учим децата на добро, учим ги на добродетели, да обичат ближния като себе си, както пише в светото евангелие. Иначе как? Да вземем тогава да ги учим да крадат, да лъжат и да убиват!

Какво четете, от кого сте се учили и как туширахте влиянието?

Учил съм се от много и чета достатъчно, за да търся и намеря себе си. Всеки дава своя принос, независимо как е оценяван. Мога дълго да изреждам имена на мои “учители”, но едва ли е необходимо. Важното е да намериш своя почерк. Напоследък, във връзка с новата книга, върху която работя, се занимавам с ранното българско Възраждане и ме изумява съдбата на българите от края на XVIII и първата половина на XIX век. Те, разбира се, са изследвани подробно, но духовните начала, които са заложили в българската култура, са много важни за мен.

По отношение на съвременните автори имам следния принцип. Прочитам задължително двайсет страници, за да видя “за какво става въпрос” и ако те ме грабнат, изчитам книгата докрай. Има български автори като Деян Енев, Алек Попов, Недялко Славов, Людмил Станев, Калин Терзийски и др., които харесвам , и в този смисъл се уча от тях. Има и български автори, които живеят в чужбина и пишат на езика на страната, в която живеят: Капка Касабова, Илия Троянов, Димитър Динев, Красимир Дамянов (той пише и на български, и на испански). Те също пишат за България и аз ги ценя като колеги. От най-близката класика съм се учил от автори като Йордан Радичков, Йордан Вълчев, Николай Кирилов, Георги Марковски – те вече са покойници, но са важни за мен… Обичам да чета и поезия.

А към мерената реч посягате ли?

Не пиша поезия, тъй като тя е по-високо ниво от белетристиката. Поезията е близка до музиката, тя е “по-божествен” начин на изказване, а аз нямам чак толкова дарба и талант, за да пиша поезия.

Кога дойде признанието?

След наградата за първия ми роман “Стъклената река”. Покрай него станах “известен”. Наградата бе учредена от чужденец. У нас е така – ако те признаят отвън, придобиваш образ и подобие. После взех и друга награда – българска, но не беше така. Едва ли обаче в литературата трябва да има надпревара за награди.

Има ли сюжети, към които се втурвате с много страст, а впоследствие не ви се удават, изплъзват се и дори се отказвате от идеята да ги развиете в творба?

Има, разбира се. Чуя случка или история и си казвам: ей това е страхотен разказ, повест, дори роман, но когато започна да го структурирам, да го сюжетирам, се оказва, че не е. Често в живота онова, което ни впечатлява силно в началото, след това бързо избледнява. Друг път някой обикновен детайл става водещ, нещо набира инерция, заживява самостойно и нещата се получават. Това понякога сякаш не зависи от мен, аз дори се шегувам, че съм само един проводник. Така беше с последния ми роман “Лудият Лука”. Затова го и прекръстих така. Когато образът оживя и тръгна да повествовава сам, работното ми заглавие замина. Изведнъж някой сякаш започна да ми диктува какво да пиша; стана ми много забавно и приятно.

Въпрос само на дисциплина и познание ли е добрата белетристика?

Шопенхауер оприличава четенето и въображението с пружина. Колкото повече трупаш познание и четеш, толкова повече амортизираш тази пружина на личното вдъхновение и има опасност тя да отслабне от прекалено претоварване с много четене. Но кой може да прецени докъде да натрупва и да оттласква, така че да запази гъвкавостта на собственото си въображение?

…И отпива последните глътки на уискито си с дванайсетата цигара, и ми се усмихва като човек, който е направил нещо за някого, без това да му донесе друго, освен повод да се усмихне въпреки думите, които скриват поне половината от смисъла.