Георги Лозанов: Хвърли се в бездната и потърси изгубения рай

На живо Георги Лозанов има съвършено различно излъчване от екранния си образ на медиен експерт с артистичен уклон и задължителен атрибут папийонката.

В непосредствен контакт той е симпатично дружелюбен и много прям събеседник, чието философстване искри от фин хумор и заиграване с понятия и метафори. На няколко пъти имах усещането, че съм зрител на авторски моноспектакъл и моята намеса беше само да подавам някой и друг въпрос. Мисля, че студентите му от Факултета по журналистика разбират за какво говоря. Аз го определям като интелигентно обаяние. Плюс това в летните жеги той беше без папийонка и с риза, напомняща епохата на хипидвижението. Неуморният акомпанимент на арфа в лоби-бара на „Радисън” в следобедния час импонираше на темата за любовта, брака и въобще отношенията между мъжете и жените.

Георги Лозанов е завършил философия и носи името на своя дядо, който също навремето е учил тази дисциплина. Разликата е, че внукът е бил студент в Софийския, а дядото в Хайделбергския университет. Приемствеността и традицията в това знание, а и родовата памет (предците му са били богати хора, зеленчукопроизводители, ситуирани във „Връбница”) явно са си казали думата. Днешният Георги Лозанов ми разказа как дядо му всяка вечер си обличал пижамата и сядал пред телевизора да гледа новините, очаквайки да обявят, че комунизмът е паднал. Защото като учен човек разбирал цялата несъстоятелност на тази обществена система. И дочакал този момент.

Когато един мъж, философ, естет, преподавател говори за любовта и нейните различни проявления или отсъствия в живота ни, е, меко казано, интригуващо. Когато този мъж е влюбен в жена си Галя Георгиева тогава вече думите и смисълът им добиват съвсем други измерения. Дълбоко в съзнанието ми ще остане обяснението, че сегашната социална конструкция не е направена за любов и тя не е на мода. Но въпреки това само чрез любовта имаме шанс поне за малко да се върнем в изгубения рай.

…………………………………………………………………………………………………..

Каква е вашата среща с любовта?

Любовта няма история. Тя е емоция и разполага само с настоящето, с мига и е рисковано и трудно да се говори за нея, особено ако ти се случи, както на мен, в зряла възраст. Даже казах на моята бъдеща съпруга: „Каня те за втората половина на живота.”  Разликата е, че в първата половина повече живееш, а във втората повече се опитваш да разбереш преживяното. И ето какво разбрах – наложи ми се да редактирам една мисъл на Ролан Барт, която много ценя: „Всичко е език, само смъртта е събитие.” Прибавих и любовта:  „Всичко е език, само любовта и смъртта са събития.” Там езикът не може много да свърши работа, минал си от „другата страна” на битието, която не може да се изговори с думи, безпомощни са.

Толкова се обичаме, че думите са излишни…

Не, напротив. Двама души, когато ги свързва любовта, имат много неща да си кажат и което е по-важното, говоренето започва да променя персоналните им идентичности. Така да се каже, няма как да излезеш невредим от любовта. Ставаш друг, най-малкото защото се отказваш от монументалната, застинала даденост, която човек обикновено нарича „себе си”. Установяваш, че има чужда воля, на която ти се иска да се подчиниш, и това ти носи радост. Единственият случай, при който подчинението може да носи радост.

А това означава ли, че егото „отива на кино”, когато човек е влюбен?

Човекът е интенсионално същество, т.е. случва се само в отношение с другия. Така че, ако не го откриеш, отиваш на кино, и то сам от 22 часа. Вярно е, Сартър казва: „Адът – това са другите”, но любовта обръща метафората му и другият се оказва завръщане в изгубения рай. Цялата работа е да си го разпознал и да си го избрал. Ако успееш… Защото често само така ти се струва.

Какви качества трябва да притежава жената, с която сте?

Мисля, че чарът е по-скоро в структурата на недостатъците. Никой не се влюбва заради някакви подлежащи на описание достойнства. Любовта не търпи образци, дори целенасочено ги руши. Въпреки че женските и мъжките списания непрестанно се опитват да ги наложат, в което, разбира се, има доза шега. Мъжът трябва да е мускулест, със сини очи, рус, да се откаже от майка си, да има кола, а още по-добре и охрана… Тези образци са отглеждане на бройлери в човешките общности.

Едно от стандартните клишета за жената е, че е имагинерна, непредвидима, изненадваща, провокираща и с това тя се отличава от мъжа. Така ли е?

Както споменах, хората се случват в общуването помежду си и в този смисъл не е толкова важно какви са били преди случката. Ако си представим някаква много устойчива жена, на която нищо не може да й се случи, усещането ще е за пластмаса, посипана с брокат. Тя няма как да стане обект на емоция, на близост. Устойчивостта тук е израз на страх, на неспособност да приемеш риска от срещата с другия, на криво разбран инстинкт за самосъхранение. Защото съществува нещо като имагинерно въображаемо, т.е. човек в крайна сметка сам конструира образа на другия, на желания друг. И има жени, които стимулират това „имиджово производство”. Както и такива, които направо ще те съдят по закона за авторските права, ако във въображението им дадеш нещо повече от това, което си мислят, че са.

Външността на жената влияе ли върху въздействието, което има върху мъжа? Нищо не знаеш за една жена, но тя е блестяща и те интригува?

Влияе, разбира се. Красотата в последна сметка е въпрос на мода, тя е културен продукт, който се променя във времето. Като в танц – историята периодично разменя местата на красивите и грозните жени. През 70-те те трябваше да приличат на момчета, а и да се държат така, сега чалга естетиката изисква пищни форми, които да преливат от деколтетата, демонстративна сластност… Често обаче ползвам една малко тъпа метафора – човекът е термос, защото има вътрешно и външно тяло. И цялата работа е невидимото присъствие на вътрешното тяло да се усеща във външното. Ако това не става, външното тяло, както и да изглежда, е грозно.

Проговори, за да те видя?

Думите са един възможен израз на вътрешното тяло. Има и много други – поведението, моралът, вкусът, дори един жест. След Втората световна война обаче започва офанзивата на красивото голо тяло. Дотогава европейската култура го задържаше в частното пространство: в дома, в будоара, в най-лошия случай – в публичния дом. Докато XX век с рекламата, изкуството, модата го изнесе в центъра на публичността, само по себе си – като гледка, като „чиста” материя. Започна търговията с луксозните опаковки на вътрешното тяло. Имам чувството, че Христо Явашев е хванал точно този процес, когато опаковката отменя въпроса за това, което е опаковано. Походът на красивите голи тела в съвременната християнска култура е сравним може би само с кръстоносните походи. Включително и като влияние – той сякаш промени представата за човека, в центъра на която е поставено сексуалното желание.

В какво се състои сексуалната революция от миналия век?

Първо да кажа, че това не е масова оргия. Сексуалното като практика има точно определен, непроменим репертоар, известен от Кама Сутра. Сексуалната революция е в друго – в разширяването на публичното говорене за секса, в падането на табутата пред визиите. Тя по радикален начин бе стимулирана от психоанализата, която с езика на науката изрече на глас, че сексуалният мотив и човешкият мотив в основата си са един и същ мотив. В този смисъл красивите голи тела, за които споменах, са ветерани на сексуалната революция.

Как се съотнасят сексът и любовта? Имат ли допирни точки?

Сексът от любов решава основния проблем на човека – този за безсмъртието. Бяха ме поканили преди време в едно еротично предаване, но бях помолил, тъй като не съм изповеден тип, да не ми задават твърде лични въпроси. Водещата спазваше уговорката почти до края, когато не издържа и попита: „Какво за вас е оргазмът?” Тогава, за да запазя коментарния си тон, ми се наложи да цитирам Жорж Батай, според когото оргазмът е временно прекъсване на прекъснатостта, която смъртта създава. Нито един човек дълбоко в себе си не иска да се примири със своята смъртност и Батай намира изход от това нерешимо противоречие в сексуалната реализация на любовта.

Колко трае любовта?

Повече от живота, щом решава проблема за безсмъртието. Днес обаче тя не е на мода. На мода са консумативните общности, в които сексът е включен в менюто на консумацията. Няма нужда да си Батай, за да разбереш, че това в последна сметка води до печал, увеличава ужаса от битието и избива в насилие.

Може ли да има приятелство и любов едновременно?

Не, любовта и приятелството нямат общо помежду си. Приятелските отношения, които могат да бъдат много красиви и много дълбоки в интелектуален план, остават в езика, не допират до тялото. А именно този допир променя залозите, изправя те пред проблема за тленността и пред шанса да го преодолееш в срещата с другия. Човекът е наказан със смъртност, изхвърлен е от рая заради греха на палавите си предци – Адам и Ева, и пак по същия път може да се върне обратно в преживяванията си. Те са случка между двама и няма нищо общо с нищо друго.

Масова практика е хора, които са изчерпали ресурса от любов в семейството, да продължават да живеят заедно и съответно да си имат любовници. Как ще коментирате това?

Като всички други договорни отношения – чувства се сянката на адвоката. В моето детство у нас живееше един професор. Тогава малко хора можеха да имат кола и той си купи Москвич на орташки начала заедно с негов приятел, като една седмица колата беше при единия, една седмица – при другия. Професорът беше влюбен в една омъжена жена, която също го обичаше, но не можеше да се реши да каже на съпруга си, защото не искаше да му причини страдание. Тогава професорът, който беше немски възпитаник и обичаше реда във всяко отношение, отиде при съпруга, за да се разберат по мъжки. Накрая успели да се договорят тя една седмица да е при единия, една при другия. Професорът казваше, че единственият проблем, за да е пълно щастието му, бил седмицата, в която жената е при него, да съвпада с тази, когато и колата е при него. Трябва да се е шегувал горчиво…

Какво е мястото на лъжата в мъжко-женските отношения?

Лъжата навсякъде е призната глупост. Когато не можеш да убедиш някого, че си прав, го лъжеш. С което признаваш, че нещо ти липсва – мотив, риторическа енергия, грамотност, воля… Ако лъжеш някого, значи нямаш сила да общуваш с него, не си му от категорията. И по-хубаво да търсиш друг, с когото мачът ще е равностоен.

Какво мислите за жената лидер? По инерция не играе ли и в семейството си доминираща роля?

Първо, не мисля, че ако жената има доминираща роля в семейството, или където и да било другаде, е лошо. И второ, няма установена власт, а само борба за власт, навсякъде – от парламента до леглото. Аз имам симпатии към Ницше и мисля, че борбата за власт създава човешката идентичност. Разликата е, че в личните отношения, особено в любовта, радост ти носят не само победите, но и загубите в тази борба.

Коя жена бихте нарекли щастлива?

Аз продължавам да свързвам любовта с чудо, подобно на религиозните чудеса, а е известно, че за да ти се случи чудо, има едно-единствено условие – да вярваш, че е възможно. И когато се изправиш пред него, да си готов да преобърнеш живота си. Иначе по какво ще проличи, че си го видял и разпознал?

Докога един брак има основание да продължи?

Според мен браковете трябва да се прекратяват веднага, когато връзката не носи щастие и любовта си е отишла. Тогава хората само си пречат и в един висок смисъл – да намерят чудото, и в един буквален – просто се пречкат из къщи. В един разказ на Алберто Моравия се съдържа може би най-страшната метафора на приключилия брак, който продължава. Съпругът е с жена си в стаята, на стената има тапет с петно, чиито очертания му напомнят един от континентите. И в един момент той забелязва, че вижда петното на тапета през жена си. И без да си е тръгнала, нея вече я няма.

Доста двойки живеят без брак, това страх от обвързване ли е?

Няма лошо, макар че страхът от обвързване е тъжен като всеки страх. Ако вярваш на собственото си чувство, трябва да се хвърлиш в бездната и да търсиш изгубения рай… Впрочем има разлика между гражданския и църковния брак, защото в тази история е допустим един-единствен трети – този, който ни е изхвърлил от рая. И ако все пак успееш чрез любовта да се върнеш там, естествено е някъде наоколо да е Бог.

Каква е жената, която вдъхновява, подклажда творчески импулси?

Не знам дали една жена може да е муза, както са твърдели Дали, Елюар и кой ли не друг, но ако я обичаш, със сигурност тя е първият ти зрител и слушател, от когото зависи дали сам ще харесваш това, което създаваш. А и въобще дали се харесваш.

С какво ви привлече Галя?

Искам да повторя, че за любовта нито може, нито е много хубаво да се говори. Оценката, която ще й дам по неволя, ще е подмазваческа, защото обикновено когато човек обича някого и говори хубаво за него, се подмазва на себе си. Тя има способността да присъства, като се оттегли и колкото по се оттегля, толкова повече да присъства. Сега това бих нарекъл опасно качество, а в началото на връзката ни ми се струваше само… невероятно. Как да я описвам Галя? Тя е смела. Емоциите й променят картината на света. При това ние се срещнахме с нея твърде късно, върху много разработени биографични терени. И аз си казах, че това да съм с нея ще е най-трудният ми биографичен проект. При това любовта е много безмилостно нещо, страдат много невинни хора. Защото социалните отношения, цялата социална среда не е направена за любов. Любовта е пробив, в известен смисъл разрушение – падат стени. И трябва да си абсолютно сигурен, че това е същинско щастие. Защото щастието е морал и ако наистина го постигаш, то оправдава всичко. Прави го възвишено.

Какво ще пожелаете на жените, които ще прочетат този текст?

Ще им пожелая нещо, което не знам дали спазват. Да не правят секс без любов. Ако Библията можеше да се редактира, това вероятно щеше да е единадесетата Божа заповед.