Георги Милков по пътя

Журналистът Георги Милков е дългогодишен военен кореспондент, международен репортер, телевизионен водещ, главен редактор на списание. Владее английски и арабски език.

Снимки: Личен архив

Роден е на 8 март 1973 г. във Видин. Завършил е Софийския университет „Св. Климент Охридски“. През 1994 г., започва работа във вестник „24 часа“, където работи и до днес. През 2000 г. заминава като специален пратеник в Либия заради случая с българските медицински сестри, обвинени за заразяването на повече от 400 деца с вируса на СПИН. Отразява казуса до края му през 2007 г. Междувременно е военен кореспондент в Афганистан по време на офанзивата срещу талибаните (2001) и в Ирак (2003 – 2004). През годините отразява и изследва различни регионални конфликти, включително и на Корейския полуостров (2007 – 2008), след което се посвещава на Западна Сахара и конфликта там (2009 – 2010).

През 2013 г. участва и печели риалити формата на Би Ти Ви –  „Африка: Звездите сигурно са полудели“, който се снима в Замбия и Ботсвана.

Георги Милков е и главен редактор и автор в списание „GEO“. Беше водещ на телевизионното предаване „Плюс това“ по БНТ1 (2015 – 2018), а от 2020 г. е водещ в предаването „Религията днес“ по БНТ 1.

Освен по работа, Георги Милков е пропътувал хиляди километри из Азия, Африка и Латинска Америка като пътешественик. Само с ръчен багаж.

На 8 март тази година той празнува своя 50-годишен юбилей. По този повод събра своите най-интересни разкази и приключения в дълго чаканата първа негова книга – „Истории от ръчния багаж“. Книгата е с обем 520 страници и съдържа 380 снимки, някои от които се публикуват за първи път. В нея Милков описва не само срещите си с епохални персонажи, но размишлява за интригуващи места и събития, накарали го да се превърне в колекционер на преживявания. Събрал е част от тях, вярвайки, че необичайностите на живота са безбройни, но всеки може да види само толкова, за колкото е бил готов да пристъпи отвъд прага на собствените си предубеждения, а останалото се е изгубило завинаги в миманса на пропуснатите спомени.

Сенека казва: „… най-позорно е да пилеем времето си от нехайство… голяма част от живота си губим, ако нищо не вършим; още по-голяма – ако вършим нещата зле; целия си живот – ако вършим не каквото трябва.“. Ти си от хората, които не пилеят времето си нехайно. Как би описал първите 50 години от твоя живот?

В такъв случай, уви, не мога да страня от позора, защото гледайки от 50-годишния хълм назад във времето, си давам ясна сметка, че и аз съм пилял времето си най-нехайно. Мнозина вероятно ще се съгласят, че безгрижието на младостта често изглежда в очите на другите като прахосничество. Но нека за общо успокоение да кажа, че в този конкретен цитат имам основания да мисля, че Сенека е говорил не за другите, а за самия себе си. Сигурно епикурейците са му се стрували безделници, а хедонистите – ужасни прозноглавци, но пък той със стоицизъм се е оплел в безброй политически и дворцови инриги, а наставлявайки и съветвайки Нерон, накрая е установил, че е създал чудовище. Тоест, вършейки не каквото трябва, той на практика е пропилял живота си. Включително и в най-прекия смисъл, защото, както знаем, е бил принуден да се самоубие. Но пък Сенека е бил прав за безброй други неща, като например това, че животът е едно непрекъснато странстване и може да се сравни с басня, защото по същия начин бива оценен не според дължината, а по съдържанието. Ето така бих описал и аз моят половин век – едно странстване.

В книгата ти „Истории от ръчния багаж“ има толкова интересни разкази за хора, места, събития. Има ли място, за което би казал, че те е променило?

То не е едно-единствено място, нито пък е конкретна случка или събитие. Пътуването, включително и в най-философски план, е свършило тази работа. В книгата има достатъчно на брой конкретни истории, включитело и завръщания на някакво определено място години по-късно, които биха могли да послужат като отправна точка за такива именно разсъждения.

А човек, който ти е повлиял най-много в живота?

Никога не съм имал „гуру“, не съм следвал безпрекословно нечий конкретен пример, но със сигурност съм бил повлиян от безброй знайни и незнайни хора. Често забравяме кои са първите ни учители в живота и най-ранните ни примери за подражание – това са нашите родители. И без значение дали сме прокопсали в тоя живот, както се казва, и дали си даваме сметка за това, именно на родителите си ние оставаме до края на живота си най-големите длъжници.

Казваш, че се наслаждаваш на различните места, тях търсиш. Какво значи различно за теб? И по-малко или повече са днес различните места?

Под различно място имам предвид всяко кътче на планетата, където измамното удобство на глобализацията все още не се е разпросряло напълно. Няма особен смисъл да отидеш на другия край на света, за да ядеш познатото комбоменю, което унифицираните вериги за бързо хранене предлагат. И това важи за всичко, не само за храната.

Пътувам активно от средата на 90-те години на миналия век, но последното десетилетие заради масовия достъп до социални мрежи, платформи за споделяне, стана така, че всичко да изглежда еднакво. Хората правят едно и също и го споделят в Тик-ток, ядат едно и също и го споделят в Инстаграм. И така нататък… А колко по-вълнуващо е да споделиш в истинския смисъл на думата живота или храната на хората в тази част на света, където си отишъл. Да седнеш на земята с тях, да ядеш с пръсти, така както те го правят, или каквото и да било друго.

Едно време пътешествениците са били малко и са се съобразявали с местната култура. С нискотарифните авиокомпании светът отесня. Огромни маси народ запъплиха по света без време и желание да обръщат чак толкова внимание на местните култури, настоявайки за своето фааст-фуд-селфи преживяване веднага. Не злословя срещу масовия туризъм, хората работят цяла година и искат просто да идат някъде на екскурзия или почивка, без да се напрягат излишно. Това е напълно разбираемо. Нямат време да съзерцават света, да се опитват да го опознават, да усетят очарованието в уникалността на мястото, което не предлага удобствата, с които всички вече сме привикнали. Различни места все още има много, дано и повече различни хора да са останали.

В книгата си го наричаш „Най-близкият ми изток“ и казваш, че го обичаш, защото всеки път ти дава да разбереш, че нищо не разбираш. А какво искаш да разбереш?

Всичко що влиза в широкия политико-географски термин Близък изток днес, това е най-близкият ми изток. Близък на сърцето ми, на мечтите ми, на странстващите ми търсения. Добре е да направя това уточнение за хората, които не са чели книгата. Някои от историите, които описвам в тази глава звучат парадоксално или дори абсурдно. Но именно въпросната неочакваност прави този свят толкова интересен за мен. Когато разгадаеш една игрословица, ребус, механизъм, парола, код и прочие, след кратката еуфория от постижението обикновено следва пълна загуба на интерес. Тази част на света за мен е като нескончаема главоблъсканица, която поддържа интереса ми вече толкова години. Понякога намирам най-неочаквано отговори на трудни въпроси, които съм търсил с години, а друг път, точно когато съм убеден, че всичко ми е банално ясно, получавам опровержение по най-скандален начин. Затова обожавам този свят. Държи сетивата ми нащрек.

Има ли история, която не би разказал и защо?

Бих спестил история, в която има унижение или поругаване на човешкото достойнство, а няма последващ момент на покаяние, на катарзис, на възвисяване, който да осмисля падението. Имам предвид падението не от страната на поругания, а на поругаващия.

А място, на което да си си казвал „Не бях тук“?

Има места, на които макар и да съм бил физически, не съм почувствал като да съм бил там. Но в тия случаи проблемът е бил повече в мен, а не в мястото. Например в Ереван, Армения или в Монтевидео, Уругвай. И още много подобни има. Обикновено след време се връщам на тия места, за да видя какво не е било наред. И така разбирам, че не е до мястото, а до моето лично възприятие, до конкретния момент или повод. Това лято мисля да отида отново до Ереван.

Къде би се връщал отново и отново?

В пустинята Сахара, на Карибите, в Африка, в султаната Оман, в Судан… Имам безброй любими места по света, на които бих се връщал.

Кога ти беше по-лесно да пътуваш – през деведесетте или сега?

Сега, разбира се. Имам предвид тези първи две десетилетия на новото хилядолетие преди ковид пандемията.

А кога по-интересно?

Ако да пътуваш по-трудно влиза в обяснението за по-интересно, значи през 90-те години на миналия век. Имаше си визови ограничения почти за навсякъде, трябваше да се редиш на опашки и с трепетно очакване да се чудиш дали въобще ще заминеш. Пък ако не получиш заветната виза и не заминеш, билетът ти изгаря безвъзвратно заедно с торбата пари, които си дал за него, та ето ти повод за допълнителни емоции и терзания. Интересно беше, да. Но предпочитам интересното да се състои в друго.

Има ли част от твоя път, която искаш да ремонтираш?

Този път не изглежда като магистрала, на която да съм се качил и да съм отпрашил с бясна скорост, и която да се нуждае от ремонт на настилката. По-скоро пътят ми е като просека в джунглата, която съм си проправял или пък плетеница от множество пътечки в гъста гора. Пак бих минал оттам, на моменти лутайки се, но все пак намирайки вярната посока.

Стреляли са по теб… и какво ли още не. Кога те е било най-много страх?

После. Когато съм имал времето или благоразумието да размишлявам върху случилото се.

Бил си в горещи райони по време на случващи се исторически за тях събития. Кое е историята, която ти се иска да се помни и след стотици години?

Да си свидетел на исторически събития не е някаква особена привилегия или уникалност. Ние всички сме свидетели на времето, в което живеем. Но чуството за историчност не е по силите на всекиго и не съм сигурен дали точно аз го нося. Бих искал ние, българите, да сме по-грижовни към собствената си история. Включително и към тази, която днес самите ние пишем.

Какво за теб значи да си свободен?

Да можеш да се освободиш от оковите на собствените си предразсъдъци.

Ти си вярващ човек. Къде по пътя си срещна вярата?

Всеки рано или късно среща Бог. Пътища много, пък и не е нужно да чакаш сетния час за тази среща.

А какъв е пътят към теб?

Съвсем непосредствен.

Имаш ли отговор на въпроса „Защо съм тук“?

Мисля, че съм надмогнал суетата да си задавам този въпрос.

Има път, има и избори, които правим. Най-трудният ти избор?

Да спра или да не спирам животоподържащата машина на човека, който сам ми е дал живот, но комуто са останали малко дни на земята. Да помогна ли мъките да спрат по-бързо или да да сложа край, убивайки всяка всяка вяра и надежда. Би било по-лесно ако ставаше дума за мен самия, но уви. За едно Бог ни е направил силни, но за друго сме твърде крехки и уязвими. Никога не бива да влизаме в роля, която не ни е отредена.

Хората си имат различни ключета за спасение на душите. Твоите пътувания едно такова възможно спасение ли са?

Ако става дума за спасение от ежедневието, пътуванията са чудесен отговор. Но ключът към спасението на душата е съвсем другаде и всеки християнин би трябвало да знае къде е.

За какво и за къде искаш да ти стигне времето?

Човешките желания са по-протегливи дори и от времето, затова е сигурно, че то никога няма да ни стигне. Но трябва да сме благодарни за това времето, което сме получили. Колкото и да е то. Би трябвало да ловим всяка минута, защото овладявайки днешния ден, по-малко ще сме зависими от утрешния, пък животът си минава, докато го отлагаме. Това ни учи пак същият този Сенека, с когото започнахме. Не се сещам нищо по-умно от това да завършим пак с него.