Христо Шопов в „Сърцето на Машината“

Дълбокият му глас и тежкото, авторитетно присъствие познаваме от емблематични ленти като „Вчера“, „Маргарит и Маргарита“, „Трафик“, „Лов на дребни хищници“, „LOVE.NET“ и други. С времето Христо Шопов се утвърждава като един от най-популярните съвременни български актьори, а талантът му не остава незабелязан и на международната сцена. През 2002 г. участва във филма на Тим Блейк „Сивата зона“, базиран на действителни събития за Холокоста. Най-големият му и световнопризнат успех е ролята на Пилат Понтийски във филма „Страстите Христови“, режисиран от Мел Гибсън.

Снимки: Кристиана Пенкова – Кика,  „Форуърд Пикчърс Ентъртейнмънт“ и личен архив

Съвсем скоро предстои да се насладим на строгата и категорична игра на Христо Шопов в най-новия български филм „В Сърцето на Машината“, за който самият Шопов предвижда голям световен успех.  Премиерата на филма ще е на 18 март. Идеята за него е вдъхновена от реални събития, случили се в края на 70-те години. Действието се развива в стругарския цех на завод Кремиковци, в който труд полагат група затворници, осъдени за тежки престъпления. Работата по продукцията отнема повече от 5 години, а изпипаният и интригуващ сценарий грабва вниманието на впечатляващия актьорски състав – Христо Шопов, Юлиан Вергов, Александър Сано, Игор Ангелов, Башар Рахал, Ивайло Христов, Стоян Дойчев, Христо Петков и Владимир Зомбори.

Вниманието към детайла и страхотна операторска работа на Андрей Андреев също е една от най-важните причини, поради които филмът няма да остане незабелязан, споделя Христо Шопов. Използването на нови за родното кинопроизводство технологии го правят задължителен за гледане на голям екран, а истинската наслада идва от факта, че това е роден филм, с родни актьори, като кадрите, показани до момента, обещават световно ниво.

През изминалата есен „В Сърцето на Машината“ спечели голямата награда за най-добър филм на „Златна роза“, а през декември обра три награди от международния кинофестивал AFIN в Австралия. Заглавието, режисирано от Мартин Макариев, триумфира в категориите за най-добър звук, монтаж и актьорски състав.

В едно интервю през вече далечната 2016 г. казвате, че Ви привличат простите истории, в които всичко е ясно. Историята на „В Сърцето на Машината“ такава ли е?

На пръв поглед е такава, но простата история винаги е хубава, когато има идея. Когато е написан много добър сценарий, целият екип е вдъхновен от него. „В Сърцето на Машината“ е именно това – история, която би могла да бъде валидна за всеки затвор по света, вероятно дори и днес, макар и действието в нея да се развива през 70-те. Това е история, която има страхотен сценарий, смятам, че ще го оцените още в самото начало.

Във филма играете полковник Радоев. Ако трябва да се определи като добрия или лошия герой – как приемате ролята си?

Не мога да кажа, че е лош със сигурност, макар че полковниците от онова време никога не се приемаха като „добрите герои“. Но в случая наистина има един директор на затвор, който го е грижа за хората вътре, грижа го е какво се случва.

Независимо от това като какъв ще го възприеме публиката, за себе си аз винаги приемам героите, които трябва да играя положително. Независимо какви са. Това е много важно, защото това е начинът, по който актьорът трябва да подхожда, за да може да защити персонажа си от свое име. Ако съзнателно играеш, че си лош и вярваш, че си способен само на злини – тогава няма да се получи.

Задължително ли е актьорът да оневини своя герой, за да се получи добър резултат?

Абсолютно. Не вярвам, че когато някой постъпва лошо, го осъзнава. Не вярвам и че го прави напълно умишлено. Той има своята мотивация за постъпката си и аз се опитвам да вникна именно в нея, да я разнищя, да я приема за логична, ако щете. Актьорът трябва да намери тази мотивация за себе си и да защити образа си.

Според Вас това е един от най-хубавите български филми и няма да остане незабелязан. Защо?

Ако трябва да набележа няколко причини, заради които вярвам, че този филм е шедьовър, разбира се, ще започна с добрия сценарий на първо място, но и заради това, че режисьорът Мартин Макариев беше изключително добре подготвен за този филм. Също така, заради страхотната операторска работа на Андрей Андреев, защото вярвам, че една история би могла да бъде заснета и по начин, който е познат и много по-лесен технически. Тогава това щеше да се превърне в един регионален филм. В случая обаче не е така и именно затова той се конкурира със световни заглавия.

Не на последно място – оценявам филма високо заради силния актьорски състав. Партнирам си с големи имена от родното кино – Юлиан Вергов, Александър Сано, Башар Рахал, Ивайло Христов, Стоян Дойчев, Христо Петков, Владимир Зомбори. Игор Ангелов, когото зрителите по всяка вероятност познават от сериала „Преспав“ и от „Южен вятър“, също играе ключова роля.

Коя е ролята, която Ви е било най-трудно да оправдаете?

Имало е роли, в които съм се замислял доколко е възможно да оправдая своя герой, но може би най-трудно ми е било изиграя Пилат Понтийски („Страстите Христови“, филмът на Мел Гибсън, който излиза през 2004 г.).

Имате вече и свой моноспектакъл „Не е за телефон“. Защо сега? Какво Ви накара да се „обърнете“ към тази форма, в която физически сте напълно сам на сцената?

Увереността, че съм подготвен за това, защото е много различно. Смятам, че всеки актьор, когато (и ако) се почувства готов, разбира се, трябва да го направи. Емоцията е несравнима с представленията, в които имаш партньори, но е и много трудно. Преди години, когато съм гледал моноспектакли на колеги и съм мислил, че е време и аз да „изгрея“ със свой – изобщо не съм си давал сметка. Много е трудно, но това е хубавото – да предизвикаш себе си, да не се настаняваш удобно само в роли, които ти отиват.

Казвате, че „Страстите Христови“ е филмът, в който имате най-голям успех. Но какво е успехът за Вас? Кога се почувствахте успешен?

Успехът е нещо преходно. Човек никога не трябва да си помисля: „Ето, аз успях и оттук нататък всичко ще бъде наред“ – можеш само да се залъгваш, че си стъпил на твърда почва. Особено в нашата страна, в която разговорът за „звезди“ и „успели хора“ ми е много смешен. Глобално, преходността в нашата професия важи за всеки актьор, разбира се, но специално за България бързо се забравят някои неща и непрекъснато се появяват нови „звезди“. А за мен риалити форматите не раждат таланти.

Кои са най-големите предизвикателства във Вашия професионален, а и личен план?

Предизвикателство в професионален план е да избягаш от сигурността. Защото когато искаш да си свободен, независим актьор – трябва да се откъснеш от сигурността. В България, мисля, все още е трудно да се случи.

Какво ви се иска да предадете нататък?

На никого нищо не искам да предавам. Силно вярвам, че всеки има път, по който да мине. Освен това, най-много мразя непоискани съвети – затова не ги и давам.

Кои са топ 3 български филми през последните 10 години с най-добър сценарий според вас?

О, за мен „В Сърцето на Машината“ категорично е на първо място.

„LOVE.NET“ е вторият български филм, за който се сещам на момента и който намирам за достоен да спомена на второ място. Сигурен съм, че не съм гледал абсолютно всичко и ще пропусна ако започна да изброявам, но през ръцете ми са минали доста сценарии. Това е и причината в моята класация първото място да бъде категорично – „В Сърцето на Машината“ е нещо, което не се е случвало в България до момента. Най-хубавото е, че това е история, валидна за всяко място по света, което е и гаранция за глобален успех – поне в моите очи.

Най-трудно изиграната роля е ролята, която….

Винаги е различно. Понякога нещо съвсем елементарно, което приемаш за рутина, може да спъне цялата игра. Друг път нещо значимо, нещо голямо, което те кара да си зададеш куп въпроси преди това, може да бъде лесно и мигновено пренесено на сцена или на екран. Това не е математика. Както и всичко останало.