Художникът Йордан Кацамунски има адаш генерал. Това съвпадение води до комични ситуации, от които могат да се направят някои изводи за нашето време. Първата асоциация на незапознатите с картините му е: „Кацамунски? Генералът? Той рисува ли?” Изненадата е малко преиграна, у нас е нормално генералите да правят всичко: да пишат, рисуват, управляват.
„Виновен” за недоразуменията е самият художник. Той мрази социалната суета, не ходи на светски сбирки. Без да броим откриването на изложби на приятели, но и тогава се измъква бързо, миг преди раздаването на чашите с вино.
Ако можеше, би стоял с шапка невидимка и на премиерите на собствените си изложби. Интервюта не дава, избягва фотографите. Прави го свенливо, ивинявайки се: „Картините са тези, които трябва да говорят и да се показват.“ Ако потънем в платната му, ще усетим, че е прав. Те са като съновидения – щит от нежност срещу агресията на света. В тях са скрити и мечтите, и страховете ни, и отговорите на всички въпроси. Те са огледало на най-доброто от нас – онова, което дори сме забравили, че го има. За останалото е по-добре да не питаме. За останалото човек като художника Кацамунски никога няма и да спомене.
Снимки Светослав Куцаров
Имам щастието да виждам често Йордан – обитаваме една кооперация, от онези стари, мрачни, зли софийски сгради, в които нищо красиво не би могло да ти се случи, освен да срещнеш Данчо. Ателието му е в приземието, с прозорци, гледащи към вътрешен двор, пълен с котки. Котките често надничат в убежището на твореца. Те са първите, които виждат как художникът сутрин докосва статива. От години разработва едни и същи мотиви – интериори със загадъчни женски фигури, цветя, дървета, пейзажи. Почти всеки сюжет е в два варианта – студен и топъл. Като нещата от живота. Само жената е винаги една и съща – с черна коса и без конкретни черти на лицето. Жена, която никога не пита нищо. Защото знае всичко.
Не съм питала Йордан коя е тази жена. Не е сигурно дали и той самият знае. Не е съпругата му – тя е руса. Не съм виждала такава жена в нашия блок. Такава жена в нашата зла сграда не би могла да съществува нито миг – входната врата ще я притисне, стълбите ще й препречат пътя, плъховете ще я изядат, генералите ще я убият. Тя е тайнствената фея на художника, муза-магьосница, която пази твореца от външния ад. И той пази нея.
Ателието му е тяхната автономна територия. Пристъпва в него в 8 всяка сутрин и го напуска около същия час вечерта. Без изключения по празниците. През деня излиза до пазара или за цветя. Обича кокичета и момини сълзи. Понякога няма настроение. Понякога го навестяват приятели. Светлин Русев е един от тях. Свързва ги родния плевенски край. Двамата са много различни. Светлин е социален, вечно зает е с подредбата на света. Йордан е съзерцател, бяга от обществения пъзел като дявол от тамян. Но и двамата не са генерали. И обичат заедно да мълчат.
Прекрасно е да си мълчиш с Йордан. Особено, ако го склониш да помълчите от двете страни на неговите паравани – живописни видения в необичайна форма, съдържащи в себе си идеята за красотата и относителността на всяка граница. Можеш да се съблечеш зад тях, можеш и да се увиеш в тях. Когато се наситиш да ги гледаш и флиртуваш, можеш просто да ги сгънеш и прибереш в гардероба. Паравани в гардероба на спомените.
Прекрасно е да си говориш с Йордан. За книги, например. Той обича хайку. Мрази вестници. Вече не обича и радио. За политиците и журналистите да не говорим. Обича Венеция. Бил е там като млад, когато и Венеция е била по-млада. Обича Белград, възпитаник е на Белградската художествена академия. Безразличен е към наградите, въпреки че през 2007 му връчиха най-престижното отличие за живопис в България – „Захари Зограф”. Непозната му е колекционерската страст. Твърди, че в дома му стените са бели, няма окачени платна – нито негови, нито подарени. Обича да подарява картини, продава само, когато се наложи. Прекрасно е да мислиш за Йордан. Когато се разминавате, когато се прави, че не те вижда, когато се правиш, че не го виждаш. Когато някой пикае пред вашата входна врата, а ти знаеш, че зад нея и няколко стъпала по-надолу се ражда „странна и необяснима живопис, която връща надеждата, че хората могат да бъдат по-добри, а светът по-красив” (Светлин Русев).
Прекрасно е, че го има Йордан. Сред толкова крясък, суета и генерали. Напук на всяка суета и всички генерали.
0 Коментара