Този кратък текст е моят малък поклон към един голям художник. Пиша го предпазливо. Защото понякога думите треперят. От скръб. От страх. И от свян. Пиша с опасение да не опетня с клише, или дори и само с един-единствен звук, паметта му. С вцепенение пред необратимото, пред безвъзвратното, след като ни напусна твърде рано Кольо Карамфилов. Малко след като навлезе в своето трето детство, или 3D както казваше той. Малко след като беше решил да се отдаде пълноценно на киното.
Запознах се с него преди няколко години. През 2009-а. По повод интервю, което спонтанно реших да му взема, докато работех в печатна медия. Няма да забравя тази среща. Тя продължи няколко часа. На бутилка бяло вино. В заведение в парка „Заимов“. Среща, в която почти не успях да задам нито един читав въпрос, докато играех ролята си на репортер. Това беше една от онези срещи, в които губиш желание да изсипваш думи и да задаваш въпроси още в мига, в който си се запознал с някого. Защото той е няколко хода напред. Пред теб. Над теб. Няколко хода извън времето и пространството.
„Не искам да имам лице. Не искам да имам почерк, стил.
Вълнува ме само едно нещо. Да имам история, която да разкажа за малко. До следващата история. Която пак ще разкажа за малко. Щото аз самият постоянно се уча. Аз съм едно голямо лапе…“, каза ми тогава Кольо, докато отпивахме от бялото вино. Но не се опиянявах толкова от виното по време на разговора ни, колкото от искреността и небрежната му артистичност. Усмихнат. Така говереше. Така съм го запомнил.
Не съм забравил и как ми рисуваше на лист хартия няколко негови скорошни идеи. Беше вълнуващо. Нещо като да видиш черновата на някое стихотворение отблизо. С всичките поправки на автора, с всичките му колебания.
Това беше една от онези срещи, в които ти се иска просто да замълчиш и да слушаш. От онези срещи, в които онемяваш пред сърцатостта и интелекта на някого. И дори се улавяш, че си споделил с него някоя от най-съкровените си тайни. Срещата на срещите.
Преди това познавах бегло изкуството му. През книжните тела на автори като Елин Рахнев и Людмил Станев, които бе илюстрирал. Семпло. Ненатрапчиво. Тихомълком. Едва доловими графики, които могат да преродят нечий текст, докато прелистваш страниците. Илюстрации, които приласкават, а не се нахвърлят върху теб. Като че нарисувани от дете. Набързо. Импровизирано. Леко. Наивно и чисто. Плътно. Изящно. Рисунки, които допълват автора, но умножават въпросите. Умножават и отговорите. По-късно щях да се опитам да наваксам. Да надникна във всяка негова картина, която попадне в полезрението ми. Да разгадавам жадно идеите и визуалните му размишления. Да попивам тишината в творбите му. Да разузнавам образите му. Озарени от тишина. Покълнали смисъл. По-късно щях да осъзная, че това са
картини – родилки на истории.
Нарисувани като че само с едно движение на ръката. Без кресливост. Без претенции. Без подробности. Изпълнени с пулсиращи от живот загадки.
По-късно щях да почувствам, че това са рисунки или платна, които няма да одраскат сетивата ти, а ще те приютят. Творби, в които можеш да се укриеш. Да скриеш поне една своя тайна. Творби-тайници.
Кольо създаде най-великата си творба. Синът. Росен Карамфилов. Момче-чудо. Обещаващ и гениален млад поет. Посветен в силата и свободата на музиката и словото.
Кольо Карамфилов вече джазира отвъдното. С четка. Или с дрезгав глас.
Той вече тупти с небесното си сърце…
Поклон!
* Кольо Карамфилов (1963-2014)
РАЗМИШЛЕНИЯ НА К.К.
от онази паметна среща през март 2009-а
…
Всеки един артист милее да види малко искра в очите на хората, които гледат нещата му на изложба и да чуе добра дума. Не съм опериран от чувството за суета. Хубаво е, когато ти казват, че е хубаво. Само по себе си изложбите се случват само за три дни. На откриването. Каквото се купи – купи. Една качествена изложба се случва много късо и много бойно.
…
За моя радост имам невероятни приятели, които са безкрайно търпеливи към хулиганщината ми в изкуството и купуват мои работи от години. Но в крайна сметка някой ден ще се преситят. Така че аз не съм от добре реализираните художници.
…
Представи си го. Когато един артист не знае накъде да поеме. Гледаш образа си в огледалото, докато се гримираш и му забиваш един тупаник на огледалото. И то се начупва. И така си помислих, че може би Пикасо веднъж в знак на ярост е шибнал стъклото и е видял натрошения си образ. И така е измислил – да приемем – кубизма. Заиграх се с един разрязан образ. От пъзела на този образ да събереш онзи образ. Тук има намигане към бялата ми коса. Можеш да ме припознаеш, защото Пикасо не е бил с бяла коса… Това е едно намигане към него, към мен, към Уорхол… Да ти дойде нещо ново… Леко агресирам срещу себе си, не срещу другите. Това са малки закачки.
…
Чак преди седмица научих, че един от любимите ми абстракционисти – Марк Ротко, се е самоубил. На върха на славата си той си е прерязал вените. Бях толкова потресен, че човек, който се е случил, реализирал, живял е в изключително интересно време, когато се е създавал абстракционизмът в Америка, е завършил живота си с прерязване на вените. Години наред живеех с мисълта, че този човек е работил спокойно и е завършил спокойно живота си. Когато разбрах за смъртта му, нарисувах себе си като ученик върху чина, който е подобен на картините на Ротко. Картината се казва „Писмо до Марк Ротко“, в скоби – „вечният ученик“. Аз винаги ще бъда голям ученик. Да се удивлявам и да се уча от такива хора. Достигнали предела. Той казва „всичко е комерсиализирано, потресен съм, каквото и да направя, то се купува, това не ми харесва…“ Винаги ще бъда един голям ученик на хората, които по някакъв начин протестират срещу машината пари.
…
Леко виновен съм, защото някои колеги художници ми се сърдят за това, че въведох заглавията на изложбите. Но това е, защото съм театрално момче, художествено-сценични кадри. За мен правенето на изложба е филм. Аз си я филмирам. Имам си главни герои, по-малки герои. Всяка изложба си има тъй наречените основни роли, които казват основното за изложбата, а по-малките допълват цялостната ми тема. И на мен ми прави удоволствие да измислям име на изложбата, защото това ме води по някакъв начин. И завършвам един цял филм, цял цикъл. Минипредставлението е лично мое. Нали му казват one man show – това в крайна сметка е една изложба. Но честно казано, искам повече да не кръщавам изложбите си. Както го правят в нормалните държави – без наименование. Четете както искате, разбирайте каквото искате.
…
Моята мечта е да не отида на откриване на изложбата си.
Честно казано, уморил съм се от тривиалността на едно откриване. Някой трябва да каже нещо, да пием, да хапнем и да се разотидем. И всички казват – не съм дошъл да гледам изложбата, ще я гледам утре, защото сега има много хора. Само забележи какъв атавистичен момент. Идвам да те поздравя, но от многото хора не мога да видя картините ти. Утре ще намина. Така само по себе си откриването губи смисъла си. Откриването би трябвало да е вернисаж. Какво значи думата вернисаж? Художникът е качвал директно на статив пресните си картини и ги е пиксирал с ферниз. Оттам идва думата вернисаж. Той ги е изпръсквал пред публиката. Точно в този момент. Това е финалът. „Тук“ казвам стоп на движението. Така че вернисажът е много хубаво да е една отворена зала от дванайсет до шест вечерта. Без да има нарочен момент. Който мине – мине, който не мине – не мине.
…
Имам щастието да познавам едни от най-тихите духовни и големи момчета на България. Те са диаметрално различни – както Людмил Станев, както Елин Рахнев. Едно голямо щастие е да познаваш подобен тип хора. И голямото щастие, че са ми крайно близки приятели. Да не кажа, че и не си говорим много по телефона. Трябва да се видим, да се погледнем в очите. И дори да няма какво толкова да си кажем, важното е, че съществуват. Добре, че са толкова упорити в гоненето на това изкуство, в гоненето на личната крайност, на себенамирането. Може би и нещо подобно ме мори и мен последните години. Да се себенамеря. Да се себеизвадя от контекста на всичко общо, което се прави в изкуството. Не искам да имам лице.
Не искам да имам почерк, стил. Вълнува ме само едно нещо. Да имам история, която да разкажа за малко. До следващата история.
Която пак ще разкажа за малко. Щото аз самият постоянно се уча. Аз съм едно голямо лапе. Голямо 45-годишно лапе. Нали така викат в махалата. В този смисъл и двамата са едни големи лапета. Огромни.
…
Децата порастват, но… лапето си е лапе. Човек трябва да тупка. Да играе на една игра, която никой не знае. Трябва винаги да измисляш нови условия.
…
Отживелица е неумението да поим алеите си. Всички пътеки, по които ходим през деня и си мислим, че отиваме да работим някъде. Всички си казват „никой не пои и аз няма да поя, и аз няма да го правя, защото и другите не го правят“. Това е тежка отживелица. Тежка българска отживелица. Никой не прави нищо за никой в името на това никой-нищо-никак. лица. Нарочно никой не иска да напои и едно цвете по пътеките, по които ходи. А всички тъпчем по едни и същи пътеки. Отживелица е, че хората смятат, че са прецакани в дълбочина и никой нищо не прави за никой. Всички са забравили, че всичко е скачени съдове. Ако ти вземеш от мен, аз ще взема от теб. Рано или късно. Просто няма начин. Ако някой крадат, просто някой ще трябва да го запълни. И някой ще трябва да го плати. И долу, на ниските етажи, където е чистата народност, на тях им е внушено, че нищо не зависи от тях. Отживелица за мен е точно това – да не поискаш да напоиш градината.
Себедостатъчността е отживелица.
…
Радетел съм на това да бъде погален всеки един нормален човек. Да бъде погален. Малко да му се даде шанс да бъде щастлив.
…
Когато спечелих една стипендия 97-ма година в Париж и – о, Боже – в тоя момент откриха чисто нова творба на Матис. В едни арки той е нарисувал едни тела, които се гонят. Те току-що я отвориха и обявиха нова творба на Матис. Смятай колко години това е било скрито за хората. Аз бях като селянчето, което обаче му се падна щастието. Не знам каква беше тая упорита съдба. Тогава видях Матис и изглупях. Точно в този момент демокрацията настъпи в мен – че аз съм един от първите, видели нещо, което не е било виждано. Сърцето ми ревеше от кеф, че съм богопомазан.
….
Аз съм театрално мекере. Между многолюдието на киното и театъра съм се научил да бърборя по някакъв начин. Къде правилно, къде не. Дали с правилни или неправилни думи. Дреме ми. Такъв се приемам и се харесвам. Но има художници, които са изключително свити, фини и раними души. Е тези хора как да пиарстват за себе си. Как да се продадат. Като той се е заврял и изследва една гора… Рисува една гора, братче, 40 години. И тогава започва да се напива. Става алкохолик – таен или явен. И тогава хиените купувачи на картини идват и го чакат да пукне, за да го изядат. Тъжно. Познавам всякакви художници. Изключително талантливи творци. Но те не могат да пиарстват за себе си. Не знам каква е системата, за да бъдат показани на светло. Направил някаква картина… десет… петнайсет… Той си гледа картините… Кой чул, кой видял, кой написал…
Българското изобразително изкуство има двайсет години загубени, няма го на картата.
Много хубави изтървани градивни работи. Мен ми е мъчно. Цял един слой културоведчески е изтърван. 20 години тотален хаос. Защото никой не може да направи връзките вътре в изкуството. Не знам кой някой ден ще се нагърби да навърже този период. Той е толкова изтърван, че не знам дали въобще ще бъде хванат.
…
Познавам художници, които рисуват върху картините си. Рисували са едни картини. Държали, държали, държали. И от безпаричие започват да ги прегазват отгоре и започват да рисуват новите си видения. Просто нямат пари за нови платна, за бои. Изчезват цели картини. Трябва някой ден на рентген… Не знам как… Цял един етап пласт ще бъде изровен… Познавам такива хора. Те рисуват върху това, което не им се е продало… Неслучило се изкуство.
…
Имам една картина, която е може би най-голямото ми безсилие. Тя се казва „урок по плаване“. Ако Моисей е имал силата да отвори Червено море и да поведе народа си, то ние тази сила я нямаме. Това поне е сигурно. Но поне да се научим да караме лодки. Поне да гребем, да му се не види. Иначе нямаме друг шанс. Няма да преплуваме отвъд другия бряг. Поне да се научим да караме лодки. Иначе какво – джапаме и си мислим, че плуваме… Просто е. Трябва да гребеш здраво.
…
Имам една картина. Столът на бащата. И върху него пясъчна планина. За всички дето си мислим, че сме големи авторитети… А сме пясък, който ще се изсипе, ще изтече от стола… И нищо няма даостане. Всички трябва да се замислим какво остава от нас.
.jpg)
0 Коментара