Мария Тонева
Снимки©Личен архив, община Хасково
Интервюто с Петьо Александров се случи в момента на поредното му сражение на граничната линия с безграничното и 2-годишната битка с рака на белите дробове. Благодаря му за усилието и куража, за споделените мисли, казани с мъдрост, и силния дух, превъзмогнал страданието на тялото. Той напусна този свят 2 седмици по-късно, на 15 юли 2013 г. Поклон!
Петьо и Петър, баща и син. Скулптори със силни ръце, които работят заедно и тихо допълват мислите си. Посветили са живота си на занаят, който често няма привилегията да бъде оценен днес. Но има подкрепата на времето, което ще съди по делата им, издялани от камък. И двамата обичат камъка – казват, че той им приляга най-добре. Твърд е, упорит и не се дава лесно. Иска много работа, сили и любов, но най-добре се отблагодарява през годините. Техните имена също са „каменни” по произход – навярно съдбата е решила да им направи подарък, посвещавайки ги в призванието им така изначално. Когато баща сподели творческата си енергия със своя син, дарбата се превръща в сила, благословена от живота.
Петьо Александров е на 63 години и шеговито казва, че първата си творба е създал отдавна, някъде преди Христа. Неговият пластичен израз на любовта и хармонията, вдъхновен от старите майстори, намира дом в престижни галерии и частни колекции у нас и по света. Петър от 14-годишен работи в ателието на баща си. Неговата памет е по-млада, а творческият му път минава през самостоятелни изложби, реставрации на исторически и културни паметници. Работил е по римската вила Армира край Ивайловград и тракийската могила Голяма косматка в Шипка. Професионалните пътища на бащата и сина следват свои собствени маршрути, но често се пресичат, за да намерят естествена приемственост. Двамата работят по реставрацията на уникалната Узунджовска църква, която през 1593-а претърпява религиозната метаморфоза да бъде превърната в джамия, а после отново в православен храм. Богородица е другата среща на Петьо с Петър. Високо в небето над Хасково.
Монументът
В тракийската равнина, в древната земя на астите се въздига Богородица.
Символ на вярата, наречен да пребъде във времето, да живее над страстите, да пази живите и бди над душите на мъртвите. Хасково избира най-високия си хълм, за да го превърне в дом на Божията майка, която е отколешна покровителка на хилядолетния град. Тази година на 8-ми септември и празника Рождество Богородично се навършват 10 години от построяването на величествения монумент, който е и най-високата в света статуя на Пресвета Дева Мария с младенеца. Достолепната й фигура от 32,8 м е вписана в книгата “Световни рекорди на Гинес”, а през 2009-а става част от 100-те исторически обекта на България.
Дванайсетина мъже – скулптори и реставратори, стоят в основата на това грандиозно начинание, изградено от 120 тона полимер-бетон само за шест месеца. Предвожда ги Петьо Александров, който през 2003-а печели конкурс, обявен от кмета на града Георги Иванов. Петьо привлича към проекта колегата си скулптор Никола Стоянов, а синът Петър зарязва всичките си тогавашни ангажимент, за да се присъедини към работата. От март до септември работят почти денонощно при военна организация и дисциплина. За изграждането на символа на Хасково се съветват с владиката на града и други духовници. На младежкия хълм, където започва изграждането, се намирал недостроеният социалистически паметник „Сърцето на Данко”, който дава основите си на настоящия символ на вярата. „Идеята ни беше да създадем монумент, който да обединява и времето, и религиите, и християнството в неговата цялост. При православието образът на Дева Мария по-често се иконописва и стенописва. Докато при католицизма скулптурата е по-наложеното изразно средство”, разказва Петър. „Стремяхме се да не излизаме от канона, но да разширим рамките му и да го трансформираме новаторски”, допълва Петьо.
Нужно ли е да си вярващ, за да ваеш Богородица? И двамата скулптори вярват, че така е правилно. „Дори се наложи да кръщаваме един от работещите по проекта, преди да го започнем. Баща ми му стана кръстник, специално по тоя случай. Сред общите работници имаше и мюсюлмани, които с готовност помагаха в работата. Божията майка се оказа обединяващ символ за много религии”, споделят майсторите.
Част от натоварената програма пада и на крехките рамене на две дами. „Едната ми стана съпруга”, смее се Петър и допълва, че по онова време приятелката му решила за много по-разумно да му помогне в работата, отколкото да не го вижда половин година.
За жените и изкуството
Въпросът какви жени имат до себе си се намества съвсем естествено в разговора. „Търпеливи най-вече – отговарят Петьо и Петър почти едновременно. – И страстни. Често им се налага да ни прощават глупостите. И отсъствията. Защото ние като творци сме способни на всякакви щуротии в името на изкуството. Но е добре един артист да не залита рязко в крайности, защото тогава страда семейството. И най-често жената е тази, която връща изгубения баланс”, размишлява Петър Александров. И бащата, и синът са единодушни, че през вековете нищо и никой не е успял да измести жените от страстния списък с вдъхновения на творците. В очите им тя е изворът, любовта, силата, прошката, тайната, живота, вярата. „Освен традициите и корените ни, като историческо наследство, жените държат първенството и няма как да не са в нашето полезрение, да не са музи на вдъхновение”, споделя Петър, а баща му добавя: „Хората имат потребност да търсят красивото. Затова и скулптурата има своето естетическо, необичайно вмешателство в живота ни. Скулпторът е в постоянно търсене на мярата между идея, възможност, материал, начин на изява, пространство, авторство”.
Стойността на творчеството
Навярно навсякъде по света е трудно да си творец. В България обаче е смело и абстрактно да смяташ, че това е професия, която ще ти храни семейството. „Човек може да се лиши от всичко, но не и от хляба. Ние създаваме продукт, който невинаги е потребен – особено, когато времената са такива. Когато битието е задоволено, тогава изкуството не е такъв лукс”, казва Петьо Александров и добавя: „Силата на изкуството е там, че дори в най-трудните моменти артистът не може без него, готов е дори да се лиши от хляба си. Ние, творците, не вредим на останалите, а се стараем да направим света по-красив. Защото хората дават лицето и красотата на тоя свят. Простичко е”. „От друга страна, хората на изкуството са много себични и егоцентричени – включва се Петър. – Много втренчени в себе си. Искат творбите им да са достатъчно стойностни, за да останат във врметето, така както и техните имена. Една камара от нашите колеги съществуват заради хващането на един тертип на работа. И казват: „Това е моят стил!”. Не се развиват, а по наше мнение това е пагубно. Не мисля, че артистът може да бъде удовлетворен от постигнатото. Нито пък, че е възможно да реализира всичките си проекти. Често, притиснати от времето и възможностите, трябва да пресяваме само постижимите си идеи, но да не се отказваме от търсенето на нови и от развитието си като творци”.
Пътят на промените
Говорим с двамата скулптори за онова, което се случва по площадите и улиците днес. Каква промяна искаме? Какво търсим ние, българите? „Имам усещането, че все търсим дъното. Това е едно безкрайно „очакване на Годо” – тихо споделя Петьо Александров. – Ние чакаме Годо и търсим оправдания. Така е най-лесно на хората. А има хора, които се заемат и работят. Сещам се как преди години питах един колега какво прави, работи ли. Той ми вика – „Чакам!”. Чакал някой да му възложи проект и тогава ще работел. Че защо, какъв е смисълът, значи той няма потребност от тая работа. А когато няма – какво да чакаме? Човек сам си създава пътя, когато път няма. Най-трудният път е да измислиш, да направиш. Ако остане нещо след теб – остане! Времето ги решава тия неща. Творецът не бива да чака, няма и него кой да го чака. Леността е пагубна. А артистът знае, че е тленен, че не може да се бори с вечността, но все пак се надява създаденото от него да остане в нея”.
0 Коментара