Йордан Йовчев: Вярвам, че хората са добри

Йордан Йовчев няма нужда от представяне. И няма да е пресилено, ако кажем, че той е легенда. Едва ли има човек, който да не е треперил пред телевизора по време на онази злощастна Олимпиада в Атина, когато съдиите незаслужено дадоха златото на друг. И това остава единственото злато, което липсва в колекцията му от златни, сребърни и бронзови отличия от световни, европейски и олимпийски състезания. Най-големият гимнастик в историята ни, единственият в света, участвал в 6 поредни олимпийски игри. Спортистът казва, че не съжалява за пътя, по който е вървял досега. Единственото, за което не му е оставало време, е семейството му и сега се опитва да навакса изгубените минути. Вярва в това, че хората изначално са добри, но признава, че понякога очакванията му към хората се разминават с реалността. Самият той смята, че трябва да се помага на хората в нужда и затова участва в благотворителни инициативи.

„Мнозина смятат, че спортът е удоволствие. Но в повечето моменти е болка, неприятности”. Това са ваши думи. Заслужаваше ли си цялата тази болка? Повече ви даде или ви отне елитният спорт?

Не вярвам, че успехът може да се постигне, без да преминеш през болезнени периоди, без да устоиш на предизвикателствата от физическо и психическо естество. Не съжалявам за нито един момент от пътя, който избрах да поема в живота си и мога да кажа, че всеки един момент, било добър или лош, ми е помогнал да се оформя като характер, като личност.

Вие сте единственият гимнастик в света, участвал в 6 поредни олимпиади. Как успяхте да се задържите на върха толкова години и каква цена платихте?

Успях да се задържа с много труд, упоритост и силна воля. Имах и късмет. Успях да се опазя от сериозни контузии. Останалото е ясно. Безкрайни часове в залата. Преход в настроенията от пълно разочарование до еуфорична емоция. Винаги съм полагал много усилия и съм давал максималното, на което съм способен. С такава мотивация трудно може да се провалиш.

Всъщност, защо човек би станал професионален спортист, ако неприятностите са повече от удоволствието?

Няма как неприятностите да бъдат повече от удоволствията, които изживява един спортист в професионалната си кариера. Разбира се, нямаш гаранция, че ще бъдеш възнаграден за вложения труд. Но пък спортът калява характера. Помага ти по-лесно да се справяш с житейските предизвикателства. Да не се отказваш още на първото препятствие. Да бъдеш търпелив и да вярваш в себе си.

Целият свят помни как ви бе отнето златото на Олимпиадата в Атина. Това ли е най-голямото разочарование във вашата кариера?

Не. Разочарование е силно казано. Бях сериозно ощетен. Това е ясно. Но аз се раздадох. Докрай. Дадох всичко от себе си. Знаех, че независимо от резултата съм направил това, което зависи от мен. Никога не съм гледал оценката на съперниците. Винаги съм се интересувал единствено от себе си. Ако говорим за разочарование, то дойде на следващата Олимпиада в Пекин. Тогава допуснах грешка. Подведох самия себе си и бях наказан. Останах без медал.

А кое е било най-голямото предизвикателство?

Да се развиваш. Сам да си поставиш висока цел. Да я преодолееш и да продължаваш да бъдеш постоянен и да се усъвършенстваш. Да намираш нови начини да се мотивираш.

 

Каква е следата, която най-дълго бихте искал да оставите след себе си?

Искам децата в залата да са щастливи от това, че се занимават със спортна гимнастика. Радостта от практикуването на самия спорт, а не преследването на победата на всяка цена.

Вие ли избрахте гимнастиката, или тя вас? Как стана тази среща?

По-скоро тя избра мен. Благодарение на треньора Иван Славчев влязох за пръв път в залата. Не си мислете, че нещата стават като по филмите с любовта от пръв поглед и т.н. Любопитство, желание за изпробване на нещо ново, провали, разочарования, първи успешни опити, повишаване на интереса, първи медал. Така желанието за прогрес се развива и ако имаш достатъчно амбиция, се впускаш с всички сили в предизвикателството.

А защо настана такава пропаст в спортната гимнастика след вашето поколение? Всъщност, пропастта я има изобщо в спорта, с някои малки изключения. Бяхте за кратко и зам.-министър – какво е обяснението?

Трябва да бъдем по-взискателни и самокритични. Да се оплакваме по-малко. Когато ние бяхме деца, времената бяха много различни. Всички ние полагахме огромни усилия и искахме да бъдем сред най-добрите спортисти, защото чрез спорта ние виждахме една страхотна възможност за реализация. Възможност да успеем в живота. Да осмислим битието си. В днешно време хората имат много повече шансове да просперират. Спортът вече се превръща по-скоро в хоби, отколкото в професия. Всеки, който истински желае да преследва целите си, се реализира независимо в каква сфера.

Предполагам,  че заради състезанията и тренировките, не сте бил много вкъщи. Как се запазва така семейство? Каква е рецептата?

Няма да лъжа. Трудно е. Това зависи както от мен, така и от близките ми. Всеки прави жертви в името на общото благоденствие. Имах късмет, че получавах необходимото разбиране и спокойствие.

Съжалявате ли, че синът ви избра тениса, а не гимнастиката?

Не. Не мога да съжалявам за такова нещо. Радвам се, че той направи сам своя избор и се насочи към спорта. Харесвам тениса и виждам, че той се старае и иска да постигне успехи. Важното е да полагаш усилия и да бъдеш добър в това, което правиш.

Опишете ни жената до вас?

Всеотдайна и грижовна.

Ако можехте да напишете писмо до своето 20-годишно Аз, какво щеше да пише в него? Какво бихте се посъветвали?

Смятам, че в първите си 20 години успях да насоча усилията си към това, което харесвам и искам да правя. Не съжалявам за нищо и не бих искал да променя много неща. Не съм импулсивен, премислям нещата още от ранна възраст и не бих казал, че има нещо, за което наистина съжалявам и искам да променя.

В какво вярвате?

В доброто. В изначалната добра природа на хората. Понякога обаче съм прекомерно добронамерен и има моменти, когато очакванията към хората се разминават с реалността.

А за какво не ви е стигнало времето през всичките тези години? Ако сега имате това време, за какво щяхте да го използвате?

Без никакво колебание – за семейството. Опитвам се да наваксам, но е трудно.

Вие сте едно от лицата на кампания „Жълти стотинки” на VIVACOM, която събира средства за младежите без родители. Смятате ли, че чрез благотворителност могат да се решават сериозни социални проблеми? Има мнения, че благотворителността е поза в най-лошия случай и решаване на проблемите на парче – в най-добрия.

Не съм съгласен, че благотворителността е поза, тъй като има много хора, които не търсят публичност и помагат с искрени намерения. От друга страна, привличането на разпознаваеми от обществото лица е важно за различните кампании, за да може посланията да достигнат до повече хора. Чрез кампанията „Жълти стотинки“ на ВИВАКОМ се постигат конкретни резултати. Както вече казах, вярвам в доброто. Трябва да бъдем по-добри и съпричастни към тези, които са в затруднено положение и се нуждаят от подкрепа. Благодарен съм, че имам възможността да бъда част от тази кампания.