Ивайло Христов: Човешкият вид би трябвало още да се развива

Ивайло Христов е роден през 1955 г. Завършва ВИТИЗ в класа по актьорско майсторство на проф. Сашо Стоянов. По разпределение работи в Държавния театър в Сливен, а после в Театъра на българската армия. Играе и на сцената на столичния Театър 199, където поставя и като режисьор. Ивайло Христов е един от основателите на театралната награда Аскеер е реализирал документалния филм „Аскеер“92 като режисьор и сценарист. В момента преподава в НАТФИЗ.

„Актьорът в киното” е първата ви книга, нали?

Първата. Тя е нещо като учебник за студенти първи-втори курс, които още не са застанали пред камера и съвети какво да правят, като ги повикат на снимки, какво се случва, когато ги извикат на кастинг, как да прочетат сценария… Наръчник.

От всеки актьор ли става киноактьор, или има някакви специални качества?

Мисля си, че всеки актьор може да се представи добре в киното, ако попадне на правилния режисьор. Има цяло течение – неореализъм – където режисьорите работят единствено и само с непрофесионални актьори. А има и много примери с непрофесионални артисти, които правят чудесни роли. Без талант няма как.

Какво е процентното съдържание работа/талант според вас?

Според Станиславски рецептата е 1% талант и 99% работа. Аз също смятам, че работата е много.

Няма ли да напишете и мемоари? Доста актьори го правят.

О, не. На мен ще ми е скучно да ги напиша, какво остава за клетите хора, които ще ги четат.

А какво ви се прави?

Ходи ми се на море. Също ми се ходи да карам ски през зимата в Алпите. Много ми се ходи на Малдивските острови, в Италия… По-важни неща не ми се правят.

Важните неща сте ги свършили?

Според мен няма нищо по-важно от това човек да види света, в който живее. Не ми се занимава със сложни, тежки неща.

От друга страна, като върнахте наградата “Аскеер”, направихте една политическа демонстрация, което си е сложно и тежко нещо.

Всеки нормален човек е ангажиран с това, което се случва наоколо, изпитвайки простотията на гърба си. Не съм демонстрирал на никого нищо, просто си казах това, което мисля.

Казахте, че културата е завряна в кьошето. Какво следва от това?

Народът оглупява и опростява. И не става въпрос за бюджет, макар че и той е важен. Но когато една държава няма концепция какво да направи за културата си, тогава нещата са пагубни. В Македония, Сърбия, Румъния се полагат основни грижи за културата. Вижте какво се случи с румънското кино. Това не идва от въздуха, нали? Трябва някой да застане зад тази работа. В Македония откриха театър, тук закриват. В Македония въпросният театър е със супермодерна техника, тук първата ни сцена е с техника от 1927 г. И това моментално се отразява върху манталитета на българина. Вече все повече и все по-често се чуват изречения като: „Абе, няма ли да изиграете нещо по-лекичко, че и без това денят ми е напрегнат, сега да ходя и на театър да се напрягам!”. Българинът стана тъп и мързелив. Това си личи след мачове, в парламента, на избори. Дори хора, които имат претенцията да ръководят държавата, употребяват думи като „тиква”, „капут” и т.н. Това ако не е деградация, здраве му кажи. Причината е 25-годишното неглижиране на културата. Защото, ако всички тези хора бяха ходили на театър, опера, кино, ако имаха някакъв досег с изкуството, нямаше да говорят и разсъждават по този начин. Една от основните функции на изкуството е да поучава хората. Какво по-важно за бъдещето ни от образованието и културата? Нали сега са такива времена, че каквото духне от Европа, ние веднага се завъртаме по него. Но, забележете, Европа внимава за всичко – финанси, енергетика и т.н., но не и за културата. Защото нормалните европейци смятат, че това няма какво да го обясняват и да го ръчкат. Всеки нормален човек би трябвало да се грижи за културата и как да им мине през главата на тези хора, че тук, на Балканския полуостров, живеят някакви аборигени, които са заврели културата в миша дупка?!

Накъде върви този свят?

Към края си. Просто такъв е природният закон – всяко нещо, което се ражда, рано или късно умира. Не искам да съм лош предсказател, други хора се занимават с тази материя. Даже в известен смисъл съм оптимист, че на този свят му предстои още дълго време, защото човек използва много малък процент от капацитета на мозъка си. Видът би трябвало още да се развива.

Те и Малдивите потъват…

Затова бързам. Но все пак съм спокоен, защото Малдивските острови са много, все нещо ще остане.

Къде сме ние в този свят?

Изобщо не ми се говори за това. Дори не обръщам внимание на зловещите статистики – най-бедният народ, най-необразованият и т.н. Достатъчно е да излезеш за малко от София, да отидеш на турне в няколко града или ей така просто да обиколиш, гледката е изключително печална. В София все пак нещо има, може да ти се закачи окото. Докато хората в провинцията… там е страшно.

Материалната нищета води до душевна.

И обратното е вярно. Затворен кръг.

А вие какво правите в тази държава, защо не отидохте другаде?

Защото съм тъп и аз. Защото като имах възможност, не я използвах и съжалявам. Накрая последният ще дръпне шалтера. Това е бъдещето на тази страна и този народ, защото оглупя.

Аз пък смятах, че контактът ви с млади хора в Академията ще ви направи по-голям оптимист.

Мен почти само това ме държи. Хората, които кандидатстват и влизат в Академията, са талантливи, възпитани, любознателни деца. За мен е абсолютна тайна колко бързо им се отваря хоризонтът и колко са информирани. Аз едно време ходех в библиотеката, търсех, пък не всичко беше преведено… Сега е толкова достъпно да се учиш. А отгоре на всичко, понеже сега драматизираме разкази, студентите предлагат изключително качествени автори. Ще рече, че четат! Имат усет към литература.

Какво е бъдещето им?

След четирите години в Академията много малко от тях ще имат възможност да се реализират и то по независещи от тях причини.

Звучите уморен, не ви се играе повече… Кога остарява човек?

О, има такива, които се раждат стари, и други, които на 8- са младежи. Възрастта е въпрос на характер. Но аз доста играх, наиграх се. Сега далече повече ме интересува работата със студентите, поставянето на пиеси и снимането на филми. Иначе поддържам форма и играя по малко.

С кой автор се чувствате в свои води?

Интересувам се по-скоро не от автора, а от темата. В последните две години поставих Брехт, Дюренмат, Вишняк – екзистенциални автори, които все пак са отворени към това, което става около нас. За мен е важен въпросът защо сме тук.

Имате ли отговор?

Ако го имах, едва ли щях да съм тук. Аз съм от тези, които задават въпросите.

Какво ви вдъхновява?

Самата работа. Ентусиазмът на младите хора.

Какви са впечатленията ви от българското кино и театър?

Българската актьорска школа е на много високо ниво. Що се отнася до българското кино, въпреки че се прави по филм и половина на година, примерите с български филми, които печелят сериозни награди по международни фестивали, се увеличават непрекъснато. Значи има талант и енергия, които не се използват, разпиляват се. Това е престъпление от страна на държавата.

Тази енергия може да се канализира и по частна инициатива, не непременно от държавата.

Няма как, защото има един изключително български закон за мецанатството, който спъва всеки частен порив да се дадат пари за култура. Вече над 20 години не се приема законът за театъра. А законът за култура се нарича – забележете – закон за закрила и развитие на културата. Ами, разбира се, тя е изчезващ вид. Това е държавническо невежество.

С какво се гордеете най-много в живота си?

Със сина си!