Изкуството не можеш да вкараш в рамки. Руслан и знаците на съдбата

Той вярва в знаците на съдбата, обича класическата музика, но страстно е влюбен в руските песни и цигански романси. Винаги носи със себе си голям бележник, гъсто изписан със задачи. Едва ли обаче неговата подреденост и точност до минутата се дължат на тефтера. Просто си е такъв – възпитан, дисциплиниран, научен да цени както своето, така и времето на другите, да работи много и упорито да постига целите си. Това може би не пасва с очаквания образ на веселяк и небрежно артистичен бохем (макар че чувство за хумор и дори повече – все по-рядко срещаното умение за самоирония, никак не му липсва), но Руслан Мъйнов не е разглезен от съдбата „зевзек”. Комедийните му превъплъщения си остават на сцената и пред камерата, а в живота той е „старомодно” скромен, непретенциозно сърдечен, постоянно надграждащ и усъвършенстващ таланта си. И може би иначе нямаше как седемнайсетгодишното бесарабско българче, пристигнало от Измаил в София, без да познава никого тук, да се превърне в един от най-обичаните български актьори днес.

Руслан Иванович, освен че си любимец на публиката – еднакво забавен на телевизионния екран и на театралната сцена, ти блестиш и с друг ярък талант – пееш чудесно. От кого наследи този музикален ген, този великолепен тенор?

Аз благодаря за този анонс, който е между анализ и анонс. Много силни думи, трудно се оправдават такива определения. Не знам от кого. Майка ми и баща ми са пели, но нямаме в рода музикален колос. Просто така са се развили нещата, така е трябвало да става. И, естествено, не без усилия, нещата не стават от само себе си.

Всъщност, вече си бил приет за студент по режисура в Киев, преди да решиш да дойдеш в България…

Аз и преди това исках да дойда в България, но много се страхувах. Не знаех езика, не познавах никого, пък и на седемнайсет години човек трудно прави избор и взима такива жизненоважни решения. Но имах някакви знаци, че трябва, че натам отива работата. Вече кандидатствах, бях приет в Киев, когато се появи възможност – майка ми се обади и каза, че има човек – Иван Дундаров, който предлага да съдейства да дойда тук и да ме ориентира за всичко. Казах си – тръгвам! По принцип имам много силна интуиция и много разчитам на нея, взимайки решения.

Пристигна и те приеха в класа на проф. Сейкова… Какво научи от нея, а и от другите преподаватели в Театралната академия?

Професор Сейкова ме прие, за което никога няма да спра да й благодаря! Всеки даде от себе си максимума, ние взехме от тях всичко. В НАТФИЗ това е най-хубавото – хората не отиват там като на работа, отиват да съпреживеят един процес и го правят с голяма любов.

А кои са били актьорите, които са те увлекли в твоята любов към актьорската професия?

Обяснимо, като малък съм гледал в Съветския съюз само съветско кино и съм щастлив, че е така, защото то е огромна школа, една от най-големите в световен мащаб – школата на Станиславски. И точно в съветското кино можеш да го наблюдаваш в цялата му сила и красота, в цялото му могъщество. Там има невероятни артисти, от които можеш да научиш много неща – и Смогтуновски, и Ролан Биков, и Людмила Гурченко, Ина Чурикова – величия! А като дойдох тук, вече имах много по-широк спектър от възможности, видях и изключителни български артисти – гледал съм на сцена и Гец, и Таня Масалитинова, и Славка Славова – това са огромни актьори, хора – учебници, до които имах възможност да се докосна. Разбира се, сред имената, с които никого няма да изненадам, са и Антъни Хопкинс, и Ал Пачино, Мерил Стрийп…

Мечтата ти се сбъдна – албумът с руски песни и цигански романси вече е на музикалния пазар. Как избра кои точно от твоите „любими песни” да присъстват в него?

Да, слава Богу, сбъдна се една от моите големи мечти. Изборът наистина беше много труден, защото руската музика е океан от творчество – от стилове, жанрове, периоди, цели епохи. Това, което направих, е албум с десет песни, които лично аз много обичам, а освен това са и много популярни – „Очи черные”, „От зари до зари”, „Дорогой длинную”, две песни от филма „Таборът отива към небето”, „Стаканчики” – все песни, които хората познават. Направих ги така, както аз съм си ги представял и съм искал да звучат, когато съм ги слушал да се изпълняват, а в бесарабския край много се слушат тези песни. Положих много усилия песните да са и стилово обединени, и достатъчно различни, за да не се получи така, както става понякога – купуваш албум, слушаш десет песни, а имаш чувството, че си чул една. Мисля, че успях, че албумът стана доста приятен. Работихме по него с много талантливи музиканти – с „Акага”, с Цветан Недялков, със симфоничен оркестър.

Очакваше ли такъв фурор с концерта, с който представи албума си и ще го повториш ли?

Никога не тръгвам в начинанията с големи очаквания, по-скоро с колебания, с надежда нещата да се случат. Щастлив съм, че залата беше препълнена, че си направихме истински празник, какъвто очаквах. Следващият концерт ще бъде на 17 ноември отново в зала 1 на НДК. Ще има съществени промени в репертоара – тогава ще изпея любими детски песни и още филмови песни ще има – пропуснахме да изпеем от „Диамантената ръка” „Остров невезения”, искам да изпея нещо на Муслин Могомаев „Синяя вечность” (тук Руслан запява – ах, море, морее – б.а.), задължително ще има цигански романси и ще повторим песните от предния концерт.

Миналия път беше с оркестъра и хора на Пловдивската опера, а сега, за да е различно, но и пак да е мащабно – ще го направя с група „Акага”, със симфоничен штрайх – сборна формация с диригент Левон Манукян, с хор „Родна песен” от Бургас, Цецо Недялков, отново с Венци Такев, Димитър Тишев.

Дали романсите от времето на Пушкин и Лермонтов са запазили силата на своето послание днес – в дигиталното ни време?

Абсолютно! Те са запазили стойността си във времето и затова ще се слушат и след нас. Да, много жанрове се появяват, стават популярни, умират, изчезват, всяко ново поколение носи със себе си своя жанр, своя атмосфера, но руските романси нямат давност! Това са песни, които са сравними с класическите произведения – изключително могъщи текстове, изключителна музика – слушаема, запеваема, емоционална – музика, която няма как да не ти влезе под кожата.

А има ли млади твои почитатели на концертите, които правиш из страната с този репертоар? Те не разбират руски, не са го учили в училище.

Има млади хора, идват. Да, те не разбират руски, но разбират музиката. Много хора не разбират и италиански, но отиват на опера, защото музиката е много въздействаща. По същия начин – концертът е уникално преживяване. Защото имаш един огромен оркестър, който свири на живо – това, заснето по телевизията, не може да се усети, в залата всеки инструмент трепти по различен начин, всеки музикант има собствено отношение, и душа, и енергия – и всичко, което се случва на сцената, и връзката, която се получава с публиката, е магия. И тя не може да бъде пресъздадена по цифрово визуален път. Има млади хора, които идват със своите родители – майки, бащи, баби, а накрая по реакциите им разбирам, че са харесали това, което се е случило. Музиката, изкуството не можеш да го сложиш в рамки, да го вкараш в някаква епоха – специално пък това!

Как се случи твоят преход от лекия жанр първо към оперетата, а сега вече и към оперните арии?

Когато почвах да пея, времето беше такова, че се слушаше само тази музика. При това аз положих усилия в това, която правя, да има огромна доза хумор, доза забавление и това да е водещото. Не съжалявам. Получил съм много удоволствие от срещите си с публиката, когато работих в „лекия” жанр, изключителни емоции и топлина. А и беше невероятна школа. Защото, когато си на спектакъл в театрална зала – всички хора са дошли заради теб и нямат вече избор – те те гледат. А когато пееш в едно заведение, трябва да заслужиш вниманието им. Това бяха седем години работа и трупане на опит. Сега, когато вляза в концертната зала, виждам всички и знам какво да правя с хората, виждам кой какво прави, на кого можеш да се облегнеш, за кого трябва да положиш усилия, за да го спечелиш за това, което правиш. Виждаш кой е доведен от жена си, но не иска да е тук…

Та, говорехме за чалгата. Това е жанр, който не търпи развитие, от един момент нататък нищо повече не можеш да постигнеш. А на мен ми се иска още и още. Затова спрях да се занимавам с тази музика съвсем съзнателно и тенденциозно и започнах да се занимавам с нови неща. И когато Ники Априлов ми се обади с покана да участвам в мюзикъла „Българи от старо време”, да го направим с Варненската опера, аз се впуснах в това начинание и така станаха нещата, че го играх във Варна шест години, после и в Стара Загора, сега и в Музикалния театър в София…

А преди да запееш арии, наложи ли се да шлифоваш твоя тенор? Взе ли малко уроци по оперно пеене?

Не малко, много. През 2010 година за мое огромно щастие – беше подарък от съдбата! – ми се обади Христина Ангелакова и ме покани да участвам в концерт в памет на Павароти. Веднага откликнах, защото открай време харесвам класическата музика, тя никога не ми е била чужда. Попитах – какво трябва да изпея? – а Христина отговори – тази, тази и тази канцонета, тази и тази ария… Ей така – с лекота ми ги изброи, защото оперните певци си имат репертоар и си познават ариите, които изпълняват според тембъра на гласа си. Аз й отговорих смело – добре!, а после се ударих по главата – майко, ами какво ще правя сега! Захванах се да уча ариите, естествено не мога сам – дай малко корепетитор, дай уроци по пеене, малко италиански – да мога произношението да оправя. Боряна Ламбрева положи огромни усилия тогава с мен и успя да ме вкара в някакви основи, защото е абсурдно сам да се справи човек. А отговорността е много голяма – не може зад гърба ти да има такъв голям симфоничен оркестър и ти да не си наясно какво правиш.

И така, първото ми участие в оперно амплоа беше това, после взеха да се обаждат хората – хайде да направим при нас това, да изпееш онова. Продължих, разбира се, да ходя на уроци много усилено, за щастие имах допирни точки с големи творци, от които научих много. А и не смятам да спирам с уроците. Вече направихме над двайсет концерта с Русалина Мочукова и маестро Владимир Бошнаков – само арии и канцонети, с повечето оперни театри и филхармонии в страната сме работили, а напоследък най-много работим с Русенската опера – вече повече от единайсет концерта…

Руслан Иванович! Как успявате да си организирате така програмата, че да съчетаваш всички тези ангажименти – и концерти, и спектакли, и снимките в телевизията?

Ами как – ще ти покажа тефтера – прословутия – да видиш! Всичко това е въпрос наистина на организация. Човек трябва да е много организиран и трябва, разбира се, да си избира приоритетите. Защото, ако си решил да ходиш насам натам по гуляи – да ядеш и да пиеш, и да вършиш работа – няма да може. За мен тези години минаха. Не съм се лишавал, опитал съм от всичко, но идва време, когато трябва да се развиваш, да вървиш нагоре, или поне напред.

Известността промени ли те? … Като характер, като човек?

Тя моята известност дойде много рано, на млади години. Когато човек е установен и знае къде се намира, какъв е животът и какво се случва – тогава, ако му се струпа изведнъж някаква слава, може да го промени. А аз бях в процес на установяване като личност въобще, когато ми се струпа някаква известност, така че не мога да кажа дали тя ме е променила, дали ме е променил просто животът, който живея – защото всеки изживява и хубави моменти, и тежки неща, съдбовни…

А пък и славата е много относително нещо – има периоди, в които хората много те искат: звънят телефони, дърпат те насам-натам, не можеш да се отскубнеш от работа, а има моменти, в които никой просто не се сеща за теб – кой си, къде си и че изобщо е имало такъв…

При теб няма такива моменти!

Не, имал съм такъв период. Имал съм! И това също е много хубаво, защото пак е школа, човек научава много неща тогава. Сега съм в период, в който имам много работа – ето, снимам „Столичаните”, „Комиците” снимам, отделно – концертите оперните, другите – с руските песни и романси, които правим с Пловдивската опера, продължавам и в „Българи от старото време”… –

Очите ти винаги се смеят и от теб струи заразяващ позитивизъм. Каква житейска философия подхранва това състояние?

Въпросът е в отношението към това, което ти се случва, към това какво изобщо животът предлага. Аз съм вярващ човек, много вярващ, и мисля, че християнството предлага една изключителна сигурност и спокойствие за всичко, което се случва. Щастлив съм, че е така. Всичко, което ни се случва – и добро, и лошо – се е случвало на хората и преди нас, ще се случва и след нас. Живеем на този свят, за да се научим. Нищо не е случайно, а всяко лошо нещо, което изстрадаме, трябва да ни радва, защото оттам излизаме по-силни и по-светли.

Интересувам се и от други религии – чел съм и части от Корана, Тора, и будистка литература много – и съм сигурен, че Богът е един. Не е проблем човек да стигне до него чрез тази или онази религия, важно е да го носи в себе си.

Все пак правим интервю за „Жената днес” , тъй че – търсиш ли жената, с която да споделиш твоето утре?

Нека не тръгваме с този глагол „търсиш” ли, защото той предполага някакъв проблем. А аз, слава на Бога, сам не съм останал. Но определено времето да създам поколение е дошло. Въпросът е коя ще е тази принцеса, която ще „реализира” поколение от мен.

Принцеса? Шегуваш се, едва ли това е критерият ти.

Шегувам се, разбира се, но пък когато ти си избрал жената, която да ти роди деца, или може би – тя те е избрала… (това е вечен спор – ние ли избираме, вие ли нас избирате), то за теб тя трябва да е принцеса – в твоите очи и в твоето съзнание.