Камен Калев: Душите на хората останаха в хладилника

Камен Калев е от Бургас, където е учил във Френската гимназия. Завършил е режисура в Националната академия за киноизкуство в Париж. Нашумелият български филм „Източни пиеси”, който обра куп международни награди, сред които голямата награда на 22-ия Международен кинофестивал в Токио, е игралният дебют на режисьора. Саундтракът на лентата е с песни на група „Насекомикс”. Главният герой във филма Христо Христов е вдъхновителят на лентата. Във филма дърворезбарят до голяма степен играе себе си. Но за разлика от филма, който оставя надежда след себе си, Христо умира от свръхдоза малко след края на снимките. Филмът не раздава присъди, няма преиграване. Сюжетът се върти около двама братя, отчуждени от себе си и близките си, търсещи своята истина. Филмът разказва паралелно историите на младежи, акцентира върху невъзможността на днешния човек да общува. Сюжетът засяга и наркозависимостта, която е представена като инжекция за смисленост и любов. Филмът дава възможност да погледнеш на всяка една история като на снимка и позволява на зрителя сам да я раздвижи и избере посоката й. Пресата писа още през пролетта на 2009 г. как българският филм е разплакал Кан. Там той беше включен в „15-дневката на режисьорите”.

Успя ли да гледаш филма си като зрител? И какво видя?

Това е много сложно. Ние винаги гледаме през една своя гледна точка, която обаче се мени постоянно. Много често дори не знаем през кои очи гледаме. Няма как да го гледам като обикновен зрител. Всеки път го гледам с различно настроение и откривам някакви неща. Толкова добре го знам, че има един момент на много силно насищане, в който гледам само как технически вървят нещата. Но все още има моменти, на които настръхвам, което е добър знак. Във филма се преплитат различни настроения, гледни точки.

Какво е настроението, с което искаш публиката да излезе от киносалоните?

Обичам контраста. Никога едно нещо не е само така, винаги има и противоположната гледна точка, с която може да бъде видяно, осмислено. Просто защото цялото е в различни посоки. Ако избереш една посока и кажеш, че това е посоката, със сигурност грешиш. Тя е възможна посока, но не и единствената. Важно е и в комуникацията с хората, и изобщо в живота да го има този контраст, това противоречие. Да има предизвикателство, което да пречупи усещането за една гледна точка.

Все пак творецът обикновено иска да изпрати някакво конкретно послание с творбата си?

Не мога да кажа за конкретно послание. Но мога да кажа, че се интересувам изобщо от човека – как се изгражда, всички тези въпроси за възприятието. Как функционира мозъкът му, къде е душата му, защо днешният човек е объркан.

В твоя филм главният герой казва :”Оставих душата си в хладилника”. Къде са душите на хората днес – в хладилника?

Ако трябва да генерализираме – да, за мен са в хладилника. Естествено, има много други хора, които са видели цялото, усетили са, че само поглеждайки навътре в себе си, могат да се свържат с всички. И слава богу, че ги има, защото те вдъхновяват и те успокояват хората. Затова е важно да се прави кино, да има изкуство, защото хората имат нужда от това. Сега сме потопени в един свят, в който има много разсейване, прекалено много хитринки за мозъка. И става така, че човек бива отвлечен от него самия.

Една от героините във филма казва, че има нещо сбъркано в тези дни. Какво не му е наред на днешния ден?

Човек е разсеян, объркан. Той не е в баланс със себе си, все нещо му липсва.

Защо не е в баланс със себе си?

Защото цялостната ни система е така изградена. Всичко стъпва върху парите, върху успеха. Мисли се как трябва да имаш пари, за да имаш успех и да изградиш онази обвивка, която се харесва на хората. Хората са усложнили много начина си на живот – с едни изкуствени неща, които всеки един, ако остане сам със себе си, усеща, че няма нужда от тях. И че те не му носят успокоение и щастие. Всеки знае, че парите не могат да ти донесат щастие, те са едни моментни малки удоволствия, които след това са винаги заменени със силно страдание.

Един от акцентите във филма ти е липсата на общуване, самотата. Защо във време, в което географските граници се размиват, хората се отдалечават все повече един от друг?

Всичко опира до освобождението. Ако един човек има страх в себе си по една или друга причина да запази това, което е, и си мисли, че е българин, мрази еди-кого си, не разбира еди-кой си, той си създава граници. Остави ги географските граници. По-сложното е, когато ти имаш граници и тези граници си виждат и усещат. И затова не може да си говорим, защото ти си целият в граници. Ти имаш постоянни амбиции за нещо, цели, които създават тия страхове и объркват.

Кой може да махне границите?

Всеки сам своите. Никой друг не може да ти ги махне.

Киното може ли да помогне?

Да, киното е вид общуване. Това им е хубаво на филмите и на книгите – че виждаш нещо, особено когато изреченията са отворени, зрителят или читателят довършва това изречение сам за себе си. Той прави собственото си размишление. И тогава нещата се променят. Иначе се променят само външно, но ти не получаваш промяна вътре. Някой беше казал: хубавият филм е, като излезеш от салона и чувстваш стъпките си различни, когато усещаш все едно вървиш по друг под, земя. Т. е. ти си претърпял промяна.

Това ли искаш да се случва на хората, като излизат от твоя филм? Да са различни?

И да, и не. Моята отговорност е до това да махна моите граници. И вярвам, че ако махна моите граници, това заразява хората. Този, който е до мен, той също ще махне своите.

Това звучи като песента „Ако до всяко добро същество застане поне още едно…”

Ами точно така е. Те нещата са ясни, просто не ги правим, отлагаме ги.

Във филма засягаш и проблема с наркотиците по един по-различен от обичайния начин?

Този проблем е резултат, той не е основна тема на филма. За мен интересът е насочен към човека като същество. Темата за наркотиците и неонацизма идва като резултат на тази обърканост, на това страдание и страх от самото съществуване.

Ти не си в хармония, бягаш от нещо, което ти създава конфликт, не е подредено, чисто, здраво, а е шизофренично, объркано, нехармонично. И наркотикът е нещо, което може да замести.

Това е бърз влак до любовта, но е фалшиво едно такова усещане.

Както и добрината в петата, за която трябва да се инжектираш, за да стигне до главата?

Да, едва ли не я усеща, но чак в петичката. Или пък „инжектирай ме с любов”. Трябва ли да се инжектираш, за да го получиш това нещо?

Имаше ли момент, в който след смъртта на Христо си каза – няма да пускам филма?

Не, напротив. Ние посвещаваме филма на него.

Казваш, че трябва да се прави кино, но за него се отделят все по-малко и по-малко пари? Твоят филм е правен без подкрепа от държавата.

Те се включиха на финалната фаза при разпространението, което също е много важно. Националният филмов център беше обявил нулева сесия в годината, в която кандидатствахме за субсидии. И решихме да направим филма без средства от филмовия център. Сега парите за култура са намалени наполовина. Това означава, че ще се върнем години назад и просто рискуваме да загубим тези хора, които правят филми. Има много хора като Андрей Паунов, Надежда Косева, Борис Десподов, които са се върнали и се опитват да правят кино, дават всичко от себе си. Но ако от следващата година парите са по-малко, спрат се половината проекти, те ще правят кино, но не в България и филмите няма да са български. Аз имам проект и няма да го снимам в България, ако не мога да събера пари. И този филм ще има един режисьор, който е българин, но филмът няма да е български и няма да е сниман в България.

Това част ли е от сбърканото, за което говорим?

Естествено. Запазването на духа е най-важното, всичко друго е бля-бля. Оправдават се с кризата. Ами ние сме в криза от много време. Каква е тази криза, която да е по-различна от 1997 г., когато суперът беше пълен само с веро и олио? Говорят за реформи. Това е само хвърляне прах в очите на хората за времето преди изборите. И след това хората пак са разочаровани.

А каква е вината на творците? Как си обясняваш факта, че повечето хора са предубедени към българските филми?

Истината е композирана от много неща. Тя не е една. Част от истината е, че дълго време е нямало хубаво българско нормално кино. Това са били хора, които не са могли да се адаптират. Липсата на пари е важна.

Но твоят филм е доказателство, че качествен продукт може да се направи и с малко пари?

Може, обаче това става благодарение на лична мотивация на хора, които просто са си дали сърцето за този филм. Трудно можеш да отидеш и да кажеш на тези хора – елате пак без пари да работите. Това, че не си получил нормалните пари, не значи, че това не струва нищо.

Филмът получи няколко престижни награди. Какво означават те за теб?

Поощрение. Това е доказателство, че усилието и идеите са били в правилната посока. Вдига се шум, много хора са чули за филма и са го гледали, което помага за следващите проекти.

Чувстваш ли се успешен след този филм? Имаше много отзиви за филма в нашата и чуждата преса. Какво чувстваш, като четеш заглавия от типа „Източни пиеси” разплака Кан”?

Естествено, има някакво удоволствие от това. Но същевременно някак си го гледам отстрани това нещо, не се идентифицирам толкова с успелия режисьор.

Защо?

Защото предпочитам да мисля в днешно време това, което е в сегашния момент. Защото знам, че всичко друго е изкривена представа на мозъка ти, в която се слагат избрани мотиви от тази статийка, от този момент и т. н. Но това не е сегашното. Предпочитам да живея сега. И това ми дава свобода да се занимавам със следващия си проект, без да я има тежестта на това, което можем да наречем успех.

Значи не смяташ, че успехът на „Източни пиеси” те прави отговорен към публиката за следващ твой проект?

Да, по принцип нося отговорност само за себе си. Мога утре да реша да спра да правя филми. Нямам отговорност към никого. Гледам да съм отворен към всичко, без да трябва да изпълнявам нечии очаквания. И това ме спасява, защото нямам ограничения. И това ми дава свобода.

Казваш, че е важно сегашното и да си свободен. Какъв си сега – реален или кристален (във филма има реплика на главния герой “Не искам да съм реален, искам да съм кристален, да излъчвам любов” (бел. ред.)?

Това няма значение за другите. Каквото и да кажа, ще се разминем с основното значение да бъдеш кристален.

Кажи тогава какъв човек си?

Ами гледам да не съм никакъв.

Добре, а как се запали по киното?

Започнах с фотография. И още снимам. Имам в Бургас едно ателие с един много скъп човек, Борислав Пенков, който всъщност ме запали по фотографията. Стана случайно. Играехме като ученици на криеница с един приятел, който знаеше това място – ателието, където се скрихме. Там видях тъмната стаичка, увеличителите, обективите и много се прехласнах. След време реших да кандидатствам в НАТФИЗ фотография. Попаднах обаче на едни подготвителните курсове – ужас, не ми допадна тази академичност и се записах операторско майсторство. Но повече говорихме за кино, отколкото да снимаме, нямаше никакви средства. Изкарах там две години и после отидох във Франция и започнах отново. Междувременно, като се върнах от Франция, подготвяйки филма си, започнах да снимам реклами и късометражни филми.